Д-р Благовест Върбаков: Да извисим духа си по-високо от прахоляка по обувките ни!

Интервю на д-р Благовест Върбаков по повод празника Рождество Христово (25 декември) за информационния сайт „Tribune.bg“. С него разговаря журналистът Екатерина Анева, политически редактор на медията. Интервюто се публикува в академичната периодика на Пловдивско университетско издателство „Мисъл, слово, текст“.

Здравейте д-р Върбаков и честито Рождество Христово! Благодаря, че откликнахте на поканата да дадете интервю по повод този светъл за християните празник. Нека започна със следния въпрос: Поглеждайки Вашата професионална автобиография, както и активното Ви гражданско присъствие през последните няколко години, човек леко се обърква относно действителното Ви амплоа – кое е то? Имате доста медийни изяви и политически коментари, в които не пестите критиките си към днешните политици. Но наред с това, имате отношение и към случващото се в Българската православна църква, което също коментирате в медиите. Да внесем яснота по това.

Здравейте, Катя, и честито да ни е раждането по плът на нашия Господ Иисус Христос, Който – според старозаветните пророчества и светото Евангелие – дойде, за да донесе спасение на цялото човечество и оттам на цялото творение. Наистина, хубав е този празник, защото е изключително семеен, който ни подтиква към миротворство и добротворство. Самият Спасител Се роди, за да помири човека с Бога, но с цената на Своята жертва – Иисус Христос се роди в една малка и неугледна кошара в градчето Витлеем. Той растеше като всеки един младеж, укрепна в мисълта си и израсна в знанията си за Закона и Пророците, които основополагат юдейската религия и обособяват техния Свещен канон. След това проповядва на събратята си Божието слово и накрая същите го предадоха на смърт, понеже считаха, че богохулства, наричайки Себе Си Божият Син. Отбелязвам това, защото събитието с раждането на Спасителя би следвало да насочи мисълта ни към това, което ще последва с Него, а именно – доброволната Му кръстна смърт. В този смисъл тези две събития на раждане и смърт на Сина Божи бележат повратния момент от Божия спасителен план – от т.нар. „Домостроителство“, за изкуплението на съгрешилия пред Бога човек. Затова ще бъде хубаво покрай празничното настроение на този радостен ден, когато отбелязваме Рождество Христово, да вникнем в същината на това свещено за християните събитие.

Да, този ден е повод за радост, но и за равносметка относно величието на Божията саможертва да се роди Спасителят Христос – Месията, и после Той да пострада за нас на кръста на Голгота. Този върховен акт на саможертва дали ние, които убедено се заявяваме като християни, сме способни да сторим в полза на нашите ближни, но и не само на тях – изобщо за добруването на обществото? Струва ми се, че отговорът няма да е утвърдителен, уви.

Сега да отговоря на констатацията Ви, че моите научноизследователски и публични занимания водят до недоумение кое е моето същинско професионално амплоа, занимание. Впрочем Вие не сте първият журналист, който ми задава такъв въпрос. Лесно мога да отговоря, че по образование съм професионален богослов, който има отношение и към политическите процеси в страната, които считам за необходимо да коментирам публично, изразявайки по този начин своята гражданска позиция. Това обаче не е задоволителен отговор и затова ще го разширя от уважение към Вас и Вашата аудитория, за която с удоволствие давам това интервю.

Богословието се явява опит да се вникне колкото се може по-надълбоко в първоначалата на всичко съществуващо, т.е. и видимо, и невидимо биващо. Разликата му с философията е, че тя предразполага към логическа мисъл, макар и критично обоснована въз основа на своеобразни интуитивни смислови рефлекси. Богословието обаче не цели да аргументира божествената действителност по пътя на логиката, т.е. на рационалната мисъл, въпреки че в процеса на доктринирането на вярата в Бога, а това е изключително дълъг и труден процес, да се изисква структурирането ѝ – на тази конкретна вяра в божественото – да прибегне до логически формулирани догматически постановки, с други думи – постулати. Конфронтацията между богословието и философията при намерението им да дадат задоволителен отговор на въпросите „що е човекът“ и „какво е неговото място в целия свят, в универсума“, идва от различните пътища, които следват, за преосмисляне на тези по същество екзистенциални теми. Особено, когато с тези въпроси се засяга и този за състоянието на човека като битие отвъд този свят, отвъд земния, спекулациите изобилстват.

