Маргаритката, която искала да е като всички останали

Веднъж, когато градинарят се разхождал през градината, развълнувана пчела долетяла към него и започнала да вика за помощ. Тя казала, че маргаритката умира. Градинарят бил изненадан, мислейки си: „Защо ли е така, създадох всички необходими условия и се грижа за нея както трябва?“

Приближавайки се към маргаритката, той видял, че венчелистчетата й започнали да повяхват, а някои вече били опадали. Градинарят се навел към нея и я погалил. Тя положила глава на ръката му и заридала горчиво. „Е, добре, моя малка, не плачи“, утешавал я той и когато тя се успокоила малко, градинарят попитал:

- Сега кажи ми какво ти се случи?

А маргаритката заобяснявала, че когато се е родила, е била много щастлива. Наистина харесвала семплата зелена рокля, прилягаща на тънката й талия, тънките листа - ръце и жълтото, сияещо лице като слънцето, заобиколено от снежнобели лъчи. Но един ден тя обърнала внимание на растенията около себе си, които красиво цъфтели, миришели приятно или раждали вкусни плодове.

Ябълковото дърво се гордеело с вкусните си и ароматни ябълки, розата се гордеела с изящните си цветове и остри шипове, с които можела да се защити, а лозата – със своето грозде и най-важното – с мустаците си, с които се увивала. Всички те й казвали, че тя е някак различна и „не е като всички останали“. Това много разстроило малката маргаритка, защото тя наистина искала да бъде „като всички останали“, да се харесва на всички и така, че никой да не й се смее. Оттогава щастието я напуснало и тя станала най-нещастната. Сега нищо не я радвало, нито роклята, нито стройната й фигура, нито листните й ръце, нито лицето й слънце с белите си лъчи.

Градинарят погледнал укорително ябълковото дърво, розата и лозницата, поклатил глава и казал: - Е, защо е това? Вижте какво сте направили - разплакахте до сълзи красивото, безобидно същество. И не ви ли е срам? Никой на вас не ви е говорил така, но като се замисля - да сравняваш себе си с другите и дори да си надменен. Не е хубаво, ох, колко е лошо!

Виновните растения свели очи към земята, отпуснали клоните си и щели да заплачат.

- Не бива да роните сълзи сега, а да разберете къде сте сгрешили и да се опитате повече да не повтаряте грешките си! - казал градинарят и отново се обърнал към маргаритката и усмихнат попитал:

- Значи искаш да бъдеш като всички останали ?

- Разбира се - отговорила ентусиазирано маргаритката и сълзите й веднага пресъхнали.

- Добре - казал градинарят - утре ще изпълня молбата ти, освен ако, разбира се, не промениш решението си.

 С радост маргаритката плеснала с листните си ръце и щяла да скочи, ако корените й не я държали здраво. Тъкмо се канела да каже, че никога няма да промени решението си, но градинарят не й позволил да завърши.

- Но аз имам условие: помисли какво означава да бъдеш „като всички останали“- казал той сериозно и като се обърнал, тръгнал, мърморейки си под нос.

На маргаритката й изглеждало, че всичко вече е ясно. Останала сама със себе си, взела да се чуди какво е да си „като всички останали“. Тя погледнала ябълковото дърво, розата и лозата, надявайки се да намери в тях нещо общо, което ги обединява, с изключение на стъблото и листата, които имат всички растения, въпреки че дори те били различни за всички. Но тя не успяла, защото всички те били напълно различни. В желанието си да се приспособи към всички, тя си представила ябълки, рози и техните бодли, както и лоза с мустаци на тънката си талия и веднага се запитала: „Къде тогава ще бъда аз? Всичко това няма да ми пасне, защото съм толкова малка. Отначало тя се уплашила и когато си представила тази картина, нежен и звънлив смях се разнесъл из градината като камбанен звън.                  

На следващата сутрин градинарят, навестявайки маргаритката, бил изумен от това как тя се преобразила. Вече не приличала на вчерашното цвете. Повехналите й венчелистчета отново се изправили и вместо падналите израснали нови и на красивото й лице отново засияла усмивка. Оттогава маргаритката спряла да се сравнява с другите растения и започнала да цени какво представлява тя самата, и се опитвала да цъфти възможно най-често, радвайки всички с външния си вид.

Автор на приказката Сергей Шепел