16 август 2024, 07:00 / Иван Стамболов - Сула

Една от най-големите и опасни заблуди на прогресивната философия

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

През седмицата се заформи спонтанна дискусия между будни граждани на тема вероучението в училище – трябва ли да има и ако има, трябва ли да е задължително. В рамките на тази дискусия една гражданка, забележителна с това, че (както се оказа) е от онези хора, които обичат да завършват мъдростите си с „кой разбрал, разбрал“, отсече: „21 век е! Вие в кой век живеете“.

Освен това обича и запетайките. Тук обаче става въпрос за нещо много по-голямо от любовта към запетайките. Гражданката, види се, е против религията и нейното изучаване в училище (което си е изцяло нейна работа) и се аргументира по един типичен до баналност начин – 21 век е. Демек толкова сме напреднали, толкова сме модерни, че е глупаво да се занимаваме с разни отживелици.

Това е една от най-опасните заблуди на съвременния свят – че всяко по-ново нещо е по-добро от всяко по-старо, единствено защото е по-ново. Удивителното е, че тази теза е очевидна глупост и въпреки това се приема за чиста монета от стотици милиони хора, ако не и от повече. 21 век е! Всичко ретроградно, примитивно и несъвършено е останало в миналото! 21 век е и гордото човечество е устремено към звездите.

Но щом 21 век е по-хубав от всички предишни, то как да оценим в българската история 15 век, когато вече няма българска държава, спрямо 14? Или спрямо 9 и 10 (Борис и Симеон, Кирил и Методий)? Или пък как да оценим в Европа Тъмните векове (6-8 век) спрямо гръко-римската античност? Би трябвало да са много по-добри, много по-напредничави, щом са толкова по-нови.

През цялата история на английското рицарство, която според мнозина продължава и днес, недостижим идеал е кръглата маса на Артур – назад, назад в миналото. Особено в областта на изкуството и днес недостижим идеал е Ренесансът, за който пък недостижим идеал е била Античността. Като четете Бокачо или Данте, като гледате Леонардо или Микеланджело, казвате ли им: „Хайде стига, бе? Живеем в 21 век!“?

Измамата е в думата „напредничави“. Какво значи нещо да е напредничаво? Това значи, че е по-напред по пътя, по-близо до целта. Но кой е пътят, коя е целта? Прилича на онзи момент в „Стопаджията“, когато получават отговора на големия въпрос и се сещат, че не знаят кой е въпросът. Кой е пътят, коя е целта, накъде е устремен пустият му прогрес, освен към номиналното бъдеще, което впрочем се очертава все по-тревожно?

Никога миналото не е било заклеймявано за сметка на настоящето и бъдещето. Това започва да се прави в епохата на масовия човек, за да оправдае триумфа на посредствеността.

Всъщност това е една стара комунистическа мантра – днес е по-добре от вчера, утре ще е по-добре от днес. Забележете: УТРЕ ще е по-добре, вечното УТРЕ, за което сме готови да жертваме ДНЕС и да забравим ВЧЕРА. Какво значи „по-добре“? Ами, значи хората да са по-щастливи. А какво значи хората да са по-щастливи? На социалистическия човек беше втълпявано, че щастието е в това да няма война и да се преизпълни петилетният план. Днес втълпяват на масовия човек, че щастието е да не се стреми към нищо, да не променя себе си („Бъди какъвто си!“), угаждай си, не мисли за бъдещето (Живей за мига!“) и накрая оставѝ след себе си един по-добър свят, което не знам как ще стане, ако живееш за мига и си такъв, какъвто си.

Комунистите – и миналите болшевики и днешните либерали – мразят миналото, защото не могат да го достигнат. Затова трябва да бъде разрушен „старий гнилий строй“ и цялата психична енергия да се фокусира върху светлото бъдеще.

