Българинът (оня, дето си го знаете) между Изтока и Запада

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Да се абстрахираме от потоците експертиза, които струят от социалните мрежи, и да видим какво разбира Българинът (дето си го знаете) от случващото се в, до, около и по повод на Украйна. Даже хайде и това да не гледаме – голям праз какво е разбрал или недоразбрал Българинът! Предпазен от зловредно и тенденциозно медийно въздействие, на Българина не му пука особено какво става в Украйна или пък какво ще стане, ако не тая сряда, то някоя друга сряда в неопределеното бъдеще, щом Русия нахлуе в Украйна под смаяния поглед на Европа и Америка и предизвика вълна от декларации, резолюции, санкции и военнополеви болници. А той е предпазен, защото независимо от привидната истерия в социалните мрежи, Българинът в своето тихо, но смазващо мнозинство, не отделя много време за коментари и анализи, особено по  въпроси, далеч от неговата черга. Когато някакви си там велики сили се дърлят за далаверата си, Българинът гледа да се захване с нещо по-практично. И все пак, колкото и да е неинформиран и незаинтересован, от Българина се очаква да заеме някаква позиция, да направи някакъв избор, да се определи спрямо световния дневен ред.

Каква позиция да заемем, при положение че не знаем почти нищо. Досадното е, че дори да разполагаме само с някакъв миниатюрен кварк от цялата необходима информация и то разказан ни от рафинирани манипулатори тенденциозно, с някаква хибридна цел, пак трябва да кажем за кого сме, кого одобряваме и кого порицаваме дори и чисто интуитивно. Има няколко подхода да го направим.

Първият подход е на реалностите и ангажиментите. Ние членуваме в Европейския съюз и (което в случая е по-решаващо) в НАТО, което самò по себе си определя нашето поведение, диктува нашия избор. Нека припомним защо сме членове на ЕС и НАТО. След половин век безумен шаячен социализъм – време на ограничена свобода на мисълта и словото и време на трагично изоставане спрямо пъстрото потребление на Запада, най-вече време на катастрофално технологично изоставане – пред нас не се виждаше друг път, освен на запад. Не си представяхме друго, не искахме и не търсихме друго, ужасявахме се от всяка различна възможност. Тогава, с надежда да се присъединим към процъфтяващия богат и разюздано потребяващ Запад, по улиците и площадите излизаха толкова много хора, колкото никога по-късно по никакъв друг повод не са излизали. Дори и да е имало тогава някакви соц носталгици, те се бяха изпокрили в миши дупки. Евроатлантическият цивилизационен избор беше национален идеал и ние го постигнахме за разлика от предишния идеал да се съберем в границите на Екзархията. Ние станахме евроатлантици от сърце и душа и все още сме такива. Така че тук място за колебание няма – по въпроса за Украйна, дори и нищичко да не знаем за него – твърдо със Запада. Дали още тогава не са се дълбаели новите граници между Изтока и Запада? Нищо чудно да са се дълбаели. Твърде вероятно да са се дълбаели. Но ние хвърчахме на крилете на надеждата.

Вторият подход е на разума и интереса. Твърдо със Запада сме, но Западът напоследък изглежда все по-налудничав и в някои отношения – направо уродлив. Сякаш е обявил война на нормалността и здравия разум. Но само в някои случаи, не бива да забравяме това. Като цяло Западът все още е онзи земен рай, по който въздишахме и подсмърчахме пред витрините на Кореком. Всеки, за когото индивидуалният успех и личното богатство продължават да са напред в ценностната му система, гледа на запад. Западният човек е по-корпоративен, той е човек на златната среда, за разлика от източния, който е човек на крайностите. Поради това западният човек е по-способен да действа в колектив, да поставя общественият интерес над личния (което за източния е трудно), по-дисциплиниран е и институциите му работят по-ефективно, спазва правила и процедури, поради което успява да постигне по-дългосрочни цели. Уважава правилата и се радва на по-осезаема справедливост. Трябва да сме луди, за да не изберем всичко това и дори да не заместим с него своята си култура, да го прибавим към нея и да я обогатим.

Третият подход е на сърцето. Той е най-труден за описване, не само защото се обуславя от най-различни идейни и културни предпоставки, инстинкти за принадлежност, чувство за историчност и континуитет, за родова памет, от политически избори и пристрастия, от икономически интереси и зависимости, но и защото е строго индивидуален. За да обобщим и обясним подхода на сърцето, трябва решително да го опростим, да го сведем до едно, но важно нещо. И аз предлагам това единствено и важно нещо да е Свободата. Защото в крайна сметка тя беше и главното, когато гонехме последния си национален идеал и избирахме цивилизационната си принадлежност. Но къде е тази свобода, за която мечтаехме и мечтаем – при Изтока или при Запада? С всяка изминала година отговорът на този въпрос става все по-сложен, особено що се отнася до Запада. Вижте Канада! В Канада – един от флагманите на свободния свят – онзи ден приеха извънредно положение, активиращо закон, според който банките могат да блокират парите на всекиго без съд и присъда, стига да е шофьор на камион и да се намира по една или друга причина с камиона си в Отава. А той няма къде другаде да си държи парите, защото вероятно са го принудили да извършва всичките си плащания през банката, да получава заплатата си по дебитна карта, заради която неизбежна добрина банката му е друснала и наказателна лихва при по-голям влог, за да не си държи парите там, ами да тегли ипотечен кредит от същата тази банка при още по-голяма от наказателната лихва. Егати свободния свят! Тайно и полека (дори не и за няколко века) либерализмът се превърна в тоталитаризъм, а тоталитаризмът е обществено-политическото измерение на сатанизма – достатъчно е да погледнете само неизброимите модерни секти и всичко онова, по което потресаващо си приличат, въпреки колоритните различия на повърхността. Западът е отровен от тоталитаризъм въпреки претенцията за върховна ценност на личностните права и свободи (които са все по-малко личностни и все повече малцинствени и групови). За свободата на изток да не говорим. Та нали от нея избягахме с писъци преди 30 години!

Така или иначе свободата е важна. Може би тя е най-важното, защото чрез нея не само можем да познаем истината, но и да я изберем. Без свобода човешката личност е незавършена. Без свобода тя дори престава да бъде личност, а се превръща в индивид, подчинен на законите на алиенацията и самотата. Без свобода човекът не може да има нито заслуга, нито вина. Тоест без свобода човекът е някакъв много лачен робот, нещо като мощен смартфон, като климатик, който можеш да управляваш по интернет, като някакъв изкуствен интелект, каквото и да означава това. Така че, когато следващия път ви накарат да изберете страна все едно в какво противопоставяне, търсете свободата. Когато я намерите, ще намерите истината, а откриете ли истината, познаете ли я, значи сте преминали в доброто. Човекът не живее, за да покори звездите или да експортира интелекта си в огромен информационен облак. Човек живее, за да попадне в доброто. Ако попадне, значи е успял; ако не попадне – провалил се е. Залогът за всичко това е вечността отвъд времето, което вече започва да става досадно.

А сега можете да се върнете на темата за Украйна. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.