Д-р Благовест Върбаков пред Tribune.bg: Никой няма право да узурпира патриарх Даниил

Зилотизмът разрушава църковното единство и уврежда обществото. Подкрепата за патриарха не дава право на отделни среди да поставят неговото служение под своя опека

• Никой няма право да узурпира патриарха ни, да го представя за свой и чрез него да обезценява църковната принадлежност на други хора.
• Зилотизмът е недопустим в Църквата, защото разрушава доверието между вярващите и уврежда отношенията в обществото.
• По информация, с която лично разполагам, подобни радикални настроения в църковни среди, обвързани с политически влияния, вече са предмет на наблюдение от ДАНС.
• Ако за подписката срещу посещението на патриарх Вартоломей са използвани чужди лични данни без необходимото съгласие и без друго законово основание, законът предвижда санкции.

Д-р Благовест Върбаков е богослов, университетски преподавател и общественик. Притежава докторска степен по богословие от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и магистърска степен по национална сигурност от Академията на МВР, където преподава и е титуляр на дисциплината „Религиозна радикализация“. Научната и експертната му работа обхваща свободата на вероизповеданието, религиозния плурализъм и деструктивните процеси в религиозните общности. Автор е на научната монография „Свобода на вероизповеданието, държавност и обществена устойчивост“ (София, 2026 г.). Участва в обществения дебат с анализи и становища за отношенията между религиозните институции, държавата и защитата на човешките права.

Интервю на Екатерина Анева

Д-р Върбаков, каква е Вашата позиция за предстоящото посещение на Вселенския патриарх Вартоломей и противопоставянето, което то предизвика?

Заставам твърдо зад действията на патриарх Даниил и Светия Синод във връзка с това посещение. Поканата е отправена от нашата Църква по повод честванията на 1150 години от рождението и 1080 години от успението на св. Йоан Рилски. Следователно говорим за значимо църковно събитие, свързано с духовното наследство на България, чийто смисъл далеч надхвърля текущите междуправославни спорове. Впрочем още самият факт, че поканата е синодална, показва колко неправилно е тя да се представя като лична отстъпка на патриарх Даниил пред някого. Предстоятелят и Светият Синод носят отговорност за отношенията на нашата Църква с останалите поместни православни църкви и тази отговорност не може да бъде поставяна в зависимост от одобрението на отделен кръг.

За мен тревожното е, че честванията се превръщат в своеобразен изпит за православната принадлежност на останалите. Внушава се, че който приема посещението, непременно отстъпва от вярата, а който го отхвърля, автоматично се оказва неин най-последователен защитник. Подобна постановка подменя същинския църковен разговор с противопоставяне, при което предварително е определено кой има право да бъде чут. Като богослов и изследовател на свободата на вероизповеданието виждам тук и проблем с влиянието върху съвестта на вярващите: човекът е подтикван да избере страна, преди да е получил възможност спокойно да разбере въпроса. Не можем да почитаме св. Йоан Рилски, като едновременно използваме неговото име за взаимно заклеймяване.

Но вярващите имат право да възразяват, включително чрез подписка. Къде според Вас е границата между допустимото несъгласие и разрушителния натиск?

Разбира се, че имат право да възразяват. Защитавам това право последователно, включително когато не споделям изразената позиция. Духовници и миряни могат да имат тревоги, да поставят въпроси, да оспорват конкретни решения и да настояват за разяснения. Самото участие в подписката срещу посещението на патриарх Вартоломей не прави човека нито радикализиран, нито нарушител на закона. Тук трябва да бъдем пределно ясни, защото иначе бихме възпроизвели същото заклеймяване, срещу което възразяваме. В Църквата съвестта има значение и никой не бива да бъде обезценяван само защото е задал неудобен въпрос. Но съвестта на един човек или на определена група не отменя съвестта, достойнството и църковната принадлежност на останалите.

Границата се преминава, когато несъгласието придобие характер на претенция за изключителна власт над общността: когато предварително обявяваш другия за предател, отказваш да разгледаш аргументите му и настояваш, че единствено твоят кръг може да определя кой е православен. Тогава вече не се търси разяснение, а се изисква подчинение на предварително произнесена присъда. Не приемам нито обезсилването на съвестта на вярващите, нито превръщането на една групова позиция в мярка за цялата Църква. Професионалната оценка изисква да различаваме добросъвестната тревога от използването на тази тревога за натиск. Именно това разграничение ни позволява да защитим едновременно свободата на човека и отговорността към църковното единство.

