Албино Пити пред Tribune: Изкуството е моята вярна съпруга

Цветовете на Албино Пити в София са събрани в изложбата „Експанзионизъм, едноактно действие“ в галерия Rivoli, където италианецът е в ръкопашен бой с материята

Картините на Албино Пити изпъстриха с цвят и светлина душите на всички гости по време на откриването на изложбата на известния италиански художник в столичната галерия Rivoli. С нея той по своеобразен начин отбелязва 60-години творчески път – един шеметен юбилей, за който всеки артист мечтае! Това дълголетие на сцената на изкуството, разбира се, никак не е случайно. То е извоювано със самоотвержен труд, постоянство, стремеж към съвършенство в уникалността и разбира се един огромен талант! За предизвикателствата, с които Албино се сблъсква по пътя към целта, от първата среща с изкуството, през влюбването и страстта към него, през себеотрицанието и себеусъвършенстването, до успехите, които днес творецът жъне по цял свят, за всичко това и още много разказва специално за Tribune.bg италианецът.

„Тази година се навършват 60 години, откакто рисувам. Започнах на седемгодишна възраст, когато в Брера, в сърцето на Милано, в Академията и музея „Брера“ видях „Целувката на Айец)“ и се влюбих. Да видя тази голяма мантия, тази шапка, тази дама, този мъж, който прегръщаше тази жена… Не!А майка ми ме дърпаше, защото искаше да тръгваме! Не! Аз тичах към картината. Именно там започна първият ми досег с изкуството. По-късно дойде Ботичели, Сандро Ботичели. И това е така, защото баща ми и майка ми живееха във Флоренция, точно на площад „Санта Кроче“, в историческия център на Флоренция, и естествено именно там се роди моята дълбока любов към изкуството. Флоренция — люлката на изкуството, Ренесансът“, разкрива Албино, връщайки се много назад във времето към първите си трепети от срещата с красотата.

В детските си години италианецът има и две други съдбовни срещи, които ще го бележат завинаги като творец.

„Бях на дванадесет, когато на езерото Гарда срещнах един мъж с огромна глава, който рисуваше, и му казах: „Но защо копирате този пейзаж? Защо не го снимате? Така ще стане по-бързо.“

На следващия ден ме нахокаха: „Ти луд ли си? Знаеш ли кой беше той?

Беше Оскар Кокошка! И аз наистина се засрамих. Срам! Наистина!

Работата е там, че много години по-късно срещнах Джорджо де Кирико на езерото Изео, където той копираше една камбанария и я превръщаше в нещо метафизично.

Това се случи, когато бях в академията на Вилем де Кунинг в Ротердам. Станах ученик на Георг Пийлман, който от своя страна е бил ученик на Оскар Кокошка. Ето колко е малък светът!Запознах се с него като дете и после се озовах ученик на негов ученик. Велики майстори!“, не скрива своето възхищение към своите учители Албино.

Италианецът бе откровен и за това какво за него е изкуството:

„Изкуството наистина оставя отпечатък върху теб! Бележи те! Истина е, че изкуството те завладява, завладява човешкото същество. Не човекът завладява изкуството!

В моя случай свирех на барабани, бях блус музикант. Отдавах се на музиката, за да издържам следването си и на практика не мислех за нищо друго. Мислех, че ще стана само и единствено музикант. Да, изобразителното изкуство ми харесваше, но тогава не беше такава страст за мен, в каквато се превърна години по-късно. То стана моята вярна съпруга. Преди много години, когато бях на 32, една жена ми каза: „Или аз, или изкуството!“

А аз й отвърнах: „Изкуството!Изкуството е вярната съпруга. За теб не знам, не мога да бъда сигурен! Не ме интересува! И в крайна сметка се сбогувах с нея. Гордея се, че изкуството ме е завладяло. Не съм само аз завладян от него“.

Албино Пити споделя и важните уроци, които е получил от своите учители и които неминуемо са задали посоката в развитието му като творец.

„Има нещо много важно, което трябва да се знае: моят велик учител ме научи на бързина — да не заличавам грешката, а да продължавам напред, да го правя отново и отново, докато усвоя урока.

В Италия по онова време се правеше точно обратното — изтриваше се с гума и така нататък.

