Д-р Благовест Върбаков: Политически цайтнот за опонентите на Бойко Борисов

За онези, които не са много наясно с точното значение на термина „цайтнот“, ще поясня, че – видно – той се прилага в шахмата и означава последен ход при партия, която се играе за точно определено време. И понеже това е твърде рисков ход, се прибягва до часовник. Играчът в положение на цайтнот разполага буквално с няколко секунди преди да предприеме съответния ход. Въпрос на обиграност и математическа прецизност е този последен ход да се окаже резултатен за него – в противен случай ще бъде победен от противниковия играч.

Неслучайно се спрях на този термин в шахмата, защото в сегашното положение на дългодневно първо заседание на 51-ото Народно събрание, на което политическите сили не могат – или по-скоро не искат – да изберат негов председател, са в положение на политически цайтнот. Препирните между тях кой да стане „първият в държавата“, оглавявайки нейната законодателна власт, както е разписано в Конституцията, т.е. Парламента, поставя българския парламентаризъм в хипотеза на конституционна криза. И тъй като това грози Парламента, някои (спорни в познанията си) конституционалисти бързат да ни уверят, че това не било баш тъй – нямало опасност да се стигне такава криза. Парламентарните групи така или иначе са се конституирали в него с оглед на политическите сили, които de facto представляват. Следователно, смятат те, това не препятства държавния глава да задейства конституционните процедури към парламентарните групи, предвидени в разпоредбите на чл. 99, ал. 1-4 от Конституцията. С други думи, това че няма избран председател на Народното събрание не е никакъв проблем за изпълнение на посочените разпоредби; Парламентът е легитимен, дори и без да е избран негов председател.

Не знам как да нарека подобно нелепо тълкуване на нашата Конституция, освен фриволно – плод на много сериозни пропуски, които говорят за непознаване на механизмите за управление на държавата, така както бащите на демокрацията са ги заложили в самата нея. Но в крайна сметка, подобни упражнение върху смисъла на Конституцията от страна на днешните политици и по(д)веждани от уж професионални конституционалисти вредят както на държавата, така и на обществото. На държавата, защото идеята за разделението на трите ѝ власти (по Монтескьо) се размиват и нарушават, а на обществото, защото от това зациклят институции, които са създадени да го обслужват.

Нека да е пределно ясно, че всяка една нова легислатура на Народното събрание, след като се свика от държавния глава (чл. 75), започва своята дейност с тържествено откриване, ръководено от най-възрастния присъстващ народен представител, и с полагане на клетва (чл. 76, ал. 1-2). На същото това първо заседание конституционната разпоредба е императивна, а не (по)желателна – ал. 3 на същия член изисква народните представители да изберат председател и заместник-председатели на Парламента, съответно по един от всички парламентарни групи. Именно те сформират т.нар. „Председателски съвет“, чиято дейност е на него да се постигат консенсусни решения относно кадрови и/или законодателни инициативи, за които се изисква парламентарно мнозинство, било обикновено или квалифицирано. Всичко това е предвидено да се случи в един ден на това прословуто първо заседание.

От това идва и смисълът на въпросната конституционна норма в чл. 76, ал. 3, че самото отпочване на новия Парламент се осъществява едва (!) след избирането на негов председател, не и с най-възрастния, възприет като морален ангажимент на народните представители към най-придобилия житейски опит и респективно мъдрост. Ето затова и неизбирането на председател автоматично спира конституирането на Народното събрание. Причината е, че по силата на конституционните му правомощия (чл. 77, ал. 1, т. 1-6), той възглавява законодателната власт на държавата, от което се разбира, че неговата фигура я легитимира като такава. Първото заседание трае като дни толкова време, колкото е необходимо, за да се избере. Дори нещо повече, този първи по същество пленарен ден не може да бъде закрит, докато този избор непременно не се осъществи.

В случай на невъзможност за избиране на председател на Народното събрание, конституционната криза е неизбежна и изниква острата необходимост да се произнесе Конституционният съд. Шестата поправка на Конституцията определя непрекъсваемост на законодателната власт в лицето на Парламента – след поправката на ал. 5 на чл. 99; той става постоянен законодателен орган до конституирането на нова легислатура. Така излиза, че старата легислатура действа до конституирането на новата, а тя става такава след избирането на председател. В този смисъл е възможно тълкуване на хипотезата, при която не може да се конституира новоизбраното Народно събрание. Макар и народните представители да са положили клетва, те не могат да встъпят в своите правомощия поради неизбран председател на Народното събрание. Непрекъсваемостта на законодателната власт означава, че това се отнася за народните представители. Тази хипотеза предоставя (парадоксалната) възможност старата легислатура да възобнови дейността си и така на практика неконституираната нова легислатура да отиде в историята като неосъществена.

Нещата се задълбочават при евентуално възобновяване на старата легислатура, която – впрочем – при споменатата хипотеза излиза, че не е могла да прекъсне с конституирането на нова. Но тъй като старата легислатура не е излъчила редовно Правителство и затова е прибягнато до избирането на нова с извънредни парламентарни избори, то тогава става под въпрос легитимността на тази стара (и като че ли разпусната) легислатура. Отделно, има и назначено служебно Правителство (чл. 99, ал. 5), чиято задача е да подготви предстоящите избори в двумесечен срок от неговото назначаване. Този парадокс следва да се разгледа в спешен порядък от Конституционния съд и, което ще е по-правилно да направи, е без колебание да отмени останалите нелепи поправки на Конституцията.

Ситуацията с все още неконституираното ново Народно събрание не дава възможност да се преустанови старото – поне така излиза с промените от шестата поправка на Конституцията. Изходът е все пак да бъде избран председател, дори и с цената на много сериозни компромиси откъм електорална подкрепа за всички партии. Тъкмо те в момента се намират в политически цайтнот, още повече след отправеното предизвикателство на Бойко Борисов към Петков, Василев и Атанасов – и собствено към последния; времето за мислене им е изключително оскъдно. Не дни, а часове, за да вземат (правилно) решение. Борисов буквално постави евентуалните си коалиционни партньори в невъзможност за никакво лавиране, постави ги в абсолютен ступор. Той да стане за четвърти път премиер-министър, а Атанасов най-сетне да осъществи детската си мечта да стане председател на Народното събрание. Но дали решението им ще отпочне дейността на Народното събрание – ще го конституира, е въпрос на държавническо поведение, а не на теснопартийни интереси, целящи единствено запазване на политически уют в очите на собствения електорат.