Понятно е, че спекулативната философия е толкова стар метод за изследване на биващото въобще, колкото и самата философия. И в това няма нищо лошо, защото в крайна сметка чистата философия, която е необременена от субективни виждания, непременно разкрива онова, което богословието прави. Богословието не разчита на спекулации, и в това трябва да сме сигурни, за да убеди човека в съществуването на Бога като Творец на небето и земята, както гласи старозаветният текст и т.нар. „Символ на вярата“. Богословието цели да докаже по пътя на съзерцанието парадоксалния характер на вярата. В случая имам предвид християнската, тъй като парадоксалното в нея е, че приобщава човека към Бога и затова между тях няма никаква дистанция. И още, дистанцията е толкова скъсена, че човекът не сам самичък се изкупва, подобно на източните религии, които вярват в т.нар. „просветление“, очистване чрез безброй пъти на реинкарнация (прераждане), достигайки до заветната цел нирвана (блаженство), а чрез самия Бог. Той изкупва човека, Той влиза директно в историческия процес – „Словото стана плът!“, разкъсвайки естествения ход на времето. От момента на раждането на Спасителя Христос и Неговата кръстна смърт времето не е историческо, а очакващо настъпването на Съдния ден. Времето след възкресението на Сина Божи е есхатологично, то е в очакване на окончателния му завършек – кайроса. Светите отци на Църквата много често размишляват върху есхатологичния наратив на Христовата саможертва и съответно много добре са изяснили неговия дълбок смисъл. А той е, че Божията любов не само оправдава, но също и опрощава, и облагодатява човека. Но въпрос на личен избор е дали ще откликнем на тази любов или заслепени от егоцентрични стремежи ще останем хладни към нея. Бог ни е дал правото да избираме вследствие на свободната ни воля, което е едно от най-големите достойнства, с които ни е удостоил. Възможността за спасение е факт благодарение на Христовата саможертва, но дали ще се възползваме от нея, от нас зависи.

Казаното досега вълнуваше младежките ми години, когато съзнанието ми беше изцяло ангажирано от теми, които засягат християнството и по-специално неговото учение. Студентските години прекарани в Софийския богословски факултет бяха изключително благодатни. Никога няма да забравя моите професори по богословие, които с огромния си авторитет и завидни богословски познания изключително ме респектираха. Днес повечето от тях, уви, се преселиха във вечността. Непосредствено след завършването ми – сега може би е мястото да спомена като първенец на випуска – започнах своята докторантура по богословие и по-късно в рамките на изискуемия срок за защита на докторат успешно защитих докторската си степен. Професионалното си развитие започнах като университетски преподавател в Софийския университет по покана на един от най-добрите ни професори по история Христо Матанов. Това е човекът, който без никакво колебание ми гласува доверие и ме пренасочи в друга област на моята тясна специализация по богословие – византийското изкуство, а именно – история на религиите с фокус сравнително религиознание. Първоначално бях много смутен, тъй като не бях специалист в тази област, а познавах учени, които бяха безспорни авторитети. Един от тях е богословът проф. Клара Тонева, която беше мой учител в университета. Боях се да не се изложа пред тях и така да стана за посмешище като посредствен преподавател, а скоро бях отличен за „Млад учен“ на Съюза на учените в България при БАН. Разбирате какъв срам щях да бера, ако се бях изложил. Отделно, боях се от студентите ми да не забележат моята несигурност в преподаваната от мен материя. А знаем, че критиката на студентите е безкомпромисна. Никога обаче няма да забравя думите на проф. Матанов, когато му споделих опасенията си: „Имаш подкрепата ми, защото знам, че ще се справиш. А и ще дойде време, когато ще ми благодариш за това предизвикателство!“ В крайна сметка, оказа се наистина прав.

