Болен ми лèжи Костадин войводата

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

„Националната воля е една от думите, с която интригантите на всички времена и деспотите от всички векове са злоупотребявали широко. Едни са виждали нейния израз в купените от властниците гласоподаватели; други – в гласовете на някое користно или страхливо малцинство“.

(Алексис дьо Токвил, 1832)

Пак се задават нови партии или както е според утвърдения евфемизъм – нови „политически проекти“. Поредна партия ще прави Мая Манолова, а с чисто новичък „проект“ ще се яви Стефан Янев. Замаяни от скоростта, с която се появяват новите партии, забравяме да се запитаме най-важното: що е то партия?

Според Уикипедия партията е „свободно сдружение на граждани, създадено с цел да формира и изразява политическата воля на народа чрез избори или по друг демократичен начин“. Звучи авторитетно, но излиза, че народната воля не е една, а са стотици воли, нуждаещи се от стотици партии, за да ги изразяват. Ако приемам, разбира се, че всяка партия изразява народната воля, както е по предложената дефиниция.

Според „Уебстър“ пък партията е „група от лица, организирани с цел да ръководят политиките на правителството“. Това е много по-правдоподобно. Както знаем от практиката, тази „група“ може да бъде и ОПГ. „Британика“ е още по-категорична: „група от лица, организирани за придобиване и упражняване на политическа власт“, сиреч партиите са корпорации със специфичен предмет на дейност: „реализиране на принадена стойност чрез управление на публичен ресурс“. Но това не обяснява генезиса на партиите, освен чрез алчност или сляпо властолюбие – власт заради властта, нещо като изкуство заради изкуството.

В условията на демокрация от една страна (народен суверенитет) и разделение и специализация на труда от друга, партията би трябвало да е група специалисти, излъчена от дадена социална група, за да управлява от нейно име, тъй като социалната група няма време (а и компетентност) за това. Всяка партия има своя социална основа – работници, селяни, индустриалци, патриоти, колаборационисти, социалисти, прагматици, демократи, тоталитаристи и т.н.; зад всяка партия стои реална част от обществото със своите убеждения и интереси. Е, ако приемем това и ако преброим политическите партии в България от 1989 насам, то колко реални части ще излезе, че има нашето общество?

Очевидно партиите са много повече от реалните части, което неумолимо ни води до извода, че повечето от тях са излишни и че са създадени с единствената цел да монетизират властта за определен период от време, често даже и не пълен мандат. Всеки, чието именце се е поразчуло по един или друг повод, се мисли годен за партиен лидер и зачева свой „проект“, особено пък ако отнякъде се намери и някой лев.

След този напоителен преамбюл нека видим какво се случва напоследък в политическия живот у нас.

Новите ни партии са три. Признавам, че буквално до тази сутрин ги мислех за две, но като прелистих новините, оказа се, че имало и партия „Развитие“ – партия на неосъществени министри от неосъщественото правителство на Слави Трифонов, на които буквално са извадили лъжицата от устата, преди да успеят да я оближат. Партията щяла да се позиционира център-ляво и да работи за неутралитет във външната политика. Освен това щели да правят чисто нови структури. Бил съм свидетел на такова „низово“ партийно строителство и не само на едно. Дайте си сметка, че има населени места, които не разполагат с толкова много политически активни хора, та да захранят „чисто нови“ структури за всяка партия. В тези населени места фигурата „номад“ е най-ярко проявена. Това са мераклии, на които се обещават конкретни позиции (шеф на пощата, лесничей) или обществени поръчки за фирмите им и те – вярват или не вярват – тръгват ту след един, ту след друг „чисто нов проект“. Това са хора с тефтерчета с телефони на роднини и познати, които преследват настойчиво преди избори, за да ги навиват да гласуват по един или друг начин. Това са най-сетне местни работодатели, които просто нареждат на работниците си. И то често ги разпределят между всички, нещо като диверсификация на залозите в рулетката. Бил съм свидетел как активист на „чисто нов проект“ отива при свой съученик-фабрикант да го врънка за гласове, а оня му отговаря, че може да му даде само стотина „гласчета“, защото е обещал и на другите. Ех, Българийо, Българийо, люлко на демокрацията!

Следващата нова партия е на Мая Манолова и ще се казва „Изправи се България“ (нямаше ли и преди нещо с такова име?). Според мен правописът е редно да се спазва дори в имената на партиите. Иначе е двусмислено. Така, без запетайката, която се полага по правопис, ние не знаем дали си имаме работа с „Изправѝ се, България“ или с „Изпрàви се България“ (кога успя?). Нещо повече: липсата на запетая ни принуждава да приемем второто, макар замисълът очевидно да клони към първото. Ето, в „Да, България!“ са по-грамотни. Но стига, че ще ни обвинят в дребнавост...

Новата партия на старата Мая Манолова щяла да бъде „социалната партия на България“. Точно така, членувано – социалната. Демек единствената по рода си, друга такава няма. Това е изтъркан маркетингов похват от 90-те години – шоколадчето за вашето дете. Иначе Манолова дава заявка за лявото политическо пространство, в което, незнайно защо, се тъпчат всички „чисто нови проекти“. Вие знаете ли защо всички „чисто нови проекти“ се тъпчат в лявото пространство? Да не би там да мирише от някого на труп? Или най-сетне успяха да ни внушат, че „дясно“ е мръсна дума?

Най-сетне и дългоочакваната партия на Стефан Янев. Дългоочаквана, защото това е прикритият президентски проект, след като откритият (ПППП) се извъртя и му показа среден пръст. Партията се учредява утре и както се пее в македонската песен: „Болен ми лèжи Костадин войводата“. Това всъщност са две македонски песни, но така, събрани в едно, чудесно изразяват състоянието на Костадин Костадинов, лидер на партия „Възраждане“ (самата тя не от най-старите „проекти“). Защо Костя да лèжи болен? Ами защото идва големият русофил, за да измести малкия, дето толкова се пънà. Вече се появиха meme-та, в които Костадинов е „Копейкин“, а Янев е „Рубльов“. Друга класа! Янев е безспорен аватар на Радев, а Радев е най-изявеният руски резидент в България. Както услужливо напомня Кристиян Шкварек, Радев никога, още от събитията в Крим през 2014, не осъди действията на Русия в Украйна; Радев се прочу със старанието си да провали доставката на американски изтребители; Радев се замеси в скандал с шпионаж (то оттам тръгна и „промяната“); Радев официално, ex cathedra, от високата трибуна на своята институция се обявява против военна помощ за Украйна. Партията на Янев ще върви в тази посока. Затова болен ми лèжи Костадин войводата. От знаме на русофилията ще се превърне в хартиена карнавална пищялка, дето се развива и навива, като я надуеш.

„Няма ляво, няма дясно“ каза и партията на Стефан Янев, която ще се нарича „Български възход“. Защо БВ, къде изпадна А-то от партията на Първанов? И защо „български възход“, а не, да речем, „продължаваме възхода“, та поне някаква приемственост да има?

Интересна позиция е „няма ляво, няма дясно“. Тя може да има глобалистични измерения, а може и националистически. Глобалистичните са онези, които прокламира Христо Иванов при създаването на „Да, България!“, а националистичните са на Стефан Янев, за когото Рòдината е над такива простотии като идеологията и политическите доктрини. Ами че нали точно това е смисълът на политиката, демокрацията и плурализма – един на милее за рòдината по ляв начин, а друг по десен, пък нека по-добрият победи! Но и в двата случая – и при Христо Иванов, и при Стефан Янев – идеята е друга и съвсем проста: всеки, излъгал се да гласува за „чисто новия проект“, е добре дошъл било отляво, било отдясно; било по космополитни причини, било по патриотично-битови. Ами русофилите?

Русофилите... Ако трябва Новият завет на Христос да се синтезира в едно изречение, то би звучало: „обичай ближния като себе си, а Бог повече от себе си“. Русофилите, много от които си въобразяват, че са православни (въобразяват си, защото християните „филят“ Църквата – едната, свята, съборна и апостолска – а не „филят“ националната държава, още повече пък нечия чужда), та русофилите сякаш са приели някакъв свой си Нов завет, който гласи: „обичай България като себе си, а Русия – повече от себе си!“. Засега „чисто новата партия“ на Стефан Янев ви предлага само първата част от този „нов завет“, но ще дойде време да ви предложи и втората. Помислете си добре, преди да прегърнете поредния нов жених, а пък аз мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

* * *

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.