Дѣлото „Милена“

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg   

Преди две години, на 26 юни 2021, публикувах статия със заглавие „Не’ам нерви“, която се занимава точно с това изказване, заради което ЛГБТ „общността“ тази седмица водѝ на съд Милена Славова. Ако не ви мързи, прочетете я, защото там съм казал неща, които тук едва ли ще повторя.

Ищец по делото била някаква младежка ЛГБТ организация (това нещо като хомо комсомол ли е?) на име „Действие“. Обвинението е, че изказването на Милена било „език на омразата и дискриминация“. В статията си от 2021 се опитвам да направя разлика между свобода на словото и език на омразата. Стигам до извода, че обективна разлика невинаги има, но дали дадено изказване ща попадне в едната или в другата категория, зависи единствено от убежденията, позицията и настроението на онзи, който го коментира. Така например в нашия случай излиза, че „задушаваме се вече от наглостта и парадирането на разни извратеняци“ е език на омразата, а „Дебела“, „гнусна“, „отпадък“, „нищожество“, „вещица“, „свиня“, „едноок циклоп“ ­– определения за Милена от другата страна, цитирани от Виктория Георгиева във великолепната ѝ статия „Днес е Милена, утре може да е всеки от нас“ – това вече е свобода на словото. Да колят пред екзалтирана публика с нож снимки на Христо Луков и Кристиян Шкварек и после да ги обливат с изкуствена кръв – това също.

Милена се оказа виновна, преди да се произнесе съдът. Гого Лозанов в телевизия „Евронюз“ с мъничко тъка каза, че би било много лесно и чудесно, ако Милена се извини за изказването си. Чакай бе, бай Лозанов! Чакай да видим какво ще каже съдът, да видим виновна ли е аджеба за нещо и тогава да я караме да се извинява!  Хайде стига сме бързали първи да се изпъчим и да се изкараме пò католици от папата! Едва ли някой ще ни каже „браво“, а и да ни каже, то надали ще е някой, чието „браво“ има някаква стойност.

От своя страна пък поетесите от „Пл. Славейков“ лансираха тезата, че приемането или неприемането на т. нар. „извратеняци“ е въпрос, видите ли, на въображение. Всеки, който не ги приема, няма въображение или го е страх (?!?). Статията е озаглавена „Милена и бунтът на омразата“, тоест гадовете, които подкрепят Милена в абсурдния съдебен процес срещу нея, са някакви уроди, които се борят (бунтуват) за правото си да мразят.

Намери се кой да ни изчислява страховете и въображението! Познавам много хора с талант и въображение (и благодаря на Бога за това) – ярки и безстрашни личности, чужди на всякакви стадни инстинкти и модни увлечения, незабравими дарования, – но сред тях няма нито един да се гърчи в модернистични конвулсии  под флага на дъгата, няма един, който да подкрепя и да съчувства на зрелищния ексхибиционизъм, претенциозно самонарекъл се „прайд“.  Защото проблемът не е в девиацията, не е в нейната симулация (има много случаи да се преструват на гейове, защото е модерно и „в крак с времето“), проблемът е в нейната демонстрация и манифестация, в безпардонното й навиране в лицето на отегчения гражданин, бил той хомо- или хетеросексуален.

Що е омраза, що е реч на омразата? „Език на омразата“ е заклинание, клеймо, въведено в употреба след Втората световна война във връзка с нацистите, техните „унтерменши“ и най-вече евреите. По-късно обаче „език на омразата“ се превръща в инструмент за затваряне на всяка уста, която изрича нещо, с което официалната линия не е съгласна. Всъщност аз не съм виждал по-мразещи хора, хора с по-изпепелени от омраза души от онези, които най обичат да си служат с инструмента „реч на омразата“, да търсят такава у другите и да ги линчуват с пролетарска наслада.

Ищците в делото срещу Милена са либерални. Либерални, либерални – колко да са либерални! Нима либерализмът не започва от свободата на словото? Нима тези не бяха готови да умрат за правото ми да изкажа мнението си, дори когато не са съгласни с него? Сега стигнаха дотам, че успяха да забранят най-обикновени думи като „негър“, „педераст“ и „циганин“. Скоро ще стане така, че единствените, които употребяват думите „негър“ и „циганин“ ще останат негрите и циганите. За педерастите не мога да кажа.

