Как да форсираме ваксинацията срещу COVID-19?

Димитър Петров, коментар за Tribune.bg

Преди 3 месеца писах, че ваксинирането срещу COVID-19 трябва да е национален приоритет номер едно на България, за да се предотврати здравна, икономическа и морална катастрофа.

Тогава все още в Европейския съюз нивата на ваксиниране бяха незадоволителни, а България беше „на опашката на опашката“. Понастоящем в повечето европейски държави ситуацията е далеч по-добра (данните могат да бъдат видени тук, но България продължава да изостава, като това изоставане вече е в немалка степен плашещо и със сигурност срамно. България не само е на последно място в ЕС (плюс Норвегия и Исландия), но е и единствената държава с под 25% ваксинирано пълнолетно население (данните са към 16 август 2021 година). В същото време вече имаме редица държави, в които постигането на „колективен имунитет“ (поне 70% имунизирани от цялото население) е въпрос на седмици – Франция, Испания, Португалия, Исландия, Дания имат поне 70% население, ваксинирано с първа доза.

Нерадостно е сравнението ни и със САЩ, където няма щат с толкова ниски нива като при нас. Една от държавите с не много по-високи показатели е Австралия, но не бива да се забравя, че там самото разпространение на коронавирус е многократно по-малко в сравнение с Европа и Северна Америка.

Официалните данни сочат, че към 16 август в България 1 073 188 души са със завършен ваксинационен цикъл. Има и регистрирани 433 234 случаи на COVID-19, значителна част от които все още разполагат с антитела и засега не е необходимо да се ваксинират. При близо 7 милиона население може сравнително лесно да се прецени каква част от подлежащите на ваксинация се колебаят, изчакват или дори са категорично решени да не се ваксинират. Става дума за приблизително три четвърти. А трябваше да е обратното, за да се надяваме на „колективен имунитет“.

Друг притеснителен факт е малкият марж между „първа доза“ (20.5% от пълнолетните) и „завършена ваксинация“ (18.6% - посочвам дял от пълнолетното население, тъй като останалите или нямат минималната навършена възраст за ваксиниране, или решението при тях до голяма степен зависи от техните родители). Това означава, че темповете на ваксинация всъщност спадат в сравнение с предишните месеци. Също така трябва да имаме предвид, че тези числа на-вероятно са завишени поради две причини:

1. Част от ваксинираните в България всъщност живеят в чужбина, но предпочетоха да извършат това действие тук, за да избегнат чакането (в други държави ваксинацията протича по имунизационен план, като с предимство са възрастни и болни хора, докато тук всеки свободно може да се ваксинира където и когато си поиска).
2. Друга част (дано да е много по-малка) е фиктивна (заради изискванията за пътуване).

Което означава, че картината е дори още по-тревожна.

Аргументи против ваксинирането… няма. Повтарям, няма. Всичко, което циркулира в общественото пространство като претекст на мнозинството наши сънародници да не се ваксинират, са заблуди, ирационални страхове и откровени неистини. Ваксините не дават 100% гаранция, винаги има риск (дори летален) от странични ефекти и усложнения, но този риск е несравнимо по-нисък от опасността, наречена COVID-19. Ето нагледно сравнение.

От началото на ваксинацията смъртните случаи със съмнения, че са предизвикани от ваксина, са… 3 (поне толкова са тиражирани в медиите). При 1 073 188 ваксинирани това означава, че смъртността от ваксините е под 1 към 350 хиляди. За същия период жертвите на COVID-19 са над 10 хиляди души. При 7 милиона население това прави смъртност приблизително 1 към 700. Разликата е 500 пъти. 500 ПЪТИ по-малък риск! Дори да приемем, че при някои рискови групи усложненията са по-вероятни, тази „по-голяма вероятност“ е 1 на 250 хиляди, 1 на 100 хиляди, или 1 на 50 хиляди, вместо „усреднената“ 1 на 350 хиляди.

Образно казано, шансът ви да спечелите петица от тото 2 „6 от 49“ е 7 пъти по-голям, отколкото да умрете от ваксинация.

В самото начало на процеса, резервите към ваксините бяха разбираеми. Но след близо 2 милиарда ваксинирани по целия свят (и нищожен дял на страничните ефекти) е несъмнено, че ваксините са хем ефективни, хем безопасни.

Тогава защо процентът ваксинирани у нас е толкова нисък?

По-нагоре посочих, че антиваксърските безумия се основават на ирационално мислене и поведение, без връзка със здравия разум и логиката. Затова и промяната на тези нагласи е невъзможна чрез рационални аргументи.