Без да изпадам в подробности ще споделя, че професионалният ми път ме отведе до изпълняване на редица отговорни длъжности, всички представителни. Запознанството ми с функционирането на държавните институции, както и дейността на неправителствените организации, ми даде голям опит. Несъмнено това обогати компетенциите ми, които вече не се разпростираха главно в научноизследователската дейност, но и в обществената. Замисляйки се от дистанцията на времето, от тогава започна интензивната ми професионална дейност като университетски преподавател по история на религиите и на инициатор и ръководител на национални и международни проекти. Доста пъти ми е идвало в повече денонощната работа, но благодарение всеотдайната подкрепа на моето семейство, която винаги ми е била оказвана, съм се справял и, мисля, продължавам да го правя.

Неочаквано с оглед на публичните ми ангажименти, записах магистърска програма в Академията на МВР. И тогава помня големите си притеснения да не би да ме нарочат след дипломирането ми за „ченге-доносник“, който ще слухти в църковните среди и ще опропастява съдбите на духовници и миряни. А знаем, че тази институция по времето на комунистическия режим в страната беше машината за създаване на репресивния апарат срещу Църквата. Стотици са тези, които бяха погубени от бившата Държавна сигурност. И да си призная, бях на път изобщо да не се записвам за студент по национална сигурност. Но съветът, който получих от един колега, който сега е от висшето ръководство на МВР, в навечерието на първия учебен ден се оказа отново решаващ за мен: „Академията няма да ощети богословските ти познания, а напротив – тя ще допълни експертизата ти като специалист по история на религиите.“ И той се оказа прав. Нещо повече, след дипломирането ми получих възможност да възстановя една учебна дисциплина, чийто основател доц. Георги Стоянов внезапно умира и съответно тя прекъсва скоро след нейното създаване. За кратко я води арабистът проф. Владимир Чуков, но се отказва поради наситените си служебни ангажименти. Тази дисциплина е свързана с противодействието на религиозния тероризъм, както и на сектите от тоталитарен и деструктивен тип. Тези теми никога няма да изгубят актуалността си, особено с нарастването на тенденциите на секуларизма в либералния Запад, на който се противопоставя консервативният Изток.

По стечение на обстоятелствата, по-скоро по Божия промисъл, след гласувано доверие към мен от страна на ректора на Академията, старши комисар доц. д-р Иван Видолов, и на ректорското ръководство, точно на 20-годишнината от прекъсването на тази дисциплина, през 2023 г. ми беше възложено да я възстановя и да я преподавам. Няма да крия, че съм изключително щастлив от факта, че студентите на Академията на МВР могат отново да прослушат специализирания лекционен курс по религиозна радикализация. За мен е чест, че станах част от академичната колегия на тази важна за националната сигурност институция.

Наред с преподаването ми в Академията на МВР, получих покана и от декана на Архитектурния факултет при УАСГ, проф. Орлин Давчев. Молбата му беше да водя практически курс по бизнес комуникация, тъй като знаеше, че имам професионална подготовка и в тази сфера. Комуникацията се явява основополагащ фактор за себереализация. Без нейното много добро овладяване, нито едно начинание не би могло да се орезултати. Възложената ми задача беше на студентите преди самия финал от следването им да съумея да развържа езиците им, за да станат по-успешни при воденето на бизнес преговори. В рамките на този лекционен курс поканих президента Росен Плевнелиев (2012-2017) да им изнесе чисто практическа бизнес лекция. Събитието беше запомнящо се за този университет и по-специално за самите студенти, тъй като можеха директно да чуят лично от него какъв е бил професионалният му път на успешен бизнесмен като строителен инвеститор, както и на политик, достигнал до върха на държавата, ставайки неин президент. Сайтът „Tribune.bg“ беше медиен партньор на това събитие и го излъчи директно на техния сайт.

