Димката МОЧА/ПСА и късата историческа/родова памет

Без увод, само факти:

На 2 февруари през 1945 г. Първи и Втори върховен състав на Народния съд белязват историята на Третата българска държава с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици. Осъдени на смърт за 67 депутати от ХХV Народно събрание, трите правителства за периода януари 1941 г. до 3 септември 1944 г. начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23 политици).

На смърт са осъдени и тримата регенти на малолетния Симеон ІІ – княз Кирил Преславски (братът на покойния цар Борис ІІІ), проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, девет секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри се отървават с различни срокове затвор.

Оцеляват само един премиер – Константин Муравиев, и неговият кабинет, управлявал страната от 3 септември до 9 септември 1944 г. и свален с деветосептемврийския преврат. Муравиев получава доживотна присъда и излиза от затвора през 1961 г.

Народният съд издава за един ден 2730 смъртни присъди на хора с едно-единствено прегрешение – инакомислието.

И само за справка: Един от най – черните процеси в световната история – Нюрнбергският издава едва 12 присъди за престъпления срещу човечеството!!!

В следващите години жертви на тоталитарния комунистически строй стават 300 хиляди българи – образовани, интелигентни, учили в чужбина, с позиции пред света, с имоти и модерни възгледи – цветът на българската интелигенция.

Всички сте чували за Белене и за стотиците хиляди „безследно изчезнали“ и претърпели „инциденти“. Бащи, майки завинаги оставили децата си сираци, заради изкривената представа на довчерашните шумкови партизани – историите на които могат да ви покъртят (все още има живи свидетели, които разказват какви точно хора са били в т.нар. партизански отряди, с какъв социален и битов статус… Но това е друга тема) за правдивост на властта (правоверност! – позната ли ви е тази дума?). Хора безсилни и морално оскотели, живеещи с единствената мисъл да превземат държавата, катерейки се върху труповете на своите идеологически, мисловно диаметрално противоположни опоненти. Хора, дошли да „променят“ България.

А кога идва насилието? Когато разумните аргументи се изчерпат, когато хората на отсрещната страна те превъзхождат по един или друг начин.

Според данни на Държавна сигурност от 1948 г. до 1956 г. са осъдени и изпратени в затвор или в лагери 23 608 души. (Да, същата Държавна сигурност, в която на висши постове са били почти цялата рода на настоящия „демократ“ и радетел за справедливост Васил Терзиев и роднини от 49-ото НС на други висши радетели за „промяна“ из редиците на БКП)*.

Знаете ли за хилядите българи убити брутално (даже не бих си позволила да кажа като животни, защото и животните си имат своите души, своите чувства, изпитват болка) посечени с мотики, пребити до смърт с камъни, погребани в незнайни гробове…

Историята за седемте Ястребинчета, Митко Палаузов – това го помните, защото ни промиваха мозъците с такива драматични епизоди.

А чували ли сте за лагера в Люти дол, Врачанско, открит през април 1959 година? Там са били карани децата на „врагове на народната власт“, много от които са били убити, други лежали по затворите и лагерите или осъждани от т.нар. „Народен съд“. Те са били пребивани, държани гладни, карани да работят по кариери и строежи до припадък, до смъртта си. Деца от 10 до 17 години!!!

Помните ли „На всеки километър“? Няма как да го забравите!

Но чували ли сте за Червенково море?

След като закриват лагера в Люти дол, както формално и другите лагери в страната, оцелелите са изпратени в „Трудова повинност“ в София, където са измъчвани още. Години наред! За да изградят, заедно с мобилизираните лекари, учители и ученици, грандиозния канал, с гръмкото име – „Червенково море“, наречен така „на галено“ на Вълко Червенков – неговият идеен баща (министър-председател на България в периода 1950 г. – 1956г.).

Грандиозността на абсурда обаче е много по – мащабна от поставеното му име!

Проектът е наречен „Софийско море“ или „София на три морета“. Първоначалната цел на проекта е била течението на река Дунав да бъде пренасочено към София, т.е. река Искър да потече на обратно чрез система от шлюзове. Достигнала до София, водата, която извира от планината Шварцвалд е трябвало да запълни т.нар. „Софийско море“, което от своя страна да бъде свързано с река Струма. Предвиждала се е и връзка с река Марица и по друг прокопан канал да стигне до Черно море. Чрез тези плавателни канали корабите биха могли да се придвижват от Балтийско море, с което Дунав е свързан в Германия, да минават през Софийското море и по Струма да достигат Бяло море, а по Марица до Черно море.

Първоначалната цел била изграждането на канала Павлово – Панчарево с пристанища Павлово, Красно село-Север, Лозенец, Студентски град, Младост и Панчарево, като за придвижването е имало и специално поръчан от властимащите кораб.

Но спирам дотук. Грандиозното блато, оставено след десетилетия къртовски труд стоеше до преди години като символ на безсмислеността, преди районите „Младост“ и „Дружба“ постепенно да заличат спомените от този величествен абсурд.

Да го заличат, както вече повече от 70 години методично и целенасочено се заличават историческите следи за истината на един мракобесен строй. 45 години „народната власт“, опримчила здраво в хомота на страха, на териториалното и мисловно капсуловане милиони българи. Капсуловане, измамно разбито с т.нар. „Преход/Промяна“. Години на лъжи и умишлено изкривяване, на откровена подмяна на истината за жестоките убийства и морални зверства, на които е бил подложен цветът на българската интелигенция.