Обвиненията срещу патриарх Вартоломей се свързват с икуменизма и с предоставената през 2019 г. автокефалия на Православната църква на Украйна. Какво трябва да се изясни?

През 2019 г. действително беше издаден патриаршески и синодален томос за автокефалията на Православната църква на Украйна. Споровете около този акт са сериозни и не следва да бъдат представяни като несъществени. Но именно поради тяхната сериозност за тях трябва да се говори с точни богословски и канонични аргументи. Въпросите за юрисдикцията, предоставянето на автокефалия и приемането на определен акт от поместните църкви не могат механично да бъдат превръщани в доказателство за догматическа ерес. Обвинението в ерес предполага ясно посочване на конкретно учение, неговото съдържание и противоречието му с православната вяра. То не е универсален етикет за всяко решение, което не одобряваме, още по-малко средство да приключим разговора, преди той да е започнал.

Същата прецизност е необходима и при употребата на думата „икуменизъм“. Диалогът с други християни, общуването по обществени въпроси и усилията за мир не могат автоматично да бъдат приравнявани на отказ от собственото вероучение. Ако има конкретни богословски възражения, те трябва да бъдат изложени и обсъдени, като се проверят действителните думи, контекстът и смисълът им. Поканата към патриарх Вартоломей сама по себе си също не доказва промяна на позицията на БПЦ по всички спорни въпроси. Такава промяна се установява чрез съответните църковни решения. Когато тези разграничения се заличат, вярващите се поставят пред изкуствен избор между верността към Православието и уважението към собствените им архиереи.

Как оценявате участието на Варненския и Великопреславски митрополит Йоан в конференцията за десетгодишнината на Критския събор край Шантий – Франция, при положение че БПЦ има критично становище за него?

Най-напред трябва да се припомни, че митрополит Йоан участва в тази международна научна конференция по решение на Светия Синод от 2 октомври 2026 г. Следователно това не е самоволна инициатива, която може да бъде представяна като лично отклонение от църковния ред. Същевременно самият той уточнява, че е участвал в лично качество и че текстът на доклада му не е съгласуван със Светия Синод. Тук трябва да различаваме благословението за участие от съдържанието на представеното изложение: неговите богословски оценки не следва автоматично да се приемат за ново синодално становище. Това разграничение е необходимо и когато защитаваме участието му, и когато обсъждаме изразените от него позиции.

Критичното становище на нашата Църква от 2016 г. трябва да бъде зачитано в неговата цялост. В него има категорични възражения към събора и негови текстове, но има и изрично заявено продължаване на общението с всички поместни православни църкви, включително участвалите в Крит. Това е съществено обстоятелство, което често се пропуска. Участието в научен форум не означава автоматично приемане на всички обсъждани документи или отказ от предходни резерви. Богословието предполага способност да се разговаря аргументирано и по спорни въпроси. Ако всяка среща бъде обявявана за недопустима още преди да сме прочели какво е казано на нея, сами затваряме възможността за богословско обсъждане. Подкрепям ясното обяснение на подобни участия пред вярващите, но отхвърлям внушението, че присъствието на конференция само по себе си е доказателство за отстъпление от вярата.

Част от сегашните критици подкрепяха патриарх Даниил в началото на неговото служение. Как разбирате тази промяна?

По моя оценка в началото на патриаршеското му служение публичният образ на Даниил беше твърде силно обвързван с подкрепата на тези среди. Говоря за начина, по който определени поддръжници представяха неговия избор и неговото служение, а не за личните му намерения. Част от тях го възприемаха като свой патриарх и чрез него се противопоставяха на други православни християни. Така се създаваше очакването, че неговият избор потвърждава изключителната правота на определен кръг. Днешното противопоставяне показва колко проблематично е подобно очакване: подкрепата се оказва зависима от това дали патриархът ще продължи да изпълнява представите на своите най-гласовити привърженици.

Никой няма право да узурпира патриарха ни, да го представя за свой и чрез него да обезценява църковната принадлежност на други хора. Патриарх Даниил носи отговорност към цялата Българска православна църква, включително към хората, които са имали резерви към неговия избор или не споделят всяка негова позиция. Подкрепата за него не създава право на собственост върху служението му. Именно затова заставам зад действията му в настоящия случай: виждам в тях упражняване на общоцърковна отговорност, която надхвърля очакванията на отделни среди.

