България, която носталгиците по соца възхваляват, бе примитивна държава, която свърши скоропостижно заради битовата си и морална криза

От Фейсбук профила на журналиста Явор Дачков

По повод на безводието в Плевен и изумителната смелост на много малка част от населението му да се вдигне на бунт на втората година без вода.

Само да вметна, че причината хората да нямат вода е, че тя се краде или изтича в пробити тръби за които никой не се грижи. Заради българщината, а не за друго.

Това го пиша от 25 години, но то не остарява. Повторението е майка на знанието и memento за помощното училище.

В средата на 80-те, през социализма, нямаше вода, спираха тока, БДЖ беше кошмар и всеки нормален човек искаше да избяга на Запад, но пазеха границата с телени огради и автомати. Убиваха всеки, който искаше да избяга от България. А не да влезе в нея. Такива нямаше, за разлика от сега.

Искаха да избягат не поради идеологически причини и не защото мразеха комунизма, а защото комунизмът им правеше живота битов кошмар. Комунизмът е идеология на примитивни селяни, които много искат да вземат властта, но не знаят как да се оправят с нея, когато я вземат, защото тя се оказва по-сложна от примитивния им ум.

България, която носталгиците по соца възхваляват, бе примитивна държава, която свърши скоропостижно заради битовата си и морална криза. Никой не искаше да живее с правилата на комунистите. Опитаха чрез сила за 45 години и българската селяния ги избълва. Но не роди нищо по-добро. Цялата ни драма е в това. Защото това е драма, ние дори не сме способни на трагедия. Рада Госпожина в страданието и Бойчо Огнянов в героизма са нашия таван като нация.

Това не е заяждане, а факт.

В Габрово, през моето детство от края на 70-е и средата на 80-е, спираха водата от 9 до 17 часа. Наричаха го „режим на водата“ и оттогава думата „режим“ доби „специално“, както му казват сега, звучене.

Спомням си тогава как едни западногерманци дойдоха на гости на наши приятели и когато водата спря, а ние им обяснихме, че има „режим“, те се ококориха и попитаха защо тогава не си сменим кмета.

Когато отидох да уча във Враца нямаше въобще вода. Трябваше да слизам от седмия етаж на панелката с кофи, защото спираха тока и не се знаеше дали няма да заседна в асансьора, за да си осигуря вода за тоалетната.

По-късно разбрах, че безводието в средата на осемдесетте се дължи на трагедията от 1966-а година, когато на 1 май 1966 г е скъсана дигата на минно хвостохранилище над Згориград, причинявайки разрушително наводнение в селото и град Враца, отнело живота на стотици хора.

Нужно ли е да казвам, че в балканските градове Враца и Габрово бе пълно с вода. Но българският ум и неговата организация не бяха в състояние да я докарат. България е населена от растения, а не от живи хора. Тя е фауна и флора, колкото една човешка длан.

Народна република ечемик…

Когато в Габрово (преди да отида във Враца) спираше токът (това е в края на XX век), нафтовата ни печка в спалнята правеше една светла точка в тавана, която създаваше незабравим уют в съчетанието с огнения бумтеж в утробата ѝ (както би си спомнил и Георги Господинов).

Нафтовите печки тогава бяха ежедневие в социалистическите блокове в провинцията, защото нямаше парно. Абсолютно опасни и непредвидими от гледна точка на днешните консуматорски глезотии, но много ефективни.

Като се сетя как нашите са ме оставяли на 10 години да пусна клечка кибрит в плиткия кладенец с нафта и да затворя капака, се чудя каква новина биха направили днес в bTV и Нова от това безгрижие на социалните. Но не се учудвам на жена, която качва осем годишното си дете на въже над 50 метра над водата, за да го влачи лодка с други българи. Един и същи Чевенгур е това.

В България през социализма се живееше примитивно, но безтревожно. Днес някои живеят примитивно, но по-голямата част се тревожат.

С БДЖ пътувах от Габрово (моят роден град) до Враца, където попаднах да уча испански език на 13 години (кустурица сюжет) между 6 и 12 часа. Тогава нямаше никаква изградена умна мрежа с автобуси и железници (сега е малко по-добре) и нямаше как малкото разстояние между Габрово и Враца да се вземе с автобус.

Влакът имаше следния маршрут: Габрово – Върбаново, което е на 15 минути, но се вземаше за 30, после прекачване на друг влак до Горна Оряховица, където също висиш, а после прекачване на Мездра за Враца, която някак си бяха уцелили така, че да не висиш. Посоката Габрово-Враца отнемаше между 6 и 7 часа.

Разстоянието от Габрово до Враца е 180 км.

По-лошо бе връщането от Враца в Габрово. Същото, но спирахме на Върбаново (18 км от Габрово) след 19 ч. вечерта и нямаше никакъв влак до 7 сутринта. Общо пътувах 12 часа, за да прекарам в любимия си дом ден и половина и после да се връщам пак. За един пубертет - незабравим опит по зрялост и много рискована травма за психиката от днешна психологична и превземска гледна точка, каквато е всяка една психология. Бягайте от тези като от врачки. Измамници са.

Това съм го преживял и не го измислям. Нямаше никакви пари за такси, а и мисленето ни тогава беше, че таксито е лукс, който не ни се полага.

Като чета за днешното безводие в Плевен, което се дължи само на кражби и българска мърлящина, които не са мръднали с половин век, наистина се моля това бездарно управление да се претопи в нещо по-голямо. Независимо какво е по природа, но да е нещо, което ще минимизира участието на българи в бита на другите българи. Защото, освен буквите, имаме и световен принос към некадърността да бъдеш жив. Трябва да се измисли бранд за българската некадърност и да се закачи за знамето ни, та белким се съпикясаме. Не поради естетически причини, а защото от собствената ни некадърност да живеем умират деца. Поне това да ни сепне.

България е бавноразвиваща се страна и правилния подход към нея е да бъде разбирана като такава. С цялото поражение на собственото ни его като българе, но това винаги е полезно за духовното израстване.

Това е патология, а не политология и вътрешен дизайн!