Един паметник не можете да бутнете като хората!

След голямата и справедлива радост от демонтажа на паметника на съветската армия, в началото на седмицата Административният съд разпореди той да бъде „прекратен безусловно“. Мотивите са, че действията не се извършват „в изпълнение на представен административен акт или на закона“. Тоест демонтажът е спрян заради нередовни документи. Ето това, дами и господа, е съвършената некадърност! Да имаш ти цялата власт в държавата, да имаш ти цялата власт в София, от половин година да кадруваш, да уволняваш специалисти и да назначаваш на тяхно място безценните си кадри, и накрая пак да те върнат в първо отделение за неизрядни документи – това, дами и господа, както бил казал Атанас Буров, моят светъл ум не може да го проумее! И на всичко отгоре това стана вследствие нищожните, почти на шега усилия на Мая Манолова и „Възраждане“, дето умнокрасивитетът неспирно им се подиграва и упражнява духовитостта си върху тях. Срамота!

И да речем, че Промяната са новобранци, ами вие, бе ДСБ?! Вие от две поколения го бутате тоя паметник! Само бой в гърдите и кънтене на кухо. Не знам как имате очи да гледате десните избиратели, избирателите-антикомунисти, камо ли да ги навивате да гласуват за вас!

Обаче, въпреки всички трагикомични обстоятелства, не се посвенихте  да ознаменуват триумфа си с торта. Рядко грозна и безвкусна торта невзирая онова, което изобразява и което дори не се разбира веднага какво е. Тортата е цилиндрична, не кръгла, както не е кръгла и Земята, а е овоид. Шпаклована е с банална бяла глазура, върху която абсолютно хаотично и без никакво чувство за пропорции и хармония (да не говорим за вкус) са нахвърляни сиви фигурки, в сивия цвят на прахта изпод леглото. При по-настойчиво взиране откриваме, че фигурките несръчно изобразяват парчетата, на които е нарязан МОЧА с флекса – глави, ръка с автомат, зидарии (те са най-много, защото изглежда най-лесно се изобразяват с фондан), крака, даже задник (поне така изгежда) и други неопределими елементи. Отстрани със сметана или с някакво кремче с първолашки почерк е написано: „За унищожителя на МОЧА“. Кой ли пък ще да е този „унищожител“ в единствено число? Вероятно някоя действителна личност на отговорна, макар и мимолетна позиция. Признавам обаче, че съвсем слабо ме интересува. Ако някой знае ¬– да каже или да замълчи вовеки!

Как ли гледат тази торта онези доблестни антифашисти, които посрещаха с китки и вдигнати юмруци частите на Трети украински фронт в София!

Но Господ знае как да се смее. Винаги съм казвал, че ако чувството за хумор е функция на интелигентността, то безспорно най-съвършеното чувство за хумор има Бог.

Тези, които познават чат-пат античната митология, знаят историята за Кронос (Сатурн у римляните), който се уплашил от зловещо предсказание, според което децата му щели да го убият, за да му отнемат властта и те да застанат начело на боговете. Така се потресъл дъртият тиранин, че започнал да изяжда децата си, сакън да де му устроят *пуч в швейцарския смисъл на думата .

Този мит се радва на радушен отклик и в днешните секуларни времена след „великата“ френска революция. В пиесата на Георг Бюхнер „Смъртта на Дантон“ (1835) френският адвокат и революционер Пиер Вернио, малко преди да го екзекутират, след като сам е бил свидетел на изпълнението на десетки революционни смъртни присъди, отронва крилатата днес фраза: „Революцията изяжда децата си“. И да не ми се правят французите на много изтънчени и цивилизовани, защото якобинският терор с нищо не е по-хубав от болшевишкия. Но това е тема на друг разговор.

Нашият, българският принос към цивилизацията пък е този, че успяхме – обратно – да покажем как децата изяждат революцията.

Да, от идеологическа гледна точка онова през 1944 беше революция. Не беше такава, когато изби цвета на нацията; не беше такава, когато експроприира средствата за производство; не беше такава и когато отне от хората дребната и средна градска собственост. Но доколкото за една нощ смени държавната идеология от национализъм на социализъм – да, беше революция.

Тази революция беше преди всичко революция за огромна социална прослойка от село, чийто живот се промени по начин, по който не се е променял и животът на Аладин от 1001 нощ. За добро или за лошо (преценете сами!) крупни стопански и военни ръководители, дипломати, „интелектуалци“, идеологически верни творци (най-вече от ловната дружинка на Тодор Живков, чиито деца се оказаха в епицентъра на протестите против „статуквото“) и прочее „каймак“ на обществото станаха хора, които довчера не можеха и да мечтаят за това. Станаха такива с цялата си „култура“ и с цялата си „компетентност“. При соца за първи път градското население в България стана повече от селското.

Имаше в София един паметник, който символизираше това невероятно историческо събитие, тази без никакво преувеличение революция, целия подем на онези хора – паметникът на Съветската армия, – и хоп: дойдоха внуците на партизаните и на „черните ангели“, внуците на НАШИТЕ ХОРА по определението на Вили Лилков, и го бутнаха. И го бутнаха толкова некадърно, че съдът ги осъди още следващия понеделник.

Винаги, независимо от всевъзможните исторически, етнографски, биологически, политически и културологически класификации, още от сътворение мира, още от Каин и Сит е имало два вида хора – великодушни и дребнави. Великодушният, благородният човек никога не се гаври с падналия противник, колкото и чудовищно зъл да е бил той. За жалост, откакто честта и достойнството са мъртви средновековни категории, битките се печелят от дребнавите, а не от великодушните. И дребнавите са онези, които статистически най-често успяват да се намърдат във властта. Дали ще се наричат капиталисти, фашисти, комунисти, нацисти, болшевики или някакви други – това няма значение. Първото, което прави малодушният, е да си изработи идеология и да започне да убива в нейно име. Когато тази идеология се изхаби и се компрометира като рафинирана лъжа, тогава малодушните си измислят нова, без да им трепне окото. И така.

Когато аз съм си играл с мисълта за бутане на паметника на атеистическия, богохулен, безбожен (двете не са едно и също, но в СССР ги имаше и двете) и тоталитарен Съветски съюз, родителите на героите на днешния ден си пазаруваха уиски и Тоблерон от хотел „Рила“, показвайки картите за привилегии на своите родители (дядовците и бабите на днешните). Над 90% от героите на днешното време са станали такива заради някакъв по-голям или по-малък комунистически произход – от 1989 до днес. От своя страна пък аз нямам нито един комунист-партиец в рода си; и от двете страни съм отломка на „бивши“ хора и „врагове на народа“. Моите родители са постигнали всичко (а то не е малко) ВЪПРЕКИ, „народната“ власт. Така че не ми разправяйте вие на мен, не ми се надувайте и не ми разрязвайте грозни торти. Не парадирайте с унищожението на онова, което ви направи това, което сте. Освен това мисля че СКСР (Съюзът на Картагенските  социалистически република) трябва да бъде разрушен.

*Пуч (Putsch) – първоначално междупартийна битка за властта в гр. Цюрих.