Естетика на грозното

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg   

В този смисъл коледните чудовища пред "Св. Александър Невски" бяха АД. Но преди да се занимаем с тях, нека мисълта ни отскочи към наскоро отминалия празник на св. Николай Мирликийски, известен в медийното просторечие като "Никулден".

Отдавна не бях попадал на толкова остроумно и знаменателно меме като онова, което сподели онзи ден един преподавател в Класическата гимназия. Дядо Коледа или Санта Клаус (защото мемето беше англоезично) седи пред елхата – може би в някой мол, знае ли човек!,– и в скута му се е разположило малко момченце. Момченцето пита Санта Клаус:

– Единосъщен или подобосъщен?

– Какво?!?

– Ти не си истински Свети Николай.

Св. Николай Мирликийски е сред централните фигури на Първия вселенски събор (325), свикан от император Константин Велики. На този събор св. Николай удря звучна плесница на Арий – най-големия ересиарх на столетието, а и след това. На същия събор се приема и Символът на вярата, който с допълненията си от Втория вселенски събор (381) се изповядва и днес, 1 700 години по-късно, чете се на всяка литургия. Втори член на Символа гласи: „Вярвам и в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, ЕДИНОСЪЩЕН с Отца, и чрез Когото всичко е станало“. Предполага се, че думата „единосъщен“ е наложена след много спорове от св. Осий Кордобски, приближен на св. Константин и вероятно негов изповедник. Въпросът за единосъщието на Бог Син с Бог Отец занимава европейската богословска мисъл и е в центъра на христологичните спорове през следващите векове. Голяма част от уж покаялите се ариани настояват „единосъщен“ да се смени с „подобосъщен“. Настояват по много усукани съображения, които ще ви спестя. Всъщност въпросът на момченцето от мемето е точно този: единосъщен или подобосъщен – въпрос, който е тресъл целия късноантичен свят. И е отправен съвсем резонно, защото св. Николай, като богослов и епископ на град Мира в Ликия, е бил във вихъра на споровете. Момченцето очаква този Дядо Мраз, ако наистина е Санта Клаус, да е наясно какво го питат.

Колко природи и колко същности има Триипостасната Троица? По този въпрос хората са се карали по тържищата и дори се е стигало до бой. А днес?

Какво ни остана днес от св. Николай? Остана ни карикатурния образ на Дядо Мраз от рекламите на Кока-Кола в стил Уолт Дисни. В рождественската нощ към потребителите пътуват дълги колони от огромни червени тирове: дзън-дзън-дзън…

Вестник „Капитал“, който не е само яростна трибуна на собственика си и проводник на ляво  либерална идеология, а и истински рупор на безбожието, много изчерпателно обясни какво е св. Николай за съвременния горд секуларен човек, за владетеля на цялата и окончателна истина! Казва така:

„Днес е Никулден - празничен ден за пътешествениците, моряците, рибарите, търговците и банкерите (ох, слава Богу, че св. Николай не е покровител и на сутеньорите – б.м.)… Според народните вярвания за подялбата на света, на св. Николай се паднали моретата, реките, езерата. Той е господар на целия подводен свят - рибите и водните демони. Вярва се, че светецът може да предизвиква бури и урагани в морето и затова на Никулден всички гемии спират да се движат, за да се умилостиви и уважи светецът покровител. На този ден свършва и сезонът на есенния риболов, който се отбелязва с угощение и почерпка от рибарите и търговците на риба“.

Забележете ключовите думи: господар на водните демони; угощение и почерпка.

Текстът е илюстриран с картина от Владо Попов, която изобразява лодка. В лодката моряк бе барабанче. Пред него, обнажили островръхи цици, танцуват две рижи моми – досущ сестри на Хела от свитата на хор Воланд в „Майстора и Маргарита“. Всичко това става под одобрителния поглед на сатаната или поне на някой зеленолик воден демон, на подчинение при св. Николай.

Някой твърде находчиво нарече тези хора, както и онези с коледните чудовища пред „Св. Александър невски“ „побъркани сатанисти“. Много точно. След като видяхме вече какво е красиво и какво е добро, можем да се върнем към онази дефиниция, която казва, че всяко изкуство е молитва, послание между два свята с точно определен подател и точно определен получател. Ако изкуството не е молитва, не е изкуство, а прелъстяване на публиката и хабене на времето ѝ. И след като това „изкуство“ пред катедралата – изкуство, което е превърнало грозното в свое главно естетическо търсене, – не е отправено към бога, сещайте се сами към кого е отправено. Побъркани сатанисти…

Това ме подсеща за другата глупост, която заради чудовищата сякаш не получи вниманието, което заслужава. Става дума за превръщането на площада около катедралата в пешеходна зона. Нека му отделим няколко реда внимание, пък после ще се върнем най-сетне на чудовищата, с които започнахме.

Как може на ментално здрав човек  – не на експерт, не на специалист, а просто на ментално здрав – да му мине през ума, че може да е пешеходна зона онова, където няма нито магазини, нито заведения, нито дори сгради. Вероятно искат да „спасят“ София от всички автомобили, та да може Емили на спокойствие да се придвижва с тротинетката. Това кръстовище беше важно. Ползваха го всички, които искаха да избегнат светофара на Университета. И избягвайки го, доста облекчаваха движението. Сещам се за детелината към гара „Север“ и Илиянци. Няма ли и нея да направят пешеходна зона? А околовръстното? Него кога?

Толкоз по въпроса за пешеходната зона. Да се върнем на чудовищата и естетиката на грозното. Но като гледам – какво да се връщаме! То всичко е ясно. Побърканите сатанисти вече си имат и кмет. Тези пориви у Столична община към „нестандартна“ и „модерна“ култура не са от вчера, не са и от днес ¬– още предишният екип успя да сътвори чудеса от инсталации, хепънинги и пърформанси. Ужасявал съм се, като съм гледал проектите на дирекция „Култура“. За предстоящите не смея да мисля. Но всичко ще премине, не бойте се! Всичко ще премине и децата ще им кажат: вие не сте истински! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.