Що се отнася до гражданските ми позиции, те са резултат от гражданското ми самосъзнание, което, както споменах вече, счетох, че не бива да остане само пасивно в социалните мрежи, а публично – така да се каже – и на терен да се изяви. Столичните протести на жълтите павета, започнали от лятото на 2020 г., бяха потресаващи. Знаеше се, че те бяха платени, поне повечето от тях. Блокирането на водещи пътни възли в столицата, впоследствие и в страната, за мен бяха твърде неприемливи. Ежедневните картини на обезумяла за мъст тълпа, която развяваше черни знамена, бесилки, носеше и ковчези, беше скандално. Включително и провокативното отношение към полицаите, които бяха блъскани, ритани, бити, че и демонстративно подпалвани, също ме накара да изявя публичната си подкрепа за тях. Намерих достатъчно съмишленици и от гражданския сектор, и от политическия. Така се зароди идеята да се учреди Движение Българска демокрация, на което съм председател. Тук е моментът да благодаря на „Tribune.bg“, че всеки път изчерпателно отразяваше инициативите на това гражданско движение, което бързо придоби популярност. Това може само да ме радва, но в действителност не бяха малко опитите да бъде влято в определени политически сили, предимно от десноцентристкия спектър. Естествено, че това щеше да донесе на мен и съмишлениците ми скоростна политическа кариера. Но това щеше да е с цената на сериозни компромиси, които със сигурност щяха да накърнят принципите, въз основа на които се учреди това гражданско движение. Лично аз съм се ръководил от убеждението не да задоволя личния си интерес, а обществения, защото ако той е задоволен, то логично погледнато ще е задоволен и моят. Пък и не са малко учредените партии досега, а и продължават да се учредяват.

Смятам, че отговорът на първия Ви въпрос беше доста обширно изяснен, за което моля за извинение, ако съм отегчил Вас и Вашите читатели. Стремях се да изясня причините за – на пръв поглед – разнопосочните ми професионални ангажименти. Но в действителност, взаимодействието между академичната и публична дейност очертаха заниманията ми занапред. Те придадоха сегашното ми професионално амплоа.

Изчерпателен бяхте, но сложните въпроси изискват и обстойни отговори. Тази година беше изключително динамична в национален и международен план. Обществото ни беше изправено пред поредни извънредни избори, загубихме предстоятеля на Българската православна църква, патриарх Неофит, избра се нов, сегашният Светейши Даниил, към който мнението не е еднозначно, то също е поляризирано, подобно на политическата обстановка у нас. Събитията в Украйна като резултат от проимперските амбиции на Путин оказа влияние и върху патриаршеския избор. Вие имате отношение по тази тема. Да коментирате сега и за нашите читатели.

За съжаление, тази година, 2024-та, беше скръбна за отечествената ни Църква със загубата на патриарх Неофит. Той беше един истински ангел, не само заради божествения си глас, който притежаваше дар свише, но и като поведение на църковник и общественик. Неговата величествена осанка дълго време няма да избледнее в съзнанието на българските православни християни, а и изобщо на цялото общество. Дядо Неофит беше колосална личност, която будеше огромен респект. Той беше обдарен от Бога с много положителни качества. Притежаваше освен духовна, но също и физическа красота. Имаше величествена осанка. И още, беше обаятелен с поведението си и красноречив с мъдростта си, беше и много добродушен, но често до наивност. Никога за този човек не бяхме чували да се е конфронтирал с когото и да е било, особено по време на разкола в нашата Църква, когато той представляваше каноничния Синод на дядо Максим и бе натоварен със задачата да преговаря с представителите на Алтернативния синод за преодоляване на разкола. Тогава той беше хулен, скубан, заплюван, поругаван с цинични изрази, незаслужено обвиняван за маша на „болшевика“ Максим, но дядо Неофит стоически всичко преглъщаше в името на постигане на диалог. Той наистина се прояви в ония години като мъченик за православието.