Тук трябва ясно да различим църковното послушание от груповото подчиняване. Послушанието предполага доверие, отговорност и уважение към съборния ред; то не отменя съвестта и не превръща патриарха в безпогрешна личност. Но когато някой приема неговия авторитет само докато той потвърждава собствените му възгледи, а след това го заклеймява, се проявява претенция за настойничество над патриаршеското служение. Практически посланието е: ще те подкрепяме, докато действаш според нашите очаквания. Подобно отношение подкопава самия авторитет, който уж защитава.

В този спор се споменава и предишната протестантска принадлежност на някои участници. Има ли тя значение за Вашата оценка?

Предишната религиозна принадлежност не е основание човекът да бъде дискредитиран. Преминаването към Православието може да бъде плод на сериозно духовно търсене и трябва да бъде уважавано. Нямаме основание да делим вярващите на по-достойни и по-малко достойни според това дали са израснали в православно семейство, или са приели вярата по-късно. Впрочем наследената принадлежност сама по себе си не гарантира нито богословска грамотност, нито зряло църковно поведение. Като човек, който последователно защитава религиозния плурализъм, не бих могъл да превръщам нечия биография в средство за публично унижение. Това би било в противоречие и с научния ми подход, и със собственото ми разбиране за християнска отговорност.

Възможно е в началото на религиозния си път човек да търси сигурност чрез прекомерна категоричност, но това не е обща характеристика на всички новоприели Православието. Оценката трябва да се отнася до конкретното поведение: готов ли е човекът да учи, да проверява твърденията си и да приема отговорността за думите си, или използва новата си принадлежност като основание да съди всички останали. Проблемът възниква при претенцията личната ревност да замести богословската компетентност и църковния ред. Тази претенция може да бъде проявена от всеки, независимо от неговото минало. Затова и професионалното ми становище се отнася до проявите на зилотизъм, а не до хората като бивши членове на едно или друго вероизповедание.

Кога ревността за вярата се превръща в зилотизъм и радикализация?

Под зилотизъм в този разговор разбирам поведение, при което човек или група си присвоява изключителното право да определя кое е православно и започва да разглежда несъгласните като врагове на вярата. Строгият духовен живот, уважението към Преданието и последователното отстояване на убежденията сами по себе си не са радикализация. Тревожните признаци се появяват, когато въпросът се възприема като неподчинение, разговорът като предателство, а унижението на другия като допустим начин за защита на истината. Тогава личната отговорност постепенно се подменя с необходимостта постоянно да получаваш одобрението на групата. Човекът започва да се страхува да мисли и да пита, за да не бъде самият той заклеймен. Именно тази загуба на пространство за свободна преценка е съществена за оценката ми.

В доклада си митрополит Йоан формулира особено силен нравствен критерий: „не можем едновременно да изповядваме единството в храма и да поддържаме ненавист извън него“. Той разглежда и опасността крайните идеологии да използват потребността от принадлежност, като предлагат лесно обяснение и посочват враг. Тези думи имат пряко отношение към нашата ситуация, защото насочват вниманието към отношенията, които създаваме. Не можем да оценяваме православната си принадлежност единствено чрез категоричността на публичните заявления и да пренебрегваме начина, по който се отнасяме към човека до нас. За мен ревността, която не допуска собствена проверка и не носи отговорност за причиненото разделение, вече се превръща в средство за разрушаване на общността.

Защо настоявате, че от зилотизма страда и обществото?

Защото църковният живот не е изолиран от обществения. Същите хора са родители, преподаватели, колеги и граждани, които общуват с представители на различни религии и убеждения. Ако в религиозната си среда привикнат да възприемат различието като враждебност, този начин на мислене може да бъде пренесен и в обществените отношения. Зилотизмът е недопустим в Църквата, защото разрушава доверието между вярващите и уврежда отношенията в обществото. Той отдалечава хората от общността и отслабва способността ѝ да бъде източник на помирение. Обществото очаква от Църквата духовна опора, а публичните прояви на взаимно заклеймяване подкопават това доверие, включително сред хората, които се опитват да намерят своя път към църковния живот.

В научната и преподавателската си работа разглеждам обществената устойчивост и през способността да се разрешават конфликти, без човешкото достойнство да бъде пожертвано. Религиозните общности имат значителен ресурс да възпитават отговорност и солидарност, но той може да бъде увреден, когато религиозният авторитет се използва за манипулиране и противопоставяне. Затова превенцията трябва да започне навреме: чрез образование, открит разговор, възможност за задаване на въпроси и разпознаване на дезинформацията. Особено тревожно е, когато към подобно поведение се прибавят политически внушения и вярващите се мобилизират за цели, които остават скрити зад езика на религиозната ревност. Тогава последиците вече излизат извън отношенията в отделната религиозна общност.

