Размисли за живота

Когато седнеш да говориш с някой пенсиониран от живота човек, той няма да ти дотяга с нюансирани и подробни критики на това, което ви заобикаля. Възрастният човек ще отрече съвременния бит, за да премине веднага след това към миналото: “ О, ти нямаш представа какво беше едно време….”

А да можеше трогнатият събеседник, би те качил на трамвая на времето, за да те отведе в това минало. В мечтите на възрастния човек, който е завършил своята жизнена кариера, има винаги нещо скръбно и безнадеждно. Те никога не ще се сбъднат, защото колата на времето не дава заден ход. И това е съвършено ясно на човека в оставка. Но щом не можеш да се излекуваш от носталгията, защо не вземеш успокоителните прахове на спомените, тези малки дози от весели и мили образи на отдавна преминали неща?

Защо сме така устроени, че винаги сме недоволни от настоящето, а когато то стане минало, започваме да съжаляваме за него? Кофти е да си стар, но пък това е единствената възможност да си още жив!

Природата е твърде мъдра.

Когато отнеме на човека способността да живее интензивно, тя го прави философ. Децата не са философи. Те обаче съвсем не знаят какво е щастие и то слабо ги интересува. За тях отвлечените понятия за блаженство се изразяват в конкретни образи: сладолед, ваканция, филм.

Копнежите много често са насочени към лесно изпълними неща: да им дадат някое друго левче, да се разболеят и да не отидат на училище. Детето не се нуждае от успокоително. Нима може нещо да го тревожи, когато животът е пред него и всичко е съвсем осъществимо? Мечтите постепенно започват да разпалват въображението му. Но тия мечти не го измъчват, защото това са неща, които утре ще станат истина. То стои пред бъдещето като пред бляскава витрина.

Някъде, между непобедимата вяра на детето и унилото старческо примирение, се намира оня период, в който човек върви към щастието като към неотменима цел, страда, радва се, люби, разлюбва и с две думи живее истински късия епизод на земните си дни.