При мен това никога не е съществувало. От 35 години рисувам изключително и само с валяк за боядисване на стени.

Всички нюанси, които виждате — светлосенките, дълбочината, лазурните слоеве — всички тези живописни техники са постигнати с валяка. И сме малцина в света — трима или четирима, не повече, които рисуваме по този начин. Опитвал съм се да предам тази техника и на моите ученици. В първия ден те са ентусиазирани, искат да рисуват с валяк, но след това не продължават.

Истината е, че човек трябва да постигне баланс с водата, баланс с цвета.

Студен цвят, топъл цвят, разреждане — трябва да знаеш как да го направиш.

Водата е коварна, в известен смисъл, защото се движи и трябва да знаеш как да я спреш в точното време.

Трябва да знаеш и как да правиш лазурните слоеве.

Разбира се, тези пластове, създавани по тази абстрактна, експанзионистична система, ги научих първо в Академията.

Очевидно е, че първо усвояваш занаята, след това се освобождаваш от него и се опитваш да станеш художник.

Вече от много години всички ми казват, че съм художник“, признава Албино.

В началото на кариерата си творецът се сближава с Джорджо ди Дженова.

„Той създаде квинтета —„Групата на диалектическия аниконизъм“, в която аз бях най-младият.

Джорджо беше велик и строг изкуствовед и критик, най-добрият, когото сме имали в Италия. И действително, в продължение на десетилетия той пишеше историята на италианското изкуство, част от която съм и аз. Ние сме художници, творци, част от историята — това е важно и го дължим на него. Благодарение на Гулиелмо Джилиоти, благодарение на Пиер Рестани, благодарение на много приятели.“

Кой е най-важният урок, който трябва да научат художниците, които сега правят първите си стъпки в изкуството?

Според мен артистът никога не трябва да стои на едно място, а винаги трябва да скита, разумно разбира се — ако щете, в стил бийтник.

Той трябва да обикаля света, да опознава почти всички художествени школи, които представляват интерес за него.

Не трябва да се опитва да ги овладява напълно, а да ги изучава, без да ги имитира.

Ето го и проблемът на много млади хора! Когато преподавам в университета и обяснявам изкуството, културата и съвременния свят в изкуството, както и седемте смъртни гряха, нещо, което наскоро направих и в Нов български университет в София, виждам в младежите една невероятна енергия и истинско желание за развитие.Тяхното е живо търсене, разцвет на таланти, които стъпка по стъпка, чрез учене и експериментиране, накрая откриват своя собствен автентичен глас.

Не трябва да се имитира! По-добре е дори да направиш лоша картина, защото не е вярно, че всички картини на известните художници са хубави. Това изобщо не е вярно! Те обаче са ценни етапи от израстването и историята на самия автор. Ако не преминеш през тези етапи, не можеш да еволюираш художествено. Ако нямаш познания и не експериментираш смело, как би могъл да го направиш?

За съжаление, мнозина казват, че рисуват, но всъщност не знаят какво рисуват, те не познават Историята на изкуството.

Виждам го и сега, когато ходя в Италия. Те говорят за Пикасо, за Рим, а аз казвам: „Да, но това вече е минала история, древност. Това са истории.“

Но ти кой си?

Те самите не знаят кои са.

Защо? Защото копират и не постигат хармония със самите себе си.

Защото човек трябва да погледне дълбоко вътре в себе си.

Ако не се самоанализираш — в изкуството или в живота, не можеш да се развиваш, не можеш да вървиш напред, защото не познаваш себе си.

Не твърдя, че и аз познавам себе си напълно. Напротив!

Абсурдно е, защото изкуството, живописта, са винаги нови — ден след ден.

Винаги има грешка по пътя, винаги има нещо ново. Нито едно произведение не прилича на друго. Експанзионизмът, например, когато създадох това направление през 1987 година, живописта вече се развиваше и преминаваше отвъд предишните граници. Имаше огромни платна, по-големи дори от тези в настоящата ми изложба.

Не ме разбирайте погрешно! Галерия Rivoli е малка, уютна и добре направена галерия и аз благодаря за гостоприемството, защото хората тук са наистина изключителни!

