Ирена Тодорова: Не смятам за справедливо отстраняването на Рашидов, но в политиката няма справедливост

Превръщането на едно престъпление в инструмент на политическата идеология може да радикализира хората

Ирена Тодорова, доктор по политология и университетски преподавател пред Tribune.bg

Ежедневно излизат информации за поредни случаи на насилие и закани за убийство. Станали сме по-чувствителни и ги забелязваме повече? Сега властите са решили да ни информират активно? Или наистина настъпи някаква промяна и пострадалите събират смелост да говорят? Случаят „Дебора“ ли ще бъде повратната точка?

От всичко по-малко. Безспорно общество ни става все по-реактивно, реагира, гневи се, иска да променя. Този случай докосна много хора, но струва ми се бързо бе привидяна възможност за мотивиране на определени политически действия. Давам си сметка, че едно правителство ясно заявило себе си като евроатлантическо трябва да следва определен дневен ред, като в този контекст това е приемането на Истанбулската конвенция и синхронизиране на законодателството ни с нейните принципи, но въпреки това в мен остава усещането за проява на изключително грозен популизъм, подхранил се от ужаса на една лична трагедия.

Това, което казвам е, че скалъпените набързо промени в закона за домашното насилие и целият шум, който вдигнаха депутатите, няма да реши проблема. Наред с това редица неправителствени организации, феминистки движения и отявлени публични говорители умело подеха темата, като започнаха да чертаят образа на българския мъж като образ на насилник, а този на жената като на жертва. На път са да обявят дори всички мъже за лоши, а всички жени за добри. Шумното използване на подобни криминални деяния е опасно. Превръщането на едно престъпление в инструмент на политическата идеология може крайно да радикализира хората, виждаме разрушителния ефект върху обществата от Me too и BLM.

Не споделям и напоследък разпространените диагнози от същите тези субекти на публичността, които говорят за болното българско общество, което е хетеронормативно, патриархално, хомофобско и расистко. Такива твърдения могат да правят само хора, които не познават българската среда или които целят да конструират реалност, отвъд актуалната.

Често в полето на обществения дебат излиза спора дали „Българинът“ (като обобщено понятие) е склонен да бие „балкански мачо“, а „Българката“ – примирена и склонна да търпи агресия. Обществен проблем с насилието определено има. Повече ли е обаче при нас отколкото в други западни общества?

Не. На едни от челните места са държави като Финландия, Гърция, Австрия, Холандия, Франция и прочее, а България е съвсем в края на класацията, вижте данните от юли тази година на Евростат. Потресаваща е ненавистта на редица популярни интелектуалци към всичко българско. Този комплекс за малоценност избива особено ярко в анализите им,  пречи им на трезвата преценка и уви на научната експертиза. Проблемът с домашното насилие  е твърде стар, за да бъде наречен феномен на съвремието. Още първата вълна феминизъм от началото на 20ти век, времето на суфражетките, маркира мащабите му. Едва през 70те започват да се търсят механизми, законодателни и други с цел намаляване броя на жертвите на домашно насилие и въобще превенция. И въпреки отделения гигантски финансов и политически ресурс виждаме, че неговото изкореняване е невъзможно. Насилници има навсякъде, това са болни хора, с психологически проблеми, садисти, които предвиденото в закона наказание няма да спре. Това, което държавата може да прави е да насърчава жертвите да говорят, да притиска институциите да работят, да пази.

Каква е ролята на доверието в полиция, прокуратура и съд за колебанието на жертвите да подават сигнали и в спокойствието на насилниците, че каквото и да сторят, ще им се размине?

Разбира се, че това има значение и вероятно ги разколебава. Не трябва да подценяваме и срама на тези хора, мисълта, че са сгрешили в своя избор е толкова смазваща, колкото и упражненото насилие. Тук вече имат особено значение разпространените културни нагласи, манталитета на близките, приятелите, въобще обкръжаваща среда. Знаете ли има една дълбоко вкоренена идея в българското съзнание, че всички сме равни, което не е равенство пред закона, а фактическо равенство, идеята, че всички сме хора с едни и същи възможности, като успеха е продукт на късмет, а щастие се полага всекиму. Партньорът-насилник е личен провал, с други думи провален си, защото не си съумял да видиш, онова, което всички други много преди теб са забелязали. Но ако мисленето е продукт на дълги и целенасочени политики, то ефективната работа на институциите зависи пряко от настоящата политическа воля.

Политическата поларизация, институционалната нестабилност и колективната омраза, това са проблемите, които трябва да преборим.

