Где е България? Медийният образ vs. политическата реалност

Има един афоризъм: „Прост народ – слаба държава“. Аз бих  нарекла тази мисъл и следващите редове: "Функцията на върналия се към корените на човешкото развитие от периода на неолита, хуманоид, живеещ в териториално образУвание, подвизаващо се в географските ширини и дължини под никнейма „България“.

И сега сериозно.

 „Типични движения на хора – маса, ръководени от посредствени, екстемпорални и без дълга памет, без „историческо съзнание“ хора, те се държат така, като че ли някога вече ги е имало, като че ли, развили се в настоящето, принадлежат на фауната на миналото“. – „Бунтът на масите“, Хосе Ортега – и – Гасет

Живеем във времена на високи технологии, на прекалено достъпни комуникации, които скъсяват разстояния от хиляди километри до два монитора, две камери и просто хиляди метри оптичен кабел. Силата на социалните мрежи и на телевизията нараства прекомерно и това води до изкривяване на научните и приетите като валидни за дадено общество норми на контакт между индивидите. Това са явления, които с просто око могат да бъдат отчетени като факти в нашето общество. Най-близкият и разбираем пример е този, който ни беше наложен с появата на уличното политическо говорене, което само за година-две изцяло подмени наложения модел на елитарен, менторски стил, характерен за политическите лидери на модерния свят. Този модел, беше много добре премислен ход на определени кръгове, с който отдалечената политическа класа да бъде припозната от масовия човек и това да се превърне в добър бизнес.

Времената на парламентарните дебати, които колкото и бурни да бяха, не излизаха от рамките на добрия тон, отдавна са в миналото. Днес ставаме свидетели на цели театрални постановки в гето стил, в които думи като „перхидролно джудже“ (вече архаизъм – бел.авт.), хомосексуални обиди и откровени псувни, са не просто изключения, а част от сценария за овладяване на тълпата.

Този модел на поведение и на политическия елит и на публиката, не само не е особеност на родния „лош човешки материал“. Още в началото на 19 в. Густав Льобон в книгата си „Психология на тълпите“ предвижда именно това, на което ставаме свидетели днес в балканската му гротескна форма -  обществата, които ще се изграждат, за в бъдеще „трябва да се съобразяват с една нова сила, с един най – нов господар на съвременността: мощта на тълпите“.

И изхождайки от събитията през последния век и половина можем да констатираме, че именно този, който успее да овладее тълпите, става лидер, благодарение на тяхната мощ. Сталин, Ленин, Хитлер са лошите примери в човешката история – носители на пагубни за човечеството строеве като болшевизма, комунизма и фашизма, проведени именно чрез силата на масите и оказали най – убийствено влияние (в прекия смисъл на думата) именно върху същите тези маси. Но нека се върнем в съвремието.

Тълпите, масите, попуса… Какво разбирате под тези думи? Развивано през годините и спрямо публичните ситуации, днес понятието е обременено със също толкова отрицателни асоциации. Промяната, която води до възникването на този, вече световен социален феномен започва с промяната на човешкото мислене, с разрушаването на утвърдените религиозни, политически и социални възгледи. Смята се, че разрухата на тези традиционни за времето си модели, се задвижва с развитието на научните и технически открития, с индустриализацията и урбанизацията още в края на 18-ти и през 19-ти век. Това води до създаването на изцяло нови модели за съществуване и мислене. Разпадат се първичните групови връзки, обществото се атомизира и последващата социална изолация на индивида става естествен завършек заради изгубеният уют на социалната упора, на която е разчитал до този момент. Така човекът става податлив на манипулацията на масовите водачи и на медиите. Като квалификация, термин и категория масата е безименна. В нея личността, с всичките и характеристики, се претопява и изчезва, тя носи измамното спокойствие на анонимността.

Анализаторите често онагледяват масата/народа като стадо, което е в непрестанно търсене на своя пастир. Тя е лесно манипулируема, което я прави голяма сила в ръцете на точния водач, излъчващ точните послания, съобразени с конкретните ментални и социални черти и комуникационната обстановка, която непременно включва точните медийни канали за прокарване на опростените, направо опосредствени сигнали и понятия, които са живият пример за масова пропаганда. Именно в тази подготвена среда естествено силната личност, или обучената да играе тази роля марионетка, намира своята тълпа, която жадува да бъде поведена от лидер.

Мисленето и действията на масовия човек до голяма степен се определят от медийната програма и пропагандата на своя водач. И, за да онагледя този факт, отново ще дам един пример от родната ни действителност, на който съм базирала и други свои материали, но по други поводи и в друг исторически контекст – поведението на различните маси на извънредните Парламентарни избори през април 2023 г. и Местните избори от есента на същата година. За целта ще цитирам отново Льобон и неговата дефиниция за изборните тълпи:

„Най – характерни за тях са слабата склонност към съждение, отсъствието на критичен дух, раздразнимостта, лековерието и простотата“.

Което съответно ги прави и много лесни за манипулация с точните вербални и социални действия. У нас има разслоение на масите, като цяло, и на гласоподавателите в частност, като подкатегория на общото понятие.

Ще се опитам да съм точна и ясна. На изборите миналата година отидоха онези маси, които нямаха друг избор и една съвсем малка, все още мислеща и личностно осъзната група, винаги гласуваща „за по-малкото зло“. Защото по-голямата част от гласувалите през април  и октомври 2023г. са изцяло подчинени на груповия дух, на внедрените чрез пропагандата и манипулациите на припознатите политически или социални лидери идеи. За тази категория водещи са съвсем различни битови особености, които осигуряват елементарното им оцеляване. Това са бобът, хлябът и добитъкът – тези, които им позволяват да вегетират физически.