Смятате ли, че политическите виждания имат роля в тези настроения и че вече има измерение, свързано с националната сигурност?

Според мен част от напрежението се подхранва и от определени политически виждания. Когато отношението към един или друг православен предстоятел започне да се определя според неговото място в геополитическо противопоставяне, богословските аргументи рискуват да бъдат използвани за предварително избрана политическа позиция. Това е сериозен проблем, защото политическият противник може да бъде представен като враг на вярата, а несъгласието с определена държава или политика – като отстъпление от Православието. При данни за зависимости, организирано въздействие или екстремистка дейност въпросът придобива измерение, което засяга националната сигурност и компетентността на съответните държавни органи.

По информация, с която лично разполагам, подобни радикални настроения в църковни среди, обвързани с политически влияния, вече са предмет на наблюдение от ДАНС. Като преподавател по дисциплината „Религиозна радикализация“ в Академията на МВР имам професионална отговорност да разглеждам тези процеси и през тяхното възможно отражение върху сигурността на държавата. Подчертавам обаче, че самото наблюдение не установява вина и не може да служи за колективно заклеймяване на вярващите. Същественото е да се изясни дали религиозната чувствителност се използва за създаване на зависимости, враждебност и дестабилизиращо въздействие. Защитата на националната сигурност и защитата на свободата на вероизповедание изискват еднакво сериозно отношение към фактите и към правата на хората. Именно затова настоявам тези явления да бъдат оценявани компетентно, без прибързани присъди и без подценяване на възможните последици.

Как оценявате предупреждението на йеромонах Пимен, че вярващи могат да бъдат използвани като „полезни идиоти“?

В проповедта си от 11 октомври йеромонах Пимен, игуменът на Германския манастир, използва този израз, за да предупреди, че други хора могат да се възползват от неразумната активност на част от вярващите. Той обръща внимание и на промяната в отношението на среди, които преди са подкрепяли патриарх Даниил, а сега се противопоставят на него. Приемам сериозно предупреждението му за манипулация. Искреността на един човек не гарантира достоверността на информацията, която му е поднесена. Човек може да вярва, че защитава Църквата, а всъщност да разпространява непроверени твърдения и да обслужва чуждо противопоставяне. Острият израз трябва да ни насочи към този механизъм, вместо да се превръща в повод за ново унижение на хората.

Колкото по-категорично някой претендира да говори от името на Православието и колкото повече хора привлича към своята позиция, толкова по-голяма е отговорността му да проверява фактите. Това се отнася особено до позоваването на духовници, монашески общности и църковни институции, чийто авторитет може да повлияе върху решението на вярващите. Не е достатъчно да кажеш, че някой стои зад теб; трябва да можеш да удостовериш действителното му участие и воля. Публичното влияние носи задължение за честност. Ако установиш, че си подвел хората, дължиш ясно поправяне на невярното твърдение и поемане на отговорност за последиците. Иначе претенцията за защита на истината остава само претенция.

Във връзка с подписката до патриарх Даниил и Светия Синод срещу посещението на патриарх Вартоломей се споменава подкрепа от зографски монаси. Какво е изяснено и какви могат да бъдат последиците от неправомерното използване на чужди имена и лични данни?

Нека уточня, че говоря именно за тази подписка – инициативата срещу предстоящото посещение на патриарх Вартоломей в България, адресирана до патриарх Даниил и членовете на Светия Синод, с искане да бъде преразгледано решението за неговото предстоятелство на празничната Литургия в Рилската света обител. По думите на отец Пимен част от хората са я подкрепили, защото са смятали, че следват примера на зографски монаси. Той заявява, че игуменът на Зографския манастир архимандрит Гавриил не е участвал и не е давал благословение на монасите за подобна инициатива. Това е сериозно основание да се изясни как точно е представяна подкрепата на този манастир. Липсата на благословение обаче сама по себе си не доказва, че определен монах не е положил лично подпис, нито че има фалшификация. Необходима е проверка на конкретните имена, действителното участие и начина, по който са събирани и публикувани данните.

Ако за подписката срещу посещението на патриарх Вартоломей са използвани чужди лични данни без необходимото съгласие и без друго законово основание, законът предвижда санкции. Не можеш да представяш човек като участник в подписка, която той не е подкрепил, и да използваш името му, за да убеждаваш други. Това важи с особена нравствена тежест, когато чрез името на духовник или монах се внушава подкрепа от цяла обител. Ако се установи и подправяне или използване на неистински документ при условията, предвидени в закона, може да възникне наказателна отговорност. Конкретното нарушение трябва да бъде доказано и оценено от компетентните органи; участието в самата подписка не е нарушение. Но присвояването на чужда воля и духовен авторитет е неприемливо. Не можем да твърдим, че защитаваме истината, като използваме неистина.