В усмивката на дядо Неофит се долавяше дълбока тъга, че духовници, които иначе са бяха врекли в служба на Бога и Неговото стадо, т.е. в боголюбивото българско общество, по време на църковния разкол (1992-1998) бяха крайно озлобени. Смирението в тях отсъстваше, което много натъжаваше дядо Неофит. Той обаче винаги проявяваше търпение и безкрайна любов към тях, макар да не заслужаваха, защото въвличаха православните християни в заблуда в неканонична, фалшива Църква, което е кощунство спрямо Бога, дори и по тежко – това е хула срещу Св. Дух, която – по думите на самия Господ Иисус Христос – е непростима.

Патриарх Неофит познавам още от времето, когато беше втори викариен епископ на патриарх Максим, т.е. от 1992 г. Носеше титлата Левкийски епископ и беше главен секретар на Св. Синод. През същата година на Петковден той ме подстрига за иподякон в Патриаршеската катедрала и буквално израснах пред неговите очи. Навярно присъствието му в моя живот е предопределил професионалния ми път на богослов. Впрочем и не само на мен, а и на много мои колеги състуденти от Богословския факултет, които го познаваха. Кончината му мнозина възприеха за лична загуба, за загуба като на член от семейството. С голяма болка се простихме с него и в мъката си все пак имахме радост, че е положен за вечен покой в столицата, в любимата му катедрала „Св. Неделя“, където винаги може да запалим свещица за спасение на неговата пречиста душа. Бог да го прости!

Изборът на дядо Неофит през 2013 г. за патриарх не беше така неочакван, както на сегашния Даниил. За съжаление, разделение в нашите църковни среди има, което е естествена последица от дълбокото политическо разделение в обществото. Нееднократни коментари съм правил по този въпрос и не ми се ще тук да го разисквам обширно. Факт е обаче, че политическата криза в страната оказа негативно влияние и върху самия патриаршески избор. Появиха се две църковни крила, радикално настроени по между си. Едното ориентирано на Изток, а другото на Запад, колкото и да смятаме това определение за пресилено в обобщението си, но в действителност е точно така. И това твърдение може да се докаже с последствията от Руско-украинската криза от началото на 2022 г. Но има предисловие, което се състои в учредяването на Православната църква на Украйна от Вселенския патриарх Вартоломей през 2019 г. С това на украинските християни на практика им се предостави възможност веднъж завинаги да се откъснат от влиянието на Московската патриаршия, чиято Украинска православна църква с предстоятел митрополит Онуфрий е под нейна юрисдикция, т.е. е в канонично подчинение от руския патриарх.

Днешната ситуация в Украйна е критична и в политическо, и в религиозно отношение. Руският патриарх Кирил открито заявява съпричастност към политиките на Путин за Украйна, а това пряко засяга и тамошната Църква. Опазването на териториалната цялост на Украйна, както и отстояването на независима Църква, визирам учредената от патриарх Вартоломей, се оказва от решаващо значение за съществуването на тази държава и нация. Политическата и религиозната криза там толкова силно си взаимодействат, че е трудно да бъдат разграничени. Да, наясно сме кое се отнася до политическата криза и кое към религиозната, но всъщност те са генетично обвързани. Сега съм склонен да приема твърдението на колегите анализатори – политически и църковни, че генезисът на Руско-украинската криза, породил и църковен разрив, се корени в събитията от Майдана през 2013 г. и последвалото година по-късно незаконно анексиране на Кримския полуостров към Руската федерация.

Макар като цяло българското общество да осъжда действията на Путин в Украйна, все пак се чуваше и положителни реакции. Знаете ли, парадоксално е, че уж демократично ориентирани българи изповядват убеждението си, че по същия начин, както Путин счита Украйна за неизменна част от територията на Русия, аргументирайки се със съмнителни в доказателствено отношение исторически факти, България следва да счита Република Северна Македония за своя изконна територия. Такова убеждение е стряскащо, защото говори за дълбоко загнездени радикални настроения в съзнанието на българското общество, което едва ли не чака благоприятен момент да ги изяви. Засега съм спокоен, че членството ни в НАТО и Европейския съюз няма да позволи това да се случи.

