Евакуацията на американското достойнство

Повторното завладяване на Афганистан от талибаните е горчив епилог за двадесетгодишното присъствие на САЩ и съюзниците от НАТО във въпросната страната.

За да се стигне дотук обаче, има редица причини. Някои от тях от същностно, други – от второстепенно естество (като преустановяването на американските бомбардировки по цели на талибаните и критично слабата мотивация за бойни действия на афганистанските сили за сигурност).

Една от основните причини от същностен характер за подобно развитие на обстоятелствата бе комбинация от грешки, допуснати от последните две американски администрации. Предишната на Доналд Тръмп, която водеше гнила дипломация с талибаните, както и текущата, лидирана от Джо Байдън, която демонстрира дефицит на лидерство и адекватна преценка за случващото се на терен.

По отношение на Доналд Тръмп, неговата администрация пое обещанието Алиансът да изтегли военните си контингенти от Афганистан, но без в замяна да е получила ангажимент за примирие между талибаните и властите в Кабул.

А такова стечение на преговорите означаваше следното:

(1) докато няма примирие, войната е основното средство, а инициативата в нея, както се видя последните месеци, е на страната на талибаните срещу силите на местното правителство;

(2) талибаните не можеха да преговарят от позицията на силата с Вашингтон, но точно от позицията на силата им предстоеше да водят разговори с Кабул (а бъдещето на Афганистан трябваше да бъде договорено именно между ислямистите и официалните власти);

(3) защо талибаните да правят отстъпки в рамките на преговорите с местното правителство, когато още преди това те са получили от американците онова, което желаят най-много – оттеглянето на войските на НАТО?

По отношение на Джо Байдън, видимо е, че настоящата американска администрация нито успя да предвиди необходимостта от спешна евакуация, нито се справя в нейното текущо реализиране (Пентагонът сам си постави за цел да бъдат евакуирани между 5000 и 9000 души на ден, от постигането на което е все още далеч).

В допълнение, Байдън взе решението да отложи с няколко месеца планираното напускане на силите на Алианса, което, ако не е ясно какви стратегически активи донесе на НАТО, то със сигурност послужи на талибаните като алиби, за да инициират военната си кампания в страната, обвинявайки САЩ, че Вашингтон е нарушил споразумението от Доха. Но може би като венец на несполуките в преценката на сегашната администрация спрямо случващото се в Афганистан са думите на Джо Байдън, произнесени само преди месец и половина, според които „вероятността, че талибаните ще прегазят всичко и ще притежават цялата страна е крайно невероятна”.

Та, най-директният отговор на питането защо се стигна до тези апокалиптични картини на международното летище „Хамид Карзай” в Кабул е, че това е акумулация на грешки от страна на самите американци. Но причините за контрола на Афганистан от страна на талибаните далеч не се изчерпват с това.

Другата такава от същностен характер е дългогодишната подкрепа, която Исламабад (и конкретно Междуведомственото разузнаване на Пакистан, ISI) оказва на талибаните. И ако сред самите талибани има различни интереси и лобита, включително такива на съседните на Афганистан държави, то една групировка в рамките на талибаните – мрежата на Хакани – често е възприема за продължението на ръката на Пакистан на територията на Афганистан. В продължение на десетилетия Исламабад се опитваше да практикува двойна игра между талибаните, от една страна, и американците, от друга (това бе една от причините, поради които през 2018-та година Тръмп обвини Пакистан, че от тях САЩ не получават „нищо, но лъжи и измама)”. С оглед на дългогодишните инвестиции, които Исламабад е влагал в талибаните – от обучението до снабдяването с оръжие - текущият развой на събитията в Афганистан прави Пакистан една от немногото доволни държави.  

Успоредно на това, през последните години Русия също изигра своята роля, така че талибаните да преодолеят своята изолация и да си осигурят някакво дипломатическо маневриране (Иран е друг пример в тази посока). За целта Москва инициира два типа мероприятия с ислямистите. Едните бяха форуми с различно и широко представителство, чиято цел бе голямата дискусия за примирието в Афганистан и бъдещето на страната. А другите бяха двустранни срещи между ислямистите и различни представители на руската власт, които касаеха по-скоро получаването на гаранции за сигурността както на руски републики като Чечения и Дагестан, така и за тази на държавите от Централна Азия, с които Русия е партньор в Организацията на договора за колективна сигурност (Таджикистан, Киргизстан и Казахстан). В този аспект става дума за пренос на ислямски фундаментализъм и наркотици.

Добавете към тази дипломатическа активност на Москва и онази на Пекин: преди няколко седмици се състоя среща в Тянцзин между китайския външен министър Ван И и делегацията на талибаните, водена от Абдул Гани Барадар. В допълнение на външно-политическата легитимност обаче Китай може да осигури на ислямистите и икономически ресурс – било чрез инфраструктурни проекти (във Ваханския коридор или свързването на Афганистан към Китайско-Пакистанския икономически коридор), било чрез разработването на добива на полезните изкопаеми, с които е богат Афганистан (Китай вече има опит, макар и не обезателно добър, в този бранш, в тази страна).

На фона на тези дипломатически и икономически „вратички”, които Москва и Пекин отваряха пред талибаните, политиката на санкции на САЩ и съюзниците, както и заплахите на държавите членки на НАТО, че те няма да признаят правителство, дошло на власт чрез сила в Кабул, имаха недостатъчно значение.  Да се постави под карантина и в изолация групировка, която има разговор с Москва и бизнес с Пекин, е наистина трудно.

Но ако американците си бяха изиграли картите правилно (при това, имаха 20 години да го направят), нямаше да има толкова голямо значение какво правят днес Руската Федерация и Китай.

Вместо това, Вашингтон не просто загуби войната в Афганистан, но изпитва трудности и в евакуацията на достойнството си оттам.

***

д-р Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов