Големите гръмки приказки и горчивата реалност на рафта: Защо цените на храните в България продължават да растат?

Темата за цените на основните хранителни стоки у нас отдавна престана да бъде просто икономически въпрос — тя се превърна в ежедневен социален тест за оцеляване на българското домакинство. Докато политици и регулаторни органи периодично застават пред камерите с гръмки обещания за „борба със спекулата“ и „овладяване на пазара“, потребителите продължават да виждат съвсем различна картина в магазина.

Освен вътрешнопазарните деформации, върху потребителската кошница днес оказват натиск и сериозни геополитически фактори — от напрежението около Близкия изток и Иран до ескалацията на военните рискове в Черно море.

Цените на храните са пряко зависими от цената на горивата и логистиката. Всяка ескалация на международните конфликти бързо се пренася върху транспортните разходи. Конфликтната ситуация около Иран и заплахите за корабоплаването през ключови морски пътища (като Ормузкия проток) водят до скок в цените на международните петролни борси. Поскъпването на суровия петрол автоматично покачва цените на дизела и бензина по бензиностанциите.

По-скъпите горива оскъпяват целия производствен цикъл — от обработката на земята и прибирането на реколтата от земеделците до последния километър от дистрибуцията към търговските вериги.

От друга страна е ескалацията на напрежението в Черно море, което е основна артерия за превоз на зърнени храни, торове и суровини за целия регион. Зачестилите инциденти и атаки срещу търговски кораби в Черно море принудиха застрахователните компании драстично да увеличат премиите за „военен риск“. Застраховките на плавателните съдове в черноморския басейн скочиха нееднократно за кратък период от време.

Това увеличение от хиляди долари за едно плаване се начислява пряко върху морското навло (цената на превоза). При вноса на основни храни, суровини и торове тези допълнителни разходи за транспорт и застраховки в крайна сметка отново се калкулират в крайната цена на стоките в магазина.

На фона на всичко това КЗП и КЗК провеждат оглушителни акции, чрез които, според техния медиен разказ, громят спекулата, която определено се вихри на родна територия, паралелно с изброените геополитически фактори, които вдигат цените.

Всяка активност на Комисията за защита на потребителите и Комисията за защита на конкуренцията обикновено следва познат сценарий. Обявяват се мащабни национални акции, изпращат се инспектори в търговските вериги и се съобщава за десетки съставени актове.

Основният проблем обаче си остава и се крие в липсата на ефективни лостове за пряк контрол върху ценообразуването в условията на свободен пазар.

КЗП следи за нелоялни търговски практики, липса на етикети или разминаване между цената на рафта и тази на касата, но няма право да определя ценови тавани.

КЗК трябва да разкрива картелни споразумения и злоупотреба с господстващо положение. Нейните производства обаче отнемат години, а доказването на картел се оказва изключително трудно.

В резултат глобите, които регулаторите налагат, често се обжалват с години или се възприемат от големите вериги просто като предвидим „оперативен разход“, който те така или иначе калкулират в крайната цена.

Един от най-парадоксалните моменти на българския пазар е огромната разлика между изкупните цени от производител/вносител и крайната цена за потребителя на рафта. При редица основни храни и млечни продукти търговските надценки стигат от 80% до над 140–150%.

Терминът „спекула“ юридически не съществува в българското право при свободна пазарна икономика, но обществено се използва за ситуация, в която местният български производител е притиснат от ниски изкупни цени и високи входни разходи (енергия, горива, торове), от една страна. А от друга - търговските вериги налагат допълнителни такси за позициониране, логистика и реклама, които допълнително оскъпяват стоката. И накрая потребителят плаща цена, която изглежда драстично разминаваща се спрямо покупателната му способност.

Присъединяването към Еврозоната и приемането на еврото също са сред факторите, които са обект на интензивни опасения от страна на гражданите по отношение на цените. И това си има своето обяснение.

Опитът на други държави от ЕС показва, че самото превалутиране генерира минимална техническа инфлация (между 0.2% и 0.4%).  Основният риск обаче идва от т.нар. „закръгляне в полза на търговеца“. Спекулативният натиск се изразява в изтегляне на увеличенията на цените преди или по време на процеса на двойно обозначаване, възползвайки се от общото объркване сред потребителите.

Еврото като такова е валутен инструмент, а не пряк двигател на цените. Двигателят е слабата държавна регулация и липсата на достатъчна конкуренция, които позволяват всяка валутна или геополитическа промяна да бъде използвана като параван за изкуствено вдигане на търговските маржове.

Крайната равносметка показва ясна разлика между политическите декларации и реалността. Външнополитическите кризи (атаките в Черно море, конфликтите около Иран, скъпите застраховки) реално покачват себестойността на стоките, но често се използват от търговците като универсално оправдание за неколкократно по-голямо надписване на цените.

Политическите закани за „тавани на надценките“, „черни списъци“ и „засилени проверки“ действат предимно като успокоително за общественото мнение, но нямат реален икономически ефект.

И като краен извод основен потърпевш все пак се оказва крайният потребител. Докато държавата разчита на инспекции „на парче“ вместо на дълбочинни системни реформи във веригата на доставките, стимулиране на местното производство и прозрачност при формирането на цените, сметката за всички външни и вътрешни кризи продължава да се плаща на касата от българския потребител.

Заключението е категорично: камерите спират, инспекторите си тръгват, външните кризи продължават, политическите приказки „за лека нощ“ си се леят, а цените на етикетите продължават да изпреварват по скорост на издигане совалките на Мъск.