Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
Меню
  1. Начало
  2. Мнения
  3. Безкрайното премахване на МОЧА

Мнения

Безкрайното премахване на МОЧА

Безкрайното премахване на МОЧА - Tribune.bg

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Вземете най-сетне да го направите нещо тоя паметник – както казах и през май месец миналата година: или го бутнете, или замълчете вовеки. Защото ситуацията е конфузна. То е все едно аз да си оставя шапката в една стая, пълна с мишоци, и мишоците в продължение на години и поколения да обикалят около моята шапка, да се суетят, да мъдруват и да цъкат с език, без да посмеят да предприемат нищо, дори да я нагризат с малките си остри зъбки.

Онзи ден полицията арестувала три непълнолетни момчета, защото написали на паметника на Съветската армия (ПСА) „Save Ukraine“ с флумастер. Понеже всички сме на мнение, че Украйна must be saved, на „местопрестъплението“ се организира и закономерен протест в защита на младежите. Обаче, когато Даниел Митов отишъл да се присъедини към него, бил прогонен, както се вижда на видеото (на „Дневник“), с крясъци: „Курви на Путин!“, „Курва на Доган!“, „Пукнете в Сибир!“ и „Борисов е боклук!“.

Един нормален и загрижен протестиращ би приветствал всяка различна от своята политическа сила, особено такава, с която има противоречия по други въпроси, когато дойде да подкрепи някоя обявявана за обща, национална кауза, даваща, макар и за минутка, шанс на бъбривите ни партии да забравят какво ги разделя и противопоставя и да видят онова, което ги обединява. Още повече че Митов е емблематичен американски ястреб, личен приятел на Антъни Блинкен – държавния секретар на Съединените щати. Той е толкова навътре в украинската тема, колкото либералните хунвейбини не могат и да си представят. Но, не! Борисов е боклук.

Най-яростен бил някакъв комсомолец от младежката организация на „Да, България“. „Да, България“ понякога много ми приличат на секта и ако номинално не са такава, то е само защото нямат авторитетен и безспорен гуру като Иван Костов, докато беше начело на ДСБ. Сега и ДСБ си нямат гуру, но пак приличат на секта. Това вече е по-силно от тях. Може би съм малко рязък по отношение на тези две организации, но в момента те са в управленска коалиция с БСП, което ме прави малко чувствителен. И бидейки в управленска коалиция с БСП – една от най-откровено проруските политическа формация в България, – те сякаш се опитват да изземат единствено за себе си каузата на демократична, изстрадала и несправедливо нападната Украйна.

Какво са всъщност паметниците? Освен натрапчива част от градската среда, те са вкаменено свидетелство за исторически личности и събития. Един паметник може да бъде прочетен по най-различни начини. Ето например ПСА може да се разгледа като алегория на българската любов към Русия. В Случая с паметника е по-скоро към СССР, но казваме „Русия“, защото любовта произлиза от признателността. От признателността, че тази държава, макар и под различно име, ни е освобождавала два пъти – през 1878 и през 1944. Макар че през 1944 българите освен от спестяванията и имотите си, не се сещам от какво друго са били „освободени“. И че „освободителите“ от 1944 са всъщност, както отбелязва Кристиан Шкварек, убийците на освободителите от 1878. Така че не знам как да разпределим благодарността справедливо.

ПСА може да се разглежда и по друг начин – като Мемориал на окупационната червена армия (МОЧА) и мнозина го разглеждат точно така. Един вид: знак за национално унижение, за загуба на суверенност, за насилствена смяна на обществения строй, за възход на криминални елементи, съсипали родината, стъпкали творчеството, словото и мисълта през следващите десетилетия. В общи линии – все неща, за които не искаме да си спомняме, следователно не се нуждаем от паметници за тях. И като махнем паметниците, все едно ще сме сритали задниците и на криминалните елементи и вече ще можем да поизправим глава с малко повече самочувствие.

В контекста на войната в Украйна – а това всъщност е и единственият контекст, в който днес се актуализира за не-знам-кой път въпроса за съдбата на ПСА – можем да го разглеждаме и като паметник на руснаци (чужденци), които с оръжие нахлуват в чужда страна, където не им е мястото. Там е работата обаче, че, както отбеляза бившият президент Георги Първанов, изобразените на паметника хора и по-специално не радостните български моми, а чуждестранните войници, не са толкова руснаци, колкото украинци. И какво правим сега? Виждате ли колко е сложно! Виждате ли колко е сложно човек да си изработи здрава, прогресивна и правилна гражданска позиция?

Така или иначе трябва да приемем някакъв универсален подход към паметниците и да го прилагаме последователно оттук насетне. И аз предлагам подходът да е следният. Паметниците, както сочи и името, са напомняния под една или друга художествена форма. Не е толкова важно за какво ни напомнят, а как ние го оценяваме от дистанцията на времето, според капацитета на интелекта си и според качеството на своя морал. Ако ние постигнем съгласие за интерпретацията на събитията от нахлуването на руската армия в България – 8 септември 1944 – до първата копка на паметника – 5 юли 1952, точно осем месеца преди смъртта на Сталин, – то ще оценяваме тези събития по определен начин, а паметниците ще бъдат просто визуална илюстрация на тази оценка. Веднъж приели определена оценка за Яне Сандански, например, неговите паметници вече не ни смущават, въпреки противоречивата му биография. Така и ПСА може да се чете както „Здравствуйте, братушки!“, така и „Вижте тези, които туриха край на Третото българско царство!“.

Но ако ще бутаме паметника, да го бутаме по-стегнато, че вече се излагаме. Решението на Общината е от 1993 и човек може само да се чуди защо решенията на Общината не се спазват. Бутайте да бутаме! Порнхъб спря порното на руснаците, ние пък най-сетне ще им съборим паметника! От кое ли ще ги заболи повече? Не говоря за кресльовците в интернет, а за обикновените нормални хора, на които им е писнало от Картаген и също като мен мислят, че трябва да бъде разрушен.

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.


Топ новини виж още
Актуална тема
Анкети