Д-р Благовест Върбаков: Научихме ли си урока или отново ще бъдем на поправителен?

И тези поредни извънредни парламентарни избори преминаха – вписаха се в „компендиума“ на политическата история на нашето общество. Но дали в обяснителната им бележка ще бъде отбелязано, че са били резултатни в своя живот или обратното – мъничко останалият живец на надеждата ще бъде бързо угасен под задушаващия напор на парламентарния егоцентризъм. Научихме ли си урока да търсим диалогичност в обърканото ни съществувание или продължаваме да упорстваме в невъзможността да надмогнем личния интерес за сметка на общия. И още, което е по-правилно да се каже, – дали вманиаченото властолюбие ще продължава (още дълго време) да опорочава политическото действо и да ощетява нашето бъдеще. Всичко това (съвсем) скоро обществото предстои да разбере.

На какво ли не се нагледахме и наслушахме през тази близо отминаваща петилетка от лятото на 2021 г.: на предизборни обещания, на политически намерения, че и на закани към политическия опонент, посредством които закани някои политически формирования градяха политическия си образ на „стожери“ на справедливостта и „бранители“ на истината. Те същите така и отправяха ред закани за възмездие на окаяния ни от безперспективност народ, който взе, че им се довери (и повярва) – да питаш защо, вече не един път. Парламент след парламент рухваше и се тикаше демокрацията, която впрочем всеки днес я разбира както си поиска, към дъното на политическата неспособност и невъзможност.

51-ият Парламент е вече факт, народът си каза тежката думи и изпрати цяла сурия политически фракции. Да, ще си позволя тъкмо тъй да нарека повечето партии в това Народно събрание (уж „народно“). Такава ужасия от политическа шарения никога в Българския парламент не е имало. Цяла сурия партии – осем на брой, че и девета на кантар, се появиха изневиделица. Богат, пъстър и шарен, с други думи – политически кич се заформя. Но, като се замислим, това е резултат от онази (не) малка част гласоподаватели (от социалната и/или икономическа „маргиналия“ на българското общество), която чисто и просто харесва кичозното. Уви, естетите и сега не се харесаха на избирателя. Ами как да се харесат, при положение, че шареното привлича – то е на мода; естетите са демоде?

Осем партии получиха парламентарно представителство! Чудим се, ние все още трезвомислещите, нашето общество осъзнава ли, че това число може да доведе до капитулация на българската демокрация. Ако и този Парламент се окаже неспособен да излъчи устойчиво Правителство, то следващите избори със сигурност ще (по)родят тоталитарна власт. А поначало българите, и не само онези, които помнят много добре „Бай-Тошовото“ (славно) време, си обичат диктатурата, ценят я не само, защото баничките бяха цели пет стотинки, а защото всичко в държавата, понеже беше народна, ни повече, ни по-малко се (пре)разпределяше по „другарски“ (е, за някои галеници на властта беше изключение – бая се облагодетелстваха на гърба на народа). Та именно това ще ни очаква при катастрофирането и на този нов Парламент – ще дойде на бял кон някой нов бай-тошовец.

С всеки (от)минал в политическата ни история Парламент „сергията“ от политически фракции се изпъстря и като че ли започна да съперничи на Капалъ Чарши, чиито предлаган локум се оказа хич не толкова разтеглив, както нашия. Какви ли локуми ще почнат да разтягат новите ни депутати и до колко ще го разтягат, само те си знаят. Дъвкане, та предъвкане на причудливи хрумки, самодоволно представяни за далновидни политики, се очертава да има в парламентарния наратив.

На времето Жорж Ганчев, възвръщенецът от завидно – поне тъй казваше – реализирана кариера в САЩ, беше казал на народа да не гледа умно, имайки предвид тъпо, когато трябва да разсъди за кого да гласува, т.е. да даде своя вот на доверие: „Не ме гледай умно, българино!“. Умно или тъпо е без никакво значение, защото избирателят отдавна е спрял да мисли. Той толкова се е шашардисал от избори, че по инерция гласува, а коя партия ще чекне в квадратчето, е, както му дойде отвътре в изборната стаичка.

Във връзка със споменатото за Жорж Ганчев, че българският народ е „умно-тъп“, когато избира народните представители, се сещам за думите на блаж. Теофилакт Охридски, наследник на църковната катедра на св. Климент Охридски за интелектуалния капацитет на българите тогава. Та за него допреди да дойде Охридският чудотворец по нашите земи с кирило-методиевата писменост, те били прости като „стадо овце“. Ами какво да се прави? Тъй е било! Били сме такива, но от тогава – от далечния 9-ти век на повсеместно просвещение, дали днес българинът се е ограмотил или умствено е останал в стадно състояние. Отговор на този въпрос мъчно може ще дадем, наблюдавайки проявите на сегашния (общо)народен манталитет.

И понеже сме на „ограмотителна“ тематика, се питаме дали 8-партийният Парламент ще вземе под внимание грешките от предишните парламенти и ще започнат ли най-накрая народните избраници да мислят държавнически, а не тяснопартийно, както – види се – предпочитаха предишните им колеги. Дано да са си научили урока от безславната (и срамна) история на скоропостижно отишлите си от политическия живот на страната парламенти. Дано уроците са вече научени (ако не разбрани, наизустени), защото изпитът за държавническо мислене започна вече да тече от 27 ноември. Ще бъде ли взет, зависи само и единствено от тях, а преписването води до анулиране на изпита.

Но наред с техния изпит, на избраниците, дали ние, избирателите им, преди тях сме взели своя? И ако не сме успели, означава, че и те не са, и отново, за огромно съжаление, ще се наложи да се ходи на поправителен, първо ние, после те. За пореден път двойкарите ще полагат изпит, и а дано съдбата някога се смили над нас и тях и по милост получат по някоя тройка. Защото от взимането на този изпит зависи дали народът ще си остане стадо или ще бъде общество, каквото всички ние искаме да е.