Как съчетавате собствената си православна принадлежност със защитата на религиозния плурализъм?

За мен това съчетание е последователно и произтича от разграничаването на личното убеждение от професионалната отговорност. Като православен християнин имам определени богословски убеждения, а като експерт защитавам правото на всеки човек да изповядва своята религия, да промени убежденията си или да не принадлежи към религиозна общност. Равенството пред закона не изисква да приемаме всички вероучения като богословски еднакви. То изисква човешкото достойнство и свободата на съвестта да бъдат зачитани независимо от принадлежността. Именно затова професионалната оценка трябва да се основава на конкретни действия, права и отговорности, а не на лична симпатия към една общност и неприязън към друга. Собствената ми принадлежност към Българската православна църква разбирам и като отговорност за начина, по който говоря за тези въпроси.

Този подход е необходим и вътре в самата Църква. Различните оценки по исторически, административни или междуправославни въпроси не дават основание хората автоматично да бъдат лишавани от уважение и принадлежност. Научната ми работа върху свободата на вероизповеданието и обществената устойчивост е свързана именно с търсенето на отговорно отношение към тези сложни процеси. Когато религиозният конфликт се оценява професионално, могат да бъдат защитени едновременно свободата на човека, автономията на общността и общественият интерес. Прибързаното заклеймяване затруднява и трите, защото заменя разбирането на конкретния проблем с предварително определяне на виновни и праведни.

Каква трябва да бъде ролята на държавата, когато религиозното противопоставяне се изостря?

Държавата трябва да защитава свободата на вероизповедание и да реагира при конкретни нарушения на закона. Конституционната и европейската защита на религиозната свобода включва правото на убеждение и изразяване, като същевременно зачита правата и достойнството на останалите. Следователно религиозното несъгласие не може да бъде преследвано само защото е остро или неудобно. Когато обаче се установят неправомерно използване на лични данни, заплахи или подбуждане към дискриминация и насилие, религиозният мотив не освобождава от отговорност. Това се отнася и до обсъжданата подписка: правото да я организираш и подкрепиш не включва право да използваш чужда самоличност или да приписваш на някого позиция, която той не е заявил.

За мен водещият принцип е държавата да защитава човека, като спазва пределите на своята компетентност. Богословските и каноничните въпроси се разглеждат в църковния ред, а нарушенията на закона – от съответните държавни органи. Това разграничение е необходимо и за самата Църква, защото не допуска религиозният авторитет да бъде използван като прикритие за злоупотреба. Когато определям зилотизма като недопустим, изразявам богословска, нравствена и обществена оценка на разрушителното поведение. Правната отговорност винаги се отнася до доказани конкретни действия. Професионалната работа изисква да държим ясно тази граница, без да превръщаме държавата в арбитър на богословските спорове.

Какво очаквате от патриарх Даниил и Светия Синод и какво бихте казали на православните християни преди честванията?

Очаквам ясно обяснение на решенията и последователна защита на църковното единство. Вярващите, които имат тревоги, трябва да бъдат чути, а опитите тези тревоги да бъдат използвани за натиск, подвеждане и присвояване на църковен авторитет трябва да бъдат назовани. Пастирската отговорност предполага способност да разговаряш с човека и да поставяш граници пред разрушителното поведение. Подкрепям патриарх Даниил в усилието да носи отговорност за цялата Църква и очаквам това отношение да достига до всички православни християни, включително до онези, които не принадлежат към най-активните публични кръгове. Никой не трябва да бъде оставян с чувството, че неговото място в Църквата зависи от одобрението на нечия група.

Честванията на св. Йоан Рилски са възможност да се вгледаме и в собственото си поведение. Можем да спорим, но трябва да запазим способността да виждаме в другия свой брат или сестра, да проверяваме твърденията си и да отговаряме за думите си. Патриарх Даниил е предстоятел на всички православни християни в Българската православна църква и никоя група няма право да превръща подкрепата си в претенция за власт над неговото служение. Когато твърдим, че пазим Църквата, дължим отговор и за отношенията, които създаваме в нея. Любовта към Православието изисква честност и отговорност към човека; тя не може да оправдава лъжата, унижението и манипулацията.