Христо Иванов за Tribune: Илинден - от Гоце Делчев до Мицкоски – от лъвове до сръбски марионетки

Христо Иванов е общественик, председател на Националния младежки комитет на ВМРО

На 20 юли (2 август по нов стил) 1903 г., в деня на свети пророк Илия – Илинден, над Вардарска Македония и Тракия се разнесе боен вик, който не затихва и до днес: „Свобода или смърт!“ Тогава пламна въстание, което разтърси Османската империя и разкъса булото на мълчанието над съдбата на българския народ. Илинденско-Преображенско-Кръстовденското въстание беше дълбок акт на национална съвест, безстрашен зов за обединение, вписан с кръв в българската памет.

Това въстание не познава граници – нито имперски, нито идеологически. То е родено от сърцата на българите в Битоля, Охрид, Прилеп, Крушево, Велес, Лерин, Костур, Кичево, Странджа. Над 30 000 души участват активно в сраженията. Временно е установена власт в стотици селища, създадена е и Крушевската република. Цялата българска държава, от София до най-малкото село, живее с въстанието. Хиляди доброволци от свободна България преминават границата, за да подкрепят своите братя. Цената е страшна – хиляди избити, близо 200 села превърнати в пепелища, десетки хиляди бежанци.

Тези хора платиха най-високата цена, защото знаеха, че националното обединение трябва да стане – на всяка цена. Това въстание беше дело на българи, родени, живели и умирали като българи. Делото на хора, които се молеха на български език, пееха български песни и пишеха с български букви. Делото на Гоце Делчев, Даме Груев, Борис Сарафов и Михаил Герджиков, които скачаха срещу всеки, дръзнал да говори за разделяне на общата българска кауза.

Това беше общонароден вик за справедливост, въстание за единство на българската нация отвъд имперските граници. Земята се напои с кръв, небето почерня от дима на стотици опожарени села, а викът „Свобода или смърт!“ отекна от Охрид до Странджа, за да разтърси основите на Османската империя и да напише с кръв и кости една от най-великите страници в историята ни.

Днес, 122 години по-късно, докато почитаме тази огнена дата, от Скопие долитат звуците на политически цирк. Чуваме как премиерът Християн Мицкоски, самоопределил се като „лъв“, ръмжи срещу България. Позьорство, което би било жалко, ако не беше толкова цинично. Защото истинските лъвове на тази свещена земя никога не са седяли в удобни кресла. Те оставиха костите си по чукарите, чертаейки с кръвта си пътя към свободата и обединението. А днешният скопски „лъв“? Той е просто кукла на конци, вързана на къса белградска каишка, която ръмжи по команда от север.

Исторически достоверни ли са годините и сръбските дела? Истинската трагедия в поведението на Мицкоски не е само в историческото невежество, а в очевидната му политическа зависимост. Сръбската каишка, на която днес се държи той, е същата, която след Балканските войни закла българщината във Вардарска Македония. Същата, която след 1945 г. създаде чудовищния проект „македонска нация“ – сръбски политически инженеринг, преминал през Коминтерна и Югославия на Тито, за да откъсне тази земя от Майка България. Днешните управляващи в Скопие продължават тази практика – подменят паметници, палят български клубове и преследват всеки, който се осмели да каже истината: Македония е българска.

Повече от 30 000 души се включиха активно. Над 9000 загинали, 200 опожарени села, хиляди бежанци, прегазени от османските орди. Но и едно послание, което разтърси Европа – че в Македония и Тракия живее един и същ народ: българският.

А какво имаме днес? В Скопие – кресльовци, които громят София пред камери, но тичат да се прегръщат с Вучич. Да си „лъв“, докато слугуваш на Белград, е не лъвство, а лицемерие. Фалшиво, жалко, жалкият марионетен лабораторен шовинизъм на един отгледан в пластмасова идентичност политик.

Истинската трагедия не е в това, че лъжат. Трагедията е, че го правят съзнателно – с ясното съзнание, че посърбяват собствените си дядовци-герои, дали кръвта и костите си и срещу сръбския тиранин, същия, който насред Скопие ошамари седемгодишната Васка Зойчева, за това, че на въпроса „па ща си ти?“ отговори с „българка“.

Илинден е завет. Огнено писмо в съвестта на всеки родолюбец. То не подлежи на договаряне, не се пренаписва в комисии и не се предава заради нечия геополитическа амбиция. Ние, българите, имаме дълг – не просто да помним, а да браним паметта. Да не позволим шумът от телевизионните студиа в Скопие да заглуши вика от Стражин, Крушево или Смилево. Да защитаваме история, чиято цена е кръвта на дедите ни.

122 години по-късно Илинден още гори – в сърцата на всички признателни българи. И ще изпепели всяка лъжа.