Та аз правех огромни, огромни картини, но и това не ми беше достатъчно. В една от моите книги — от общо 28 книги, които съм създал през творческия си път, казвам следното: „Не ми стига цял камион с бои, за да опиша живописта.“

Исках да нарисувам небето, но небето е безкрайно. Не можеш да го направиш.

Затова всички цветове на света не стигат, за да покажеш, че с всеки изминал ден вече не си същият човек като вчера.

Всеки ден учиш, всеки ден продължаваш, правиш проучвания.

Не може без учене, особено днес при наличието на изкуствения интелект. Понякога, когато се допитвам до него, той ми казва: „Пити, постъпваш правилно, защото не можеш да бъдеш имитиран. Не трябва да бъдеш… трябва да бъдеш неподражаем, защото ако си подражаем, някой ще те копира, ще направи фалшификат на творбата ти…“.

Ето докъде стига силата на валяка! Другите не са способни да го правят“, категоричен е художникът.

Този дълъг творчески път, на който се радвате, е достоен за уважение. Как се чувствате днес, след всички тези години?

По-млад от всякога! Благодарение на изкуството, живописта, цвета! Всичко това ми дава сила и още по-голяма творческа енергия.

На 75 години съм.

Това ме натъжава, защото не успявам… Всъщност все едно е за първи път, не успявам да извървя докрай своя път!

Вероятно ще го завърша със смъртта си, но нека дойде, когато пожелае.

Не се страхувам, защото съм създал над 22 000 произведения. Може би са около 24 000.България през тези 14 години, кълна се, наистина ми даде повече лиричност.

Преди бях по-мрачен, по-материален, както се казва. Много по-материален! Докато България ми даде повече лиричност, повече цвят, още по-голямо богатство от нюанси.

През последните 50 години съм се обличал в черно през 90% от времето. И моята живопис също беше донякъде в черно.

Това до известна степен се дължи и на Испания, където живях и работих с испанците в продължение на 40 години, продължавам да го правя и до днес. Произведенията ми са изложени редом до тези на Пикасо, Миро, Антони Тапиес, Антонио Саура и много други.

Там имам много приятели изкуствоведи, с които поддържам връзка почти всеки ден.

Тогава беше модерна тази стилистика — „Тапиес“, черната серия на Антони Тапиес. Аз съм очарован от черното.

Моята съпруга вероятно е тази, която ми даде цвят. Тя ме доведе тук в България, на практика ме повлече със себе си.

И животът ми стана по-цветен, по-чувствен, изпълнен с повече сантименталност!

И съм ѝ много благодарен, защото тя ми даде възможност да постигна по-стабилно равновесие. Винаги съм се хранил по ресторанти, винаги съм спал в собствените си вили, в прекрасни хотели. Бях истински номад!Бийтник!

Защото, за да създаваш изкуство, трябва да обиколиш целия свят, трябва да бъдеш сред света!

Не можеш да се затвориш в дома, щом искаш да правиш изкуство! Днес имам комфорта да създавам изкуство, докато си стоя вкъщи, в своето студио. Защо?

Защото имам зад гърба си 50 години творчески път и тези 50 години ти дават силата, която ще имаш, докато си жив — на 80, на 90 години и така нататък.

Например, Пиер Солаж, великият френски художник, е починал на 104 години, а до самата си смърт, на 104 години, все още е рисувал огромни картини.

И така, какво е изкуството? То е дух и сила! А за онзи, който вярва в Бог, то е живот!

Да, философията, историята на човека, са нещата, които те тласкат най-силно да вървиш напред!

То е както, когато тичаш и ожаднееш. Ето, изкуството е същото! Винаги си в движение и пиеш вода! Тоест тичай, мисли, учи, прави различни неща. Но тичай за удоволствие! За мен рисуването е удоволствие!

Преди всичко изкуството не е професия, независимо че може да се упражнява професионално. То е страст, акт на любов.

Удовлетворен ли сте от постигнатото дотук, за тези 60 години, изпълнени с толкова много срещи, емоции и любов, преоткриване на света и на себе си всеки Божи ден?

„Мнозина художници си мислят, че след една година рисуване вече са велики. Не! Целият ти живот определя това. След смъртта ти ще решат дали си велик, или не! Не преди това.

Преди това може да получиш мнения дали творбите ти се харесват или не, повече или по-малко. Но изкуството е отвъд, отвъд границата, отвъд видимото!