Четвъртият патриаршески избор беше съпроводен със скандали и остро противопоставяне на двете църковни крила. Св. Синод колкото и да се стремеше да балансира техните позиции, толкова и се оказваха под тяхното влияние. Част от митрополитите не зачитаха новоучредената Украинска църква за канонична – това са на страната на Московската патриаршия. Останалата част обратно – тя приема действителността на този акт за канонично оправдан с оглед правото на Вселенската патриаршия като „Първа катедра“ и „Църква-майка“ да учредява нови Поместни църкви, както и в случая с Православната църква на Украйна. Така или иначе, все още Св. Синод не е излязъл с официална позиция дали ще приеме в канонично и евхаристийно общение тази нова Църква.

Сега да обърна внимание и на личността на новия ни патриарх Даниил. Преди това обаче искам да споделя личното си впечатление за него. Той е изряден монах, молитвеник и изключително скромен и работлив. Познавам го бегло от времето, когато беше викариен епископ на покойния Неврокопски митрополит Натанаил. Беше мълчалив, рядко влизаше в диалог, но когато влезе, се проявяваше като прекрасен събеседник. Разговорите ми с него бяха градивни, ползотворни. Не му липсва и чувство за хумор. Дядо Даниил не е от паркетните монаси, които след извършване на службата, които някои, за жалост, възприемаха за досадно задължение, отиваха в уютните си и модерни покои, т.е. килии. Нищо подобно! Дядо Натанаил беше изключително строг духовен наставник. При него нямаше „леж, па яж“, както казва народът. Изискваше от духовните си чеда монаси да спазват изключителна строгост в монашеските си подвизи. В Хаджидимовския манастир „Св. Георги“, където се подвизаваше дядо Даниил заедно със сегашния Неврокопски митрополит Серафим и Врачански митрополит Григорий – те са събратя от този манастир, съм го виждал да носи кофи вар при строежа на една от сградите на манастира. Дядо Григорий пък съм го виждал да кара трактор, а дядо Серафим да кове скеле. Казвам това, за да не се остане с погрешното впечатление у някои, че всички монаси в нашата Църква са лентяи. Монасите Даниил, Серафим и Григорий познават твърде добре тежката работа. Не знам дали някой е обърнал внимание на ръцете на дядо Даниил – те са огрубени от работа.

Въпреки отличното ми впечатление към духовната извисеност на новия български патриарх, не мога да скрия дълбокото си недоумение относно негови публични прояви, с които вреди на собствения си имидж и сега като избран предстоятел на нашата Църква, и на нея. Изказванията му в подкрепа на Московската патриаршия в противовес на решението на Вселенската патриаршия за учредяване на Православната църква на Украйна по същество влошава отношението на Българската православна църква с Вселенската патриаршия. Неслучайно патриарх Вартоломей беше сред присъстващите делегати при интронизацията на новия ни патриарх на 30-ти юни. Явно, за да покаже не само пред него, но и пред предстоятелите на другите Поместни църкви, че достойнството на Църквата-майка, каквото е каноничното определение на Вселенската патриаршия като катедра, наричана също и Константинополска, не може никой да ѝ отнеме, независимо от политическите обстоятелства и силни църковни или политически лобита.

За съжаление, фигурата на новоизбрания ни патриарх не буди консенсус сред гражданското и църковното общество, а разделение, което е тревожен факт. Броени седмици преди кончината си, дядо Неофит осъди войната в Украйна, като подчерта, че собствено тя представлява война срещу цялото православие. Дядо Даниил възприе същата линия, но с тази разлика, че не се нае да осъди виновника за нея, а именно – политическия егоцентризъм на Путин по пътя за осъществяване на неговата имперска мегаломания, подобно на Петър Велики. Е, поне Петър Велики преобрази Русия към добро, като я европеизира във всяко едно отношение, докато Путин сега я тласка директно преди падането на Желязната завеса, та да не кажа и към Средновековието.