Покрай идеологията „новото е винаги по-добро от старото“ възниква и модата. Модата е едно изключително глупаво явление – тази година боготвориш някакви гащи, догодина по това време ще ги презираш и ще презираш всеки, който се обуе в тях, защото гащите са демоде, защото не са в крак с времето, защото са изгорели в жертвеника пред олтара на прогреса, а човекът е просто нещастник, щом не се е снадил с новите гащи за тази година. Богатство ли показва модата? Не. Има много по-елегантни начини.

Същото е и с поколенията. Всяка следващо поколение трябва не просто да намрази предишното, но и да го отрече. Да се бунтуваш срещу родителите си е добродетел, която се внушава на масовия човек от най-ранна възраст. Тази омраза се намира в много произведения на литературата през 19 и 20 век, като върхът е „Павлик Морозов“ – роман за пионера, син на кулак, който предава баща си на болшевишката власт. А пък най-известният роман на Тургенев се нарича директно „Бащи и синове“. Средата на 19 век, когато е писан, е объркано време, но време, в което вече е очертан до голяма степен измисленият конфликт между старо и ново и старото е осъдено на смърт от анархокомунистите, бъдещите болшевики.

Дори създадоха класификатор на поколенията. Те били четири според възрастта и изречението, което ги определя на-добре:

Бейби бумъри – 55-69 години – „Ще работя докрай“;
Поколение Х – 40-54 години – „В търсене на баланс“;
Поколение Y – 25-39 години – „Аз заслужавам“;
Поколение Z – под 24 години – „Бъди промяната“.

Вероятно тази класификация е измислена от някой от последното поколение, защото не знам след Z какво ще следва – препинателни знаци ли? Явно Z е венецът на еволюцията и с него историята ще свърши. Не знам защо през вековете всеки пъпчив пубертет се е мислил за края на историята!

Тази класификация на поколението е манифест на идиокрацията. Тя се мъчи да утвърди принципа „новото е по-добро от старото, само защото е по-ново“, но се проваля, защото и самият принцип е провален още от зачеването си. Достатъчно е да си представим едно общество – което и да е, в която и епоха да е – и мислено да го разделим на четири: преуспели, елит, работници и отрепки. И не е нужно да се вглеждаме особено втренчено, за да забележим, че във всяка една от тези групи са представени и четирите поколения. Тоест никакъв признак за превъзходство над някого не е това, че си се родил след него. Тази самозаблуда започва още през 60-те години на 20 век с хипитата, които искат да правят любов, а не война, харе Кришна и тъй нататък. Тази заблуда е оправданието на мързеливия и непригодния да живее. Но и официалната позиция на обществата е виновна: Ах, златокрилата младеж! Ах, бъдещето на човечеството! Ах, утрешният ден!

Качественият човек е качествен, колкото и да е млад. Некачественият е некачествен, колкото и да е стар.

Не, нищо не е по-добро от друго нещо, само зари това, че е по-ново от него. 21 век с нищо не е по-добър от 20, който с нищо не е по-добър от 19. Има си процеси, които вървят през вековете и ту са в подем, ту са в спад. И ако смисълът на човешкия живот, целта на индивида е да се усъвършенства не само в материално, но и в духовно отношение, то 21 век е един от лошите векове, защото ни е отдалечил плашещо от постигането на тази цел. Човекът никога не е бил по-егоистичен, по-злонамерен, по-безчувствен, по-вулгарен, а напоследък и по-глупав (защото образованието е в ужасяваща деградация) колкото през последните десетилетия и по-специално след кулите-близнаци, които отбелязаха раждането на новия световен ред. Може би защото отдавна не е имало война, не и по земите на онези, които не спират да философстват, да измислят поколения, малцинства, полове и права.

21 век е векът на нов световен ред, в който глупакът трябва да е доволен, за да е покорен. Трябва да е хипнотизиран от някакъв измислен идеал, за да няма истински идеали. Разбирам, че всяко нищожество иска да се чувства велико, но великите са велики, защото са изключение. Ако всички станем велики, отново ще бъдем сива посредствена маса – недоволна и мърмореща. И в крайна сметка нещастна, независимо от това колко голям е телевизорът ни и колко ядрен е процесорът на мобилния ни телефон. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.