И когато днес попитате един 20-годишен съзнателен човек какво знае за онзи строй – това, което ще чуете ще ви потресе дълбоко. Защото за този човек, за това поколение, комунизмът е носталгия. Изкривената истината на бабите и дядовците, които засега остават единствените носители на информацията за онези 45 години. А за тях комунизмът е забравеният „истински вкус“ на евтин хляб, пръчка шпек, кашкавал „Балкан“, лютеница „Хорце“ и бонбони „Карамел МУ“.

Заблуда, умишлено поддържана до днес. Защото 45 години са изтрити като с гумичка от учебниците по история. Както са изтрити животите на 300 хиляди невинни български граждани. Както ще бъдат изтрити съдбите на милионите, станали жертва на 34–те години посткомунизъм, наричан от наследниците на БКП с любезното „Преход/Промяна“.

Преди години попаднах на едно изказване на покойния Александър Лилов, в което той казва в прав текст, че техните (на управляващите преди 89-та година – бел.авт.) деца ще продължат да управляват, защото капиталите са в тях…(познато ли ви е?).*

Е, ние продължаваме да изкривяваме съзнанието на децата си, защото им разказваме за едни прекрасни години без бедност и с равни възможности за всички. А всъщност години, превърнали нацията ни в ителектуален инвалид. И знаете ли – нито ЕС, нито Еврозоната,  нито влизането в Шенген - никой няма да вдигне държавата на крака, защото пропускаме същността на нещата. Защото малко прозират истината:

Резултатът от годините на тоталитаризъм и последвалите 34 години „Преход/Промяна“, които показаха именно отсъствието на нравствени норми и правила, както в лицето на политическата класа, така и в бизнеса /в голям процент от случаите тези две категории се припокриват/, затвърдиха и изродиха съвсем представите за правилно и грешно. Обществото днес е дълбоко разслоено и разединено. В България има цели райони, които живеят само от социални помощи. Има населени места, в които не само, че няма производство, но има вече потомствено безработни, потомствено бедни фамилии. Нараства и процентът на работещите бедни. И в същото време имаме лъскав и добре сложен финансово елит, който е тясно преплетен с политиката и управлението на всички нива, който демонстрира живот, напълно и безвъзвратно непостижим за големия процент от обществото, което реално го избира и чиито интереси би следвало да защитава. Или поне, ако се позоваваше на общочовешкия морал и на често размахваните християнски ценности.

Има една стара мъдрост: Прост народ = слаба държава

Без да искам да обидя никого, но това е тъжната истина. Децата ни ежедневно се образоват и възпитават с Макаренковски методи в „модерните“ ни училища. Децата ни се зомбират с учебници, наливащи ненужни, неприложими в реалния живот информации, с изкривени исторически факти, които ги осакатяват. Децата ни биват роботизирани, все още натиквани в калъпа „образователна реформа“ (последните данни от PISA са достатъчно показателни – бел.авт.), която повече прилича на сюжет от филма „Да обичаш на инат“, отколкото на европейско училище. С цялата тежест на репресивност, на която и до ден днешен е подложен всеки инакомислещ, всеки извън шаблона.

С риск, че вече минавам границата на добрия тон, но за мен това именно е целта на посттоталитарното общество, в което ни превърнаха.

Именно по тази причина е крайно наложително истината за комунистическия строй, за онзи режим, за който не говорим или пудрим с носталгични пурпурни краски, да бъде написана и вкарана в учебната програма като задължителен предмет. Няма как, като общество, да си извлечем правилните изводи, да скъсаме с миналото и да тръгнем напред, докато се самозалъгваме, че масовите гробове са просто поляни с червени макове, а премахването на един тоталитарен тотем, какъвто е Паметникът на Съветската армия (МОЧА), е панацеята за идеологическо изцеление на разлагащото се общество, в което живеем.

И, да – удобно им е да го махнат, за да няма въпроси от къде идва и каква е историята зад този монумент. Както няма следи от истината за Люти Дол и Червенково море в учебниците.

Не съм привърженик на комунизма, както надявам се става ясно от текста ми. Привърженик съм обаче на историческата истина. А когато няма артефакти – няма и въпроси, които да търсят верните отговори.

П.С. За „освободителите“ от Съветската армия и Коминтерновското предателство на Македония, чиято кулминация е доброволното предаване на костите на легендарния войводата на ВМРО Гоце Делчев на Скопие, ще ви разкажа отделно. Въпреки, че тези исторически моменти са тясно преплетени и неразделно свързани с първопричините за изкривеното обществено съзнание, за което говоря, все пак мястото им е в друга статия.

А днес… Днес Продължаваме/Подмяната, уви!

*Само си отговорете кои са Васил Терзиев и Христо Иванов. Единят наследник на ДС – род (майка му, баща му, дядо му и чичо му са били на висши позиции в ДС) и племенник на Петър Младенов (дългогодишен министър на външните работи по времето на Тодор Живков).

https://tribune.bg/bg/mrezhata/vasil-terziev-e-tezhko-otroche/

А другият син на небезизвестната комунистическа активистка Мария Бойкикева (дълги години завеждала редакция „Философия“ в издателство „Наука и изкуство“. От 1966 г. е член на Българската комунистическа партия, виден привърженик на политиката на лидера на ДПС Ахмет Доган).