И все пак аз съм оптимист, че разделението по оста „Москва-Константинопол“, което е производно на разделението „Евразия-Брюксел“, ще бъде преодоляно. Кога точно ще стане това, не мога да прогнозирам, но вярвам, че ще бъде с края на Руско-украинския конфликт. Дали обаче новият стар президент на САЩ Доналд Тръмп ще успее да сложи този край, предстои да разберем. Но целият свят тръпне в очакване това да се случи.

Д-р Върбаков, наясно съм, че имате вътрешна информация по много въпроси, отнасящи се до политическата обстановка в страната, както и до църковната, включително и до религиозната, като имам предвид процесите, които протичат в тях и които голяма част остават скрити за обществото. Според Вас, политиците ще осъзнаят ли най-сетне, че страната ни повече не може да се раздира от политически кризи, които за около четири години следваха една след друга и изтормозиха до краен предел обществото. Българската православна църква ще бъде ли в състояние да допринесе за настъпване на политическа стабилност. Това ще се случи ли?

Ще се случи, но ако има политическа култура, а виждаме, че тя с всеки един изминал Парламент започва все повече и повече да оскъдява. Парламентарният наратив напоследък толкова много се е оприличил на уличен, че е заприличал на хлапашки разговор пред училищна лавка. Да оставим настрана просташкото поведение на някои политици, което говори зле за тяхното възпитание през първите седем години. Обезпокоителното е в това, че самото политическо поведение по посока сформиране на трайно държавническо мислене днес изцяло липсва и ми се струва, че то скоро няма да се прояви. Причината е много проста – никой не ги е научил на такова поведение, от което да се породи и такова мислене. Сега всеки, който по незнайно какъв си начин е успял да улови страховете на обществото, като, разбира се, ги филтрира през призмата на популизма, е влязъл в парламента. И тогава се питаме, с такива парламентаристи какво позитивно може да се очаква? Естествено, че отговорът ще е отрицателен – нищо! Със случайно обособили се от „нищото“ политици няма как да бъде преодоляна политическата криза, а тя само ще се задълбочава. Общественото недоволство за това е абсолютно оправдано.

Вие правилно отбелязахте факта, че имам преки наблюдения по отношение на случващото се в българската политика, както и в нашата Църква и някои водещи в страната религиозни общности. Да, така е! Но държа да отбележа, че това се дължи на професионалните ми ангажименти, а не на слухтене. Вижте, повечето от случващото се в тези среди не бива да излиза наяве, за да не се опропасти и най-малкият опит за постигане на ползотворни решения. Вярно е, че някои записи на политици оголиха привидно почтеното им поведение и показа, че то е лицемерно, нечистоплътно, но истината е, че в момента текат процеси на дълбоко преосмисляне на политическото действо въобще. Естествено, това преосмисляне е с цената на много големи компромиси от страна на водещите ни политици, на които им прави чест, че въпреки осъзнаването, че това ще доведе до електорален срив, загърбват тяснопартийното си его с цел да се излъчи редовно правителство. Ще споделя, че и религиозните общности в страната силно се надяват да се сложи край на политическата криза, защото тя рефлектира и в поведението на техните последователи. И това е абсолютно обяснимо – религиозната общност не е различна от гражданското общество и затова политическите сътресения им повлияват негативно. У нас това не е така изразено, но в Украйна е, както и в Сирия с падането на режима на Башар Асад, където Антиохийската църква, една от древните Патриаршии, изпитва сериозни притеснения за религиозната си свобода, макар новата държавна власт да ѝ е дала уверение, че тя няма да бъде накърнена.