И в това, което казвам няма и нотка ирония, подигравка или сарказъм. Има само болка – физически осъзната болка, че едни човешки същества са докарани до своето най-низко ниво на съществуване. Всички познати канали за провеждане на послания, различни от първосигналните за оцеляване, просто не достигат, ако не са сведени до социална помощ, олио, захар, брашно, или обещание за вересия в селския магазин, когато мизерната държавна залъгалка от 40 – 50 лв. на месец свърши. Това е крайният пояс на периферията на антропологията на най-ниското битово ниво. Това е онзи необратим етап на оскотяването на хората. Оскотяването на прехода.

Има и една друга маса хора – тези от следващия, по-висок социален кръг. Това са хора доста по-ясно осъзнаващи реалността, което ги прави още по-голяма жертва на обезличаването, което те са приели като свой житейски спасителен пояс, за да оцелеят. И това оцеляване ги вкарва безкомпромисно в паяжините, които пускат около тях така търсените и желани лидери – чрез обещания, чрез пози и роли, каращи ги лъжовно да приемат, че се приближават до тях самите. За тази категория освен хранителните продукти от най-нисък клас, от първа необходимост, всяка дума на правилния водач е заповед – преференция, бюлетина, необходимият бъдещ доход от 300 – 400 лв. на месец. Това е тяхното, и на семействата им оцеляване на предела на мизерията.

Това са хилядите крепостници на „модерни“ местни феодали, които изплащат по три заплати в годината, но субординационно ги държат чрез страх и заплахи от загуба на елементарното им оцеляване. Защото в малките общини, в малките населени места от политически значимия феодал – наричан до този момент с любезното „лидер“ – зависят цели семейства, цели родове – до девето коляно. Това са онези подвластни на корпоративния вот маси, които заедно с предишната категория са безвъзвратно изгубени за послания по-далечни и по-високо стоящи от заплатата, къщата, компромисно заредения хладилник, зимнината и задължителните ракия и вино, в които да давят и последните проблясъци на здрав разум и връзка с реалността.

Стигнахме и до тези с „по-малкото зло“ – това са точно онези малцина осъзнаващи сериозността на ситуацията хора, които въпреки всичко продължават да се борят за старите понятия като „смисъл“, „морал“, „ценности“ и идеята на гражданското общество, в декларираща своята демократичност държава – член на ЕС. Това е категорията не припознала масовите лидери като свои такива. Това са онази все по-малко критична маса от емигранти в собствената си държава, в главите си, онези заточениците в собствената си родина, аутсайдерите на масите. Аутсайдерите на политическия модел, които не намират своето отражение в нито една от партиите, в нито една от схемите. Осъзнатите реални следващи реколти от донори на интелект на Запада, които водят своите наистина последни мохикански битки за личностно оцеляване в родината си. Онези, за които масовите лидери все пак не престават да правят опити да овладеят, с цел лесно провеждане на информация до по-неосведомените и неуки маси.

Дали тези гласове са били полезни или вредни, вече виждаме последиците. Факт е обаче, че именно тези хора винаги остават нечути и неразбрани. Защото всички водачи искат от тях, не да ги разберат и представляват, а да ги обяздят, подчинят и използват с цел покоряване на по-нискостоящите слоеве.

И едва след тази последна останала критична маса от смисленост, макар и ситуационно изкривена от действителността, която се сменя прекалено бързо на ниво държавни политики, от които в крайна сметка зависят животите на милионите все още останали тук, но не на последно място в хранителната верига, а точно обратното, вече идват твърдите ядра и ятата лешояди службогонци около тях. Това вече са „новите известни“, избутани на повърхността от политическите фосили на прехода и на техните издънки. Това са т.нар лидери, придружавани от техните пажи. Те от своя страна са реципиенти на по-високи в йерархията сили извън България, които чрез тях и с помощта на „правилните“ медиите, прокарват до масовия човек пропаганди, спуснати от геополитическо, наднационално ниво.

Ето това е резултатът от Промята/Подмяната. Това е излизането на светло на тълпата. Цялата тази сложна смесица от релевантни и ирелевантни връзки е следствие от пропагандата, която от години тече по всички „правоверни“ медийни канали.

А неразбирането на причинно-следствените връзки, за настоящата политическа и икономическа ситуация от страна на описаните гласоподаватели, е следствие и от още един тенденциозен процес – истината за т.нар. „Преход“. За него няма достоверна историческа информация в учебниците на нито едно ниво в средното образование. Няма и независими източници, освен все още живите свидетели на онзи мракобесен период след края на Втората световна война – комунистическия режим и „братушките освободители“.

За прехода се говори, по-скоро се празнослови, но никой не обяснява генезиса на настоящите политически катаклизми, пълната анархия и разложение в обществото. А има просто историческо обяснение, което все още се носи като послание от малцината останали живи свидетели, описали ужасите на пост военна България през 40-те и 50-те години на миналия век единствено пред своите роднини.

И не – не дебат е нужен за Русия и мястото и в учебниците. Нужна е пълна ревизия на истината за комунистическия строй и безчинствата на „освободителните“ руски военни сили в България.

Нужна е пълна ревизия на задкулисието, което доведе „модерните“ борци срещу корупцията.

А истината я е казал народът в една поговорка: „Далавера е това, в което не участвам аз“.

Следва продължение…