Постна ли е маята и има ли място в питката за Бъдни вечер

Всяка година, в дните преди Бъдни вечер, в българските домове се разгаря един на пръв поглед дребен, но показателен спор: може ли питката за празничната трапеза да се меси с мая, постна ли е тя изобщо и не нарушава ли това „истинската традиция“, според която питката трябва да е содена. Въпросът не е просто кулинарен. Той засяга начина, по който разбираме поста, обичая и границата между тях.

Какво означава „постно“ в църковния смисъл

От гледна точка на православния канон постът е ясно дефиниран. Забранени са храни от животински произход: месо, мляко, млечни продукти, яйца, както и – в определени дни – олио и вино. Маята не попада в нито една от тези категории. Тя представлява жив микроорганизъм (гъбички), който се храни със захари и предизвиква ферментация, но не е животински продукт в богословския смисъл на думата.

Следователно, строго погледнато, маята е постна. Няма църковно правило, което да забранява употребата ѝ по време на Рождественския пост, включително и на Бъдни вечер. От канонична гледна точка въпросът е решен сравнително просто и без драматизъм.

Откъде идва съмнението

И все пак съмнението остава, защото спорът рядко е богословски. Той е културен. В народното мислене „постно“ често се разбира не като „разрешено от църквата“, а като „скромно“, „просто“, „без излишно вмешателство“. Маята, със своя процес на втасване, се възприема като нещо „по-сложно“, „по-празнично“, дори „по-глезено“.

Тук се появява първото разминаване: църковният пост допуска маята, но народният усет за Бъдни вечер я поставя под въпрос.

Содената питка като културен знак

Традиционната питка за Бъдни вечер в много региони на България е именно содена. Това обаче не е случайно и не е свързано с идеята за постност в строг смисъл. Содата е била по-достъпна и по-бърза алтернатива в условия, в които маята не винаги е била налична или надеждна, особено през зимата.

Но содената питка носи и друго значение: тя е бърза, незадържаща време, без дълго чакане. Това съответства на характера на деня – време на очакване, но не и на празнично разточителство. Питката не трябва да бъде „богата“, а „цялостна“. Тя е символ, не кулинарен връх.

Затова содената питка постепенно се утвърждава като „правилната“, макар това да е традиция, а не правило.

Маята и нарушението на традицията

Тук въпросът става по-фин: дори маята да е постна, нарушава ли тя традицията? Отговорът зависи от това как разбираме самата традиция.

Ако традицията се възприема като непроменяем списък от техники и съставки, тогава да – маята е отклонение. Но ако я разбираме като жив културен механизъм, който отразява условията, възможностите и вкуса на времето, тогава маята не е нарушение, а адаптация.

Важно е и друго: в много български региони са правени втасали хлябове за празници, включително и за Коледа. Това означава, че единната „традиция“ всъщност не съществува – има местни практики, които по-късно са обобщени и идеализирани.

Символиката на хляба е по-важна от начина на втасване

Независимо дали е със сода или с мая, питката на Бъдни вечер изпълнява една и съща функция: тя е центърът на трапезата. В нея се поставя парата, тя се разчупва от най-възрастния, тя събира семейството около масата. Нито содата, нито маята променят този смисъл.

Проблемът възниква, когато средството започне да измества символа. Когато спорът за маята засенчи самия жест на събиране, традицията вече не се пази, а се формализира.

Къде е разумният баланс

Ако трябва да бъдем точни:
– Маята е постна.
– Содената питка е по-разпространен традиционен избор за Бъдни вечер, но не единственият възможен.
– Използването на мая не нарушава нито църковния пост, нито смисъла на празника, стига питката да остане част от постната трапеза и от духа на деня.

Бъдни вечер не е състезание по автентичност. Тя е ден на мярка, памет и тишина. И ако питката – била тя содена или втасала – изпълнява тази роля, спорът за маята остава второстепенен. Важното е хлябът да събира, а не да разделя.