Един жълто-син пуловер или да мразиш, без да мислиш

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg   

Обречени сме на параноя. Според специализираната литература параноята е „едно от състоянията от групата на ексцентричните личностни разстройства. Хората с параноя страдат от безкомпромисно недоверие и подозрение към другите, дори когато няма никаква основателна причина за това; психично състояние, характеризиращо се с повишена тревожност и ирационален страх, нерядко със следи на налудност за преследване, придружено от вяра в конспирация“.

Често параноята се развива от хора, които са подложени непрекъснато и за дълго време на системни лъжи. От известно време мърморим, че с широкото проникване на изкуствения интелект ще изпаднем в ситуация, в която ще е невъзможно да различим истина от лъжа, поради което ще подлагаме на съмнение абсолютно всичко, на нищо няма да вярваме и в крайна сметка ще откачим, ще станем параноици. Но затова не е виновен изкуственият интелект. Или поне не би могъл да бъде виновен без наличието на една друга, изключително важна предпоставка.

Знае се, че днес в професионалния спорт има много пари. Но това нямаше да е така без залаганията (законни и незаконни) и без рекламата. А пък за да са възможни те, също беше необходима една важна предпоставка – навлизането на масовата телевизия. По същия начин и изкуственият интелект нямаше да е този могъщ инструмент за лъжа без навлизането и развитието на социалните мрежи.

За да има ефект от дадена манипулация, е необходима огромна публика.

Това много добре е описано в научната фантастика. В цикъла за Фондацията на Айзък Азимов се разказва за една измислена наука, наречена „психоистория“, с чиято помощ се инженерства историята на разселилото се из цялата вселена човечество. Но психоисторията работи, само когато се приложи върху огромни човешки маси.

Как работи манипулацията в социалните мрежи? Какви са резултатите от нея?

Първата стъпка е въдворяването на повсеместна безкритичност, било поради лековерие, било поради мързел и отказ от мислене. През отиващата си седмица изригнаха бурни, макар и сравнително елементарни страсти, около корицата на някакъв сборник с детски стихотворения от Вазов. Споменавам го само от желание да съм актуален, иначе примерите са много повече. Сборникът се казва „Аз съм българче“ и скандалът се разрази като своеобразно продължение на скандала с едноименното стихотворение, дето щяло да отпадне от учебната програма, за да не накърнява чувствата на малките имигрантчета. Мислите ли, че тези публични скандали се случват спонтанно, от само себе си? Ако си мислите така, опитайте се да организирате вие такъв, дори и по някоя много по-съществена тема…

Корицата на стихосбирката скандализира (съответно контраскандализира) будната съвест на интернет общността, но не със стилистиката си като на буквар от 70-те години на миналия век, а с колорита си, със своите цветове. И то не с обстоятелството че от натрупването на бяло, зелено, червено, жълто и синьо може да те заболи глава, а с това, че жълтото и синьото в пуловера на развяващото българския трикольор дете се прочита знамето на Украйна, което вече трета година никне от всевъзможни пропагандни кътчета, та дори му се намери място и в Australian open. В този ред на мисли не ви ли се струва, че е крайно банално, убого и лишено от всякакво въображение за алегория на патриотизма да се използва дете, развяващо съответния национален флаг?

Тези, които фобят украинците и филят руснаците (и кой знае защо при това положение се определят като български патриоти), изригнаха в яростно възмущение от детето с „украинския“ пуловер на корицата, в резултат от което пък онези, които филят украинците и фобят руснаците (и също незнайно защо се считат за български патриоти), им скочиха насреща машинално, както кучето на Павлов слюноотделя, колчем чуе звънеца. При тези хора, и от двете страни, гражданското поведение отдавна вече не е нищо повече от условен рефлекс.

Не бих му обърнал внимание, ако беше останало в социалните мрежи, но медиите го подеха и го превърнаха в комуникационно събитие. Проблемът вече не е неформален. Проблемът стана напълно официален и вече никой не пита как се появи, и никой не се интересува от опровержения от стана на компетентните страни като, да речем, художника на корицата, който вече от няколко дни обяснява, че към момента на създаване на илюстрацията интригата Русия/Украйна изобщо не е съществувала. Междувременно държавата върви към провал, инфлацията се вижда с невъоръжено око, надигат се протести, столицата е неспособна да сформира общински съвет и надвисват предсрочни местни избори, излизат наяве нескопосаните далавери на онези, които бяха избрани от „суверена“, за да „изстържат“ мафията. Но енергичното обществено мнение не вижда нищо, защото е заето с цветовете на пуловерчето на някакво детенце върху корицата на някаква книжица.

Усещате ли как ни вкарват в бинарна лудост - Левски-ЦСКА, Русия-Украйна, патрЕоти-джендъри и какво ли още не. А всъщност, както винаги, проблемът е другаде. Илюстрацията в стил буквар от 70-те с развято знаме е толкова банален символ, че по-банален щеше да е единствено ако по диагонал през гърдите на детето минаваше широка бяла лента с надпис „българче“ като надписа „Мис“ на някоя победителка в конкурс за красота със знойни устни. Но никой не забелязва това, никой не коментира това, което си заслужава да бъде коментирано, защото всички са заслепени (за добро или за лошо – зависи от индивидуалното позициониране) от цветовете на украинското знаме и тяхното приложение във всички сфери на обществения живот – от логото на LIDL, през картините на Ван Гог, милиционерските москвичи от времето на соца, та да онзи клет жълто-син папагал, който тревожно е вперил в нас кръглото си око.

Тези два фактора – невижданото нарастване на човешката популация и масовизирането на комуникациите и медиите – правят възможна и масовата хипноза, на която ежедневно бива подлаган венецът на мирозданието, мерилото за всичко – Човека. Първата свидна жертва ще бъде Свободата. Нея ежедневно я разпъват, ежедневно късат парчета от нея. Но на мястото на всяко откъснато парче турят букет от красиви думи, величаещи свободата. Думи, които омайват човека, че от ден на дан става все по-свободен и по-щастлив. Ето, виж: напълно свободен си да бъдеш любовник на майка си или съпруг на брат си, но не си свободен за стотици други естествени неща. И всички си мълчат за това.

Следващата свидна жертва е Истината. Вече не знаем кое е истина. И все по-рядко някой се наема да твърди, че нещо е истина, освен ако не е преднамерена лъжа. Стигна се дотам, че дори в енциклопедиите могат да си видят съобщения:

 

Когато лъжата стане неудържима и неразпознаваема, ще се развържат ръцете на правителствата и службите да въведат цензура и това ще бъде краят на свободата на словото. Ще го направят в името на нашето добро, на нашата сигурност и ще очакват да им бъдем благодарни.

Затова казвам, че сме обречени на параноя. Ще жадуваме за истината, но не ще смеем да я приемем. Всичко ще ни се струва лъжа, измама, конспирация, освен самата лъжа, за която ще се постараят да изглежда като истина. Единствената ни надежда ще остане да се вслушваме в гласа на съвестта и сърцето си. И това не е никак малка надежда, стига сърцето все още да е топло, а съвестта – жива. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.