Обвиниха Милена и в това, че някога била бунтарка, но вече не била. Защото бунтарите са те – тези, които я съдят. Някой ден ще умра от смях, гледайки как затлъстели тийнейджъри скандират лозунги, старателно изработени и пуснати от „статуквото“, мислейки, че се бунтуват и се борят срещу същото това „статукво“. Днес бунтар е онзи, който, напротив, се обяви срещу джендър идеологията, зелената сделка, мултикултурализма и прочее лъжеучения. С други думи бунтарят е все същата онази Милена, а не нейните ищци от младежкото ЛГБТ.

Кой прави възможни тези процеси. Дали са автентичен порив на ранена чувствителна душа? Не. Този граждански активизъм се извършва срещу заплащане.

Оказва се, че делото срещу Милена е по проект „Овластяване на ЛГБТИ общността чрез осигуряване на пряк достъп до правна защита“. И по-конкретно: „Проектът „Национална ЛГБТИ Правна програма“ се изпълнява с финансова подкрепа в размер на 110 820 евро, предоставена от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП. Основната цел на проект „Национална ЛГБТИ Правна програма“ е овластяване на ЛГБТИ общността чрез осигуряване на пряк достъп до правна защита чрез Националната ЛГБТИ правна програма в градовете София, Пловдив, Варна, Бургас и Велико Търново“.

Защо? Защо се финансират тези професионални усилия да се наложи една или друга мода? Защо днес атаката е най-силна против традиционната сексуалност и семейството? Мисля си, че защото в традиционната сексуалност, в разделението на съществата на мъжки и женски индивиди се отразява принципът на двуполюсността – базисното състояние на творението във времето, в хроноса, в периода между грехопадението и Страшния съд. Двоичността на света, чиито най-недвусмислен знак е атомът, е източникът на енергия за неговото съществуване и придвижване към окончателното му осъществяване. Принципът на двоичността е и основата за човешката непоклатимост и морална ориентация.

Семейството пък е нещо като атома, обаче в парадигмата на обществената йерархичност. Тя трябва да бъде разрушена, ако искаме да превърнем света от вертикален в хоризонтален, да заменим естествените авторитети с изкуствени, да откраднем властта и да я скрием във фалшиви институции.

Защо се хвърлят луди пари за всевъзможни самоубийствени проекти и инициативи в областта на екологията, зеленизма и грижата за задушаващата се и загиваща планета? Всичко това не е нищо по-различно от религията на пантеизма. Когато искаш да унищожиш една религия, търсиш да я заместиш с друга. С комунизма за известно време се получи. Сега е ред на нещо ново.

В общи линии всичко това – и зеленизмът, и пантеизмът, и ЛГБТ, и толерантността, и речта на омразата, и кенсъл културата – всичко е насочено към една цел: да умъртви безсмъртната човешка душа. И ако някой точно в този момент надменно се изсмее, то значи, че целта е постигната.

Лесно е. Достатъчно е да убедиш глупака, че нещо е модерно, и той сам ще свърши останалото. Особено пък ако глупакът е от онези безлични биологични единици, които сами по себе си нямат почти никаква стойност (защото съзнателно са се отрекли от единствената си стойност – че са образ на Твореца си) и търсят легитимация в групови формални признаци. Много са ми сладки такива едни модерни и „в крак с времето“. Мечтая си за мига, когато копрофагията ще стане модерна по волята на мейнстрийма, както е сега джендър идеологията. Тогава ще гледам как всеотдайно я практикуват и се надпреварват кой ще иде по-далеч. Ще гледам и ще се наслаждавам на осмислени старини. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

P.S.

Междувременно Държавната прокуратура се произнесе:

„Изказванията на певицата срещу ЛГБТИ прайда и общността е
„конституционно гарантирано право на свобода на словото“.

Ашколсун!

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.