Иван Стамболов - Сула: Ако катедралният храм се откриваше сега и имахме пълна свобода да изберем името му

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg 

Не стихва дискусията за името на катедралния храм „Св. Александър Невски“. Вече започва да прилича на организирана кампания. Тя се активизира от едно интервю на Патриарха, в което този въпрос никак даже не бе основен, но само на него се обърна внимание. Затова нека се опитаме да обобщим безпристрастно. Ще ни бъде от полза, ако успеем да си представим, че откриването на храма предстои сега и че никой не ни се бърка по въпроса за неговото име. Как е логично да го наречем?

Кандидатурите са няколко. От чисто църковна, божествена и вселенска гледна точка изключително подходящо име е „Иисус Христос“. Това е така, защото София е не само единственият останал християнски град, в който се е провеждал канонотворчески събор, но е и един от малкото градове, чийто небесен покровител е лично Христос, а не някой светец. Пък и пищен храм с това име би си отивал чудесно с намиращата се в съседство древна базилика „Св. Софѝя“ (премъдрост Божия).

При подобни съображения храмът би могъл да бъде посветен и на небесния покровител на българския народ и българската държава – св. Иоан Рилски. Съвсем естествено е. Обаче практиката показва, че въпросът за патриаршеската катедрала или иначе казано – за храм №1 на България, е изначално и политически, освен религиозен. Ако не беше такъв, сега нямаше да се препираме. И тук трябва да признаем, че св. Иоан Рилски е не само аполитичен, но и демонстративно аполитичен с отказа си да се срещне със св. цар Петър. За него държавата сякаш не съществува, както не съществува и целият суетен материален свят, от който той е избягал в пустинята.

В този смисъл „Свв. Кирил и Методий“ е чудесно име за случая, защото те, освен богослови и подвижници, са също и дипломати и делото им, част от византийската политика на император Михаил III и патриарх Фотий, е допринесло чувствително за статута на нашата държава, без да губи своите духовни и религиозни измерения. Пък и за няколко години след Първата световна война храмът се е наричал точно така.

Грандиозна, едновременно политическа и религиозна фигура е и патриарх Евтимий – последният фактически държавен глава на Второто царство след бягството на Шишман. Аз лично много бих се радвал на една патриаршеска катедрала с името „Св. Патриарх Евтимий“ – свят човек, истински монах-исихаст, чедо на Теодосий Търновски, който от своя стана е ученик на Григорий Синаит, свят човек и същевременно смел и интелигентен държавник. Днес в състояние ли сме изобщо да мечтаем за свят държавник?

Но ако една централна катедрала трябва да символизира едновременно българската духовност и българската държавност в симфония на властите, в жива диархия, той е най-добре да се нарича „Св. цар Борис-Михаил Покръстител“. Това име се свързва с най-важното събитие в българската история – Покръстването, – което има както духовна, така и политическа стойност. Цар Борис I е фигура, от която трудно можем да си представим по-подходящ символ за една християнска държава.

Знам, знам, че веднага ще се намерят будни граждани да се развикат:

– Ама той не е цар, а княз!

– Кръволок! Избива 52 български аристократични рода до крак!

– Садист! Ослепява престолонаследника си!

– Лицемер! Години наред разиграва с лъжи както Рим, така и Константинопол!

Но будните граждани за всекиго имат какво да кажат.

Да, ако зависеше само от мен, катедралата щеше да се нарича „Св. цар Борис-Михаил Покръстител“ или за по-удобно – „Св. Борис Покръстител“. Нещата обаче са по-сложни. Преименуването на нещо вече именувано, може да се тълкува различно, особено пък ако става дума за име като Александър Невски в контекста на съвременните геополитически истерии. Едни казват: „може да се смени името“. Други казват: „не може да се смени името“. Всъщност възможно ли е преименуването? Разбира се, че е възможно! Въпросът обаче не е „може ли?“, а „трябва ли, бива ли?“.

Веднъж се е случвало. Разярен от Първата световна война и фрустриран от обстоятелството, че България и Русия са от противоположните страни на фронтовата линия, цар Фердинанд със свой указ от 19 октомври 1915 преименува наскоро завършения храм от „Св. Александър Невски“ в „Свв. Кирил и Методий“. Конкретният повод е бомбардировката, която руският флот извършва над Варна. А официалният повод е присъединяване на земи в Македония към българската държава. През 1920, след края на войната, в която България за голямо съжаление се оказва на страната на губещите, Светият синод настоява да се върне предишното име на катедралата. Това се случва през следващата, 1921 с указ на правителството на Александър Стамболийски. Борис III вече е цар и подписва указа.

Дали тогава е имало будни граждани, дали са се вихрили бурни дискусии? Сигурно. Вярно, социалните мрежи са били все още непознати, но това ли ще спре един буден гражданин!

В крайна сметка мен не ме интересува особено как ще се  казва храмът. Чудесно щеше да е, ако беше „Св. цар Борис Покръстител“ или пък „Св. Иоан Рилски“, но пък нямам нищо против да продължа да го наричам както съм свикнал и както са го наричали моите прадядовци и прабаби, дядовци и баби, моите родители, които са се черкували в него. Не знам, решавайте. Но нека да е по-възпитано, че вече не се издържа! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

* * * 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.