Фондация „Безсмъртен полк“

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg  

Тази седмица се падна датата 9 май, за която още не могат да се разберат дали е денят на Европа (Декларацията на Шуман за стомана и въглища) или пък е денят на победата на Червената армия над Вермахта, на болшевизма над нацизма и в крайна сметка на доброто над злото. По случай второто разбиране за празника Столична община ремонтира плочата на ПСВ, която по-рано гневен гражданин бе строшил с чук. На плочата има надпис, който гласи: „На съветската армия освободителка от признателния български народ“. Веднага след това внушителна част от българския народ излезе на демонстрация да каже, че според нея съветската армия не е никаква освободителка, защото не е освободила българите от нищо, освен от собствеността им, многопартийната парламентарна демокрация и свободата на словото, поради което народът не ѝ дължи никаква признателност и изразът върху камъка „признателния български народ“ е сквернословие.

Пак по същото време и в същата връзка Столична община, отремонтирала доблестно ПСВ, забрани шествието на „безсмъртния полк“, вероятно за да не я обвинят, че предпочита съветската армия пред генерал Христо Луков. Така с благословията на Общината остана да се ползва само гей парадът.

Въпреки забраната обаче, шествието на „безсмъртния полк“ се състоя. Възможно е, без никой да разбере, забраната междувременно да е била вдигната, защото нито полицията се намеси да разпръсне незаконния митинг, нито пък последваха някакви административни наказания за организаторите, както е прието при нарушаване на забрана на местните власти.

И пак по същото време, тънал до този момент в абсолютна безпросветност, научих, че „Безсмъртният полк“ не е някакво спонтанно движение като, да речем, походът за семейството, а фондация, регистрирана по Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Вероятно защото е по-удобно определени дейности да се финансират като фондации или други някакви НПО. Всъщност, както сочи и името, фондацията е субект, чиято главна задача е да събира пари за някаква кауза, за някаква цел. В случая с „Безсмъртният полк“ тази цел е „запазването във всяко семейство на личната памет за поколението, участвало в Антифашистката съпротива и Втората световна война“. Но въпреки глобално антифашистката премяна, става дума за идейно (и не само) подпомагане и вдъхновяване на русофилията в България. Защото комай идеята за „безсмъртен полк“ не се простира върху въоръжените сили на Съединените щати и Великобритания, чиято е същинската заслуга за капитулацията на Третия райх.

Русофилията и русофобията са симптоматичен български феномен, за който българският народ носи толкова вина, колкото и македонците, научени да вярват, че са внуци на Александър Велики. Русофилията и русофобията са болест на ума и на душата, защото не е естествено човек да обича или да мрази цели народи и държави. Това са абстракции. Както не всички французойки са красавици, не всички японци са самураи, не всички руснаци са алкохолици и не всички холандци са гейове, така, а и още повече, не може да се генерализира за народи, нации и държави.

Тази болест на ума и на душата денонощно се инфектира от политическата пропаганда, която достига до простите граждани по всички комуникационни канали. Социалните медии носят особена вина за истерията, но не те са нейните идеолози и организатори.

Каква е истинската историческа картина? Позволете ми да я припомня накратко на „бойците“ от „безсмъртния полк“, та поне да знаят в какво участват.

Всичко започва с падането на Денница, но ние нека за нашите нужди да започнем от по-скоро. Да започнем от Великата френска революция. Тя слага край на Средновековието, част от което е и Ренесансът. Средновековното общество се крепи на четири стълба – духовенство, аристокрация (монархия), еснафи (буржоазия) и селячество. Революцията отсича два от стълбовете – аристокрацията и духовенството. В резултат буржоазията става господстваща, а селячеството се лумпенизира и започва да се превръща в пролетариат. Избухва капитализмът.

Девизът на Френската революция е „Свобода, равенство, братство“ – принципи, от които ще се родят основните атрибути на днешния свят, както следва:

свобода – либерализъм;

равенство – демокрация;

братство – национализъм.

Тази парадигма не е моя. Срещал съм я у проф. Александър Цанков, по-известен благодарение на комунистическата историография като „Кръволока Цанков“. Той сравнява трите стопански системи – капитализъм, комунизъм и националсоциализъм. За него капитализмът не е приемлив по ред съображения, така че остава да се избира между другите две. Оставям ви сами да се сетите на коя от тях отдава предпочитанията си Кръволока.

Интересното е друго. Когато прави исторически преглед на Средновековието, раждането на капитализма и превръщането му в империализъм, проф. Цанков говори 1:1 като нашите учебници през 70-те и 80-те години на миналия век. В идеологическото разбиране на историята няма никаква разлика между комунизма и националсоциализма – църквата е деспотична, монархията е неадекватна, корпорациите са хищни, новите икономически отношения си пробиват път чрез революции и т.н.

Къде тогава, дами и господа от „безсмъртния полк“, минава границата между болшевизма и нацизма, та трябва да ликуваме от победата на едното над другото? Не е ли това старата граница между Изтока и Запада, изказана с по-нови думи? Не е ли правилно да кажем, че щом руснаците са болшевики, ние викаме за тях срещу нацистите. Ако ли пък руснаците бяха нацисти (това че не са, е въпрос на историческа случайност), тогава нямаше ли пак да викаме за тях срещу болшевиките? Ето това е русофилията: „кат’ Русия няма втора…“; съветските джуджета са най-огромни в света.

Пропагандата не възпитава в омраза към фашизма, а само в любов към Русия. Има, разбира се, и обратна пропаганда. Но по същество тези две пропаганди са едно и също. Защото от средата на 19 век насам по нашите земи не става дума за нищо друго, освен за геополитическо влияние на един или друг полюс. Няма лошо. По принцип така се прави. Но понякога това подлудява хората и народите.

След същата тази Френска революция и като пряк резултат от нея в Европа става актуално противопоставянето между либерали и консерватори. Консерваторите търсят начина да противостоят на новите силни на деня и го намират в носталгията по отминалите времена. Те смятат (и с право), че обществото е осакатено с отсичането на два от четирите му стълба – църквата и аристокрацията. Започват да се оглеждат коя политическа система да противопоставят на френската република и погледът им спира върху руското самодържавие. За да превърнат руския абсолютизъм в достоен съперник на западния либерализъм, те (в т.ч. Жозеф дьо Местр и Карамзин) изобретяват славянофилството. Днес славянофилството (панславизмът) е основен идеологически инструмент на Русия срещу Запада, но в основите си е западно изобретение.

Така Русия, озападнена до крайност от Петър и Екатерина, се превръща в основен, в главен опонент на либералния и секуларен Запад. Между другото, Октомврийската революция също е западен експеримент, но вече с други цели. Нейните идеи покълват върху френския анархизъм, видял вече вредите от зрелия капитализъм и вдигнал се (на крак, о парии презрени!) в търсене на нещо ново.

От тези търсения се пръкват тоталитаризмите – болшевизмът в Русия и нацизмът в Германия. Те са почти еднакви. Принципната разлика между тях е, че едните фетишизират класата, а другите – расата. Останалото е почти едно и също.

Та ето тези две неща бележат колизиите на най-новото време – панславянската месианска мания на Русия и сблъсъкът между двете редакции на тоталитаризма. Всичко това е изкуствено и се прави единствено с цел широките народни маси да бъдат подготвени да приемат и предпочетат едно или друго геополитическо влияние. Затова са страстите около ПСВ, шествията на „безсмъртния полк“ и всичко останало. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, стига „безсмъртните картагенци“ да не организират някое мероприятие.

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.