Четирите мотива на политическия избор

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg  

Ден тридесет и трети от Великия пост. Достатъчно го осквернихме с предизборното си словоблудство, та защо да не продължим още малко. Утре ще размишляваме, а вдругиден ще гласуваме. Забелязвате ли тази категорична полза от честите предсрочни избори? Дните за размисъл стават повече. Иначе какво – налага ни се да размишляваме само веднъж-дваж годишно! Така далеч няма да стигнем. Но по същество.

Как човек прави своя политически избор, как избирателят решава за кого да гласува? Извън случаите, когато му плащат или го принуждават насила, има четири групи мотиви, на които единствено за конкретните си нужди, но не и с някаква по-голяма претенция, ще дадем условни имена.

Кланова принадлежност

Тези мотиви се проявяват, когато става дума за директно участие на общността, към която принадлежим, в някакви политически избори – било местни, парламентарни, президентски или европейски. Например, ако живеем в родопско село, където всички гласуват за ДПС, все едно по какви причини, твърде вероятно е и ние да гласуваме така. Ако ли пък, да речем, Явор Божанков ни е близък роднина и ние  вярваме, че политическото му израстване и заеманите от него ключови позиции ще се отразят благоприятно на нас и нашите занимания, тогава ще гласуваме веднъж за ДСБ, друг път за БСП и най-накрая за ППДБ, като – забележете – това в никакъв случай не ни показва безпринципни. Напротив: ние имаме един единствен принцип, наречен Явор Божанков, и твърдо се придържаме о него. Различните политически партии са просто мимолетни детайли от пейзажа.

Пряк материален интерес

С тази група мотиви гласуваме тогава, когато от управлението зависят професионалните ни занимания, препитанието или бизнеса. Ако имаме фирма за саниране на сгради и знаем, че ГЕРБ провежда тази политика и не само това, ами имаме сериозни основани да се надяваме, че ако те са на власт, ва нашия градец ще ни възложат поне три-четири жилищни блока, тогава разбира се, че ще гласуваме за ГЕРБ, защото имаме да плащаме заплати и да храним семейства. Ако имаме амбиции да изпълняваме обществени поръчки и европейски проекти, то ще гласуваме за онзи, който ще остави нашите хора на ключовите им места в управляващите органи. Тук почти няма политика. Тук почти всичко е икономика. Но пък нима икономиката не е сериозно съображение за гласуване?

Загриженост за общото благо

Избирателят си задава въпроса: кой от всички кандидати би се справил с управлението от гледна точка на обществения интерес, независимо дали лично ние ще имаме конкретна полза за себе си. В такъв случай преценяваме кандидатите според такива признаци като дали имат достатъчен административен капацитет да се справят с държавната машина, имат ли подготвени кадри – експерти и специалисти; – добре ли са представени в по-малките населени места или силата им е само в столицата и големите градове и други подобни въпроси. Дори да нямаме пряка „далавера“ от управлението на този или онзи, казваме си: „той умее да управлява, знае как стават нещата, има хора за стотиците и хиляди чиновнически позиции. Ако всички са добре, вероятно добре ще бъда и аз“. Защото видимата част на управлението – депутати, министри, зам.-министри, директори на агенции, областни управители – това е само върхът на айсберга. Малцина знаят и дори могат да си представят с колко ежедневни задачи е свързано управлението на държавата.

Идеологическа принадлежност

Тези мотиви приличат на предишните, но при тях прагматиката е заменена от идеализъм. Идеологията е мироглед, представа за света, за това как е устроен и как трябва да функционира, за да се постигнат желаните резултати. И не на последно място: кои, аджеба, са резултатите, за които е желателно да бъдат постигнати – това също е въпрос на идеология. За един националист желан резултат е Българя да се събере в етническите си граници. За един глобалист е да участва в колкото може повече транснационални политически, икономически и военни структури, разчитайки да реализира частния си интерес през общия. В общи линии идеологиите са следните:

• Лява. Водещ е колективът. Държавата се грижи за населението като контролира и регулира всички важни аспекти от неговата битност. Силните и способните са принудени да проявяват по-голяма солидарност със слабите и посредствените. Равенството е ценност. Обикновено, ако лявата идеология се сдобие с власт, бързо се изражда в тоталитаризъм.

• Дясна. Водещ е индивидът. Държавата е сведена до минимум. Свободният пазар е ценност. Неравенството е ценност. Солидарността е единствено в рамките на необходимото, но не и отвъд тях. Свободата се издига в култ и често с нея се злоупотребява до такава степен, че се превръща в собственото си отрицание. Докато при левия начин на мислене чиновникът е по-висше същество от предприемача, при десния е точно обратното. През 90-те думата „бизнесмен“ будеше уважение, днес е по-скоро мръсна дума.

• Либерална. В момента представата за либерализма почти се покрива с представата за ляво, но невинаги е било така, затова либералното трябва да се изнесе в отделна идеологическа категория. В общи линии тази идеология проповядва свободен пазар и свобода на изява на личността, но днес и по двата показателя действителността е точно противоположната. Затова когато някой пожелае да се определи като либерал, трябва да уточни като какъв точно либерал се чувства.

• Консервативна. Най-общо казано, това е идеологията на скептиците. Консерваторите са хора, които настояват нищо да не се променя, докато работи, защото не се знае дали новото ще е по-добро от него. Нещо повече, често консерваторите са убедени, че няма как новото да е по-добро от старото и затова воюват срещу него, просто защото е ново. Хубавото на консервативната идеология е, че тя се опира на континуитета и цени опита на предишните поколения.

• Националистическа. Тя е частен случай на консервативната, защото в глобалния свят патриотичните чувства са нещо, принадлежащо по-скоро на предишните поколения. Иначе в началото, в края на 18 и началото на 19 век национализмът и консерватизмът са антагонисти. Изключително важно е да се отбележи, че религията остава изцяло в полето на консерватизма, като често се изтъква като важен елемент от националното чувство, въпреки универсалната природа на Църквата.

• Византийска. Вмъквам накрая този термин с ясното съзнание, че не само в теорията, но и в обществения дебат той не съществува. Вмъквам го съвсем условно, за да определя онази идеология, според която властта не е само земно, но и небесно дело. Идеология, според която по същия начин, по който човек има две ръце, два крака, две очи и т.н., властта има материално и духовно измерения, а държавата и църквата, религията и политиката трябва да бъдат в симфония – неразделни, но без да се смесват.

Със сигурност повечето политически партии, които ще се явят на избори, ще имат в програмите си елементи от повече от една от изброените по-горе идеологии. Светът е еклектичен. Например, дори и десни политически субекти, поставени в среда на бесен популизъм, взимат на въоръжение леви идеологически елементи. Както вече видяхме, националистически субекти взимат консервативни. Затова разумният и леко стиснат избирател, който не жела с лека ръка да хвърли гласа си къде да е, внимателно изучава кандидатите и се консултира със сърцето си по идеологико-философско-мирогледните въпроси. Като го направи, ще знае, че е гласувал за някого, който прилича на него и ще взима подобни решения на тези, които би взел и избирателят в съответната ситуация.

Ето това са мотивите на политическия избор. Пропорционалната и адекватна комбинация от тях би трябвало да даде и правдоподобната картина на народната воля, стига никой да не фалшифицира изборите и избирателите да не са доведени до умопомрачение от лъжи и манипулации в предизборната кампания. И понеже вероятно ще се окажат налице и двете последни обстоятелства, то не знам защо си губихме времето да ги говорим тези неща. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.