На този етап смятам, че страната ни все още не е изправена пред тотална криза. Наистина, тя се е запътила натам, но все още има шанс нещата да тръгнат напред. Никога няма да забравя думите на президента Росен Плевнелиев, че популизмът се бори с повече популизъм, умело перифразирайки думите друг наш президент – Желю Желев, че демокрацията се лекува с повече демокрация. На популизма не може да се противостои с аргументи, обособени от реална преценка, почиваща на истината. Всеки ще каже, че популизмът артикулира лъжливи страхове и респективно на него може да се даде силен отпор само и единствено с действително доказуеми доводи, които да го разобличат. Уви, историята показва, че това невинаги сработва. Затова и президентът Плевнелиев дава парадоксално решение, че на популизма се противостои с по-силно аргументиран популизъм, с по-голяма лъжа. Разбира се, това твърдение не бива да се буквализира, а да послужи като възможен начин за радикален отговор срещу него.

Дали нашата Православна църква ще е в състояние да допринесе за стабилизирането на политическата обстановка у нас, е въпрос, на който ще отговоря така: Нашата Църква е с безспорни заслуги за духовното и културно възрастване на българския народ, започнало непосредствено след покръстването му през 864/5 г. И за националното Възраждане отново има високи заслуги. В критични моменти от нашата история духовенството ни е успявало да укрепи вярата в народа и да изостри чувството за национално самосъзнание. Епохално е делото на невзрачния хилендарски монах и дивен светец Паисий, който в една малка книжица успя да побере величието на един поробен народ, жадуващ за своята свобода. С оглед на това не намирам никакви причини Българската православна църква да не е способна и сега да окаже позитивно влияние в политическия елит. Той се нуждае от смирение, което църковното учение определя за най-голямата християнска добродетел, понеже тъкмо то предразполага към изпитване на нестихваща вяра в Бога, съкровена надежда в доброто и безрезервна любов към ближния. Когато чувството за смирение започне изцяло да ръководи съзнанието на нашите политици, разбирайте управници, тогава със сигурност ще осъзнаят, че справедливостта не се основава на лични пристрастия, а на целенасочен устрем за търсене на истината. Но защо казвам истината? Защото според Христовото учение тя разкрива доброто, като така го разграничава от злото.

Споменавайки за значението на истината, се сещам за думите на големия руски религиозен философ Николай Бердяев, който казва, че за християнството тя не е обект на философски търсения, а субект. Истината за християните е самият Богочовек Иисус Христос. Той е мерилото за нея, защото е самата нея. Следователно ние християните следва винаги да се ръководим от тази истина. Нея може да видим не някъде другаде, като например в някаква политическа или религиозна идеология, а конкретно в личността и делото на Сина Божи.

Д-р Върбаков, Вие изнесохте цяла лекция, с която ни накарахте да се замислим за много други въпроси. За финал на нашия разговор, какво е пожеланието Ви за Рождество Христово и за предстоящата нова 2025 г.?

Първо, че читателите проявиха търпение, за да се запознаят с това дълго интервю. Осъзнавам, че това е проява на своеобразен подвиг от тяхна страна, за което съм им признателен. Но това в рамките на шегата. Многословието ми понякога отегчава аудиторията, но когато разискваните теми са с изключителна степен на важност и повдигат важни въпроси, сами разбирате, че с по няколко думи е непосилно да се дадат задоволителни отговори. Още повече, че от нас експертите се иска изчерпателност, а не уклончивост на отговорите.

Ще ми се да вдъхна на Вашите читатели вяра, че през идната 2025 г. най-накрая ще възтържествува истината, доброто трайно ще се настани в сърцата ни, а чувството за справедливост ще започне изцяло да ръководи нашите действия. На Рождество Христово да си пожелаем бодър дух и просветлен ум. Дух, който да се облагодати от Бога, и ум, който да стане Христов. Съумеем ли да постигнем това, тогава българското общество ще стане наистина добро; то ще бъде, както ни увещава с надежда Църквата, Божия виноград.

Въпреки усилените времена, в които живеем и които принизяват духа ни да се извиси към Бога, нека чрез вярата в Него, в родилия се Богомладенец, да го извисим по-високо от прахоляка по обувките ни. Честито Рождество Христово! И нека още да си пожелаем, новата 2025 г. да бъде мирна, добротворна и благословена! Но и не само тя, а всички, които ще последват след нея.