Няколко неуместни думи пред неочаквано включен микрофон костваха политическата кариера на Вежди Рашидов, въпреки че на всички е ясно, че той не е насилник, а просто твърде прям. Как гледате на станалото?

Не смятам за справедливо неговото отстраняване, макар да съм наясно, че в политиката няма справедливост. Изненада ме и лекотата, с която ГЕРБ се разделиха с една от най-знаковите си фигури. Вероятно, за да се успокоят геополитическите ни партньори им бе необходимо и публичното линчуване на някой политик, е Рашидов им се поднесе на тепсия. Мен не ме отвращават толкова думите му, колкото ме отвращава лицемерието и двойния аршин на новия политически естаблишмънт.

Ще има ли последици за „смеещия се“ Никола Минчев? Чуха се призиви, че и той трябва да поеме отговорност.

Не.

В САЩ, а и много други общества, кенсъл културата в момента е във вихъра си и всеки известен може да се окаже зачеркнат от днес за утре заради свое действие или изказване. Да не би и ние да сме тръгнали в тази посока?

Не сме изолиран случай, макар и бавно и тук проникват тези тенденции. Хубавата новина е, че мнозинството у нас не се подава лесно на крайности. Всъщност онова, което не трябва да допускаме е разни кресливи малцинства, те са такива в цял свят, да влизат в ролята на съд и да отсъждат кое е правилно и кое не. Затова ни е необходимо образование, което не те вкарва в калъп, което не те форматира по определен начин, а те учи да мислиш, да си критичен. Да ти дава свободата да изречеш спокойно своята истина и да я защитиш.

Днес живеем в повратни времена, в които ни се внушава, че унищожаването на свободата е в името на самата свобода. Това е измама, „културата на отрицанието“ е съд без физиономия и легитимност, не трябва да падаме в този капан. Вземете последния случай с Дж. К. Роулинг, опит да я „заличат“ правят хора, които нито имат нейния талант, нито нейните постижения. Нима това не е скандално. Омразата, гневът и неудовлетворението са в основата на „културата на отрицание“, не са мерило за добро, точно обратното е – катализира злото.

Ужасно е, че ставаме свидетели на края на една епоха, в която примери бяха героите. От времето на героите преминахме във времето на жертвите.

Острите реакции не винаги са гаранция, че някой ще се засегне. Рядко сме виждали бурята на обществено недоволство да се излива толкова мощно, колкото срещу кандидата на ПП/ДБ/СС/ЕС за кмет на София Васил Терзиев. Той обаче изглежда решен да участва на изборите и вярва, че шансовете за победата са на негова страна. Вие сте едно от лицата, които се включиха в ИК по издигането на Вили Лилков като алтернатива за „десните“ избиратели. Какви са мотивите ви за това решение?

Няма да говоря толкова за качествата на Вили Лилков, те са безспорни и нямат нужда от допълнителната аргументация. Ще кажа само, че той връща разговора за политиката, за ценностите, за политическия опит и познание. Уморих се от лустросани кандидати без никаква история в политиката, без никаква традиция, без капка политически успех. Разберете, ценностите в политиката са продукт на социалните ценности и ако няма Бог, който да ни възпира, то устойчивите и непроменими във времето политически разбирания ни държат отговорни, принуждават ни да действаме по определен начин. С други думи това са естествените репери на последващото ни политическо действие. Идват нови поколения избиратели, които формират своята политическа култура, в среда лишена от същинска политика. Те имат правото да чуят, че разказът „няма ляво, няма дясно“ е фалшив, той просто не е верен. Проф. Вили Лилков и „Синя София“ дават алтернатива, предизвикват дебат, а за мен това е важно да излезем от клишетата и да говорим по същество.

Все пак Терзиев очаква лесна победа – даже на първи тур. Още нямаме официално име от ГЕРБ, иначе има „основен заподозрян“. БСП са традиционно слаби в София, но изглежда залагат на популярна и гласовита кандидатка, а „дясното“ ще е силно разпокъсано. Каква е прогнозата ви – как ще се развие вота тази есен?

Нека видим кандидата на ГЕРБ и на БСП, въобще да проследим как ще се разгърне кампанията. Рано е за прогнози при толкова неизвестни. Интересна ще е битката за районните кметове и общинските съветници, на които традиционно не обръщаме внимание, а в крайна сметка те формират местната политика. Подозирам, че националните теми умело ще се появяват в дебата за детските градини и тротоарите, но това е неизбежно все пак става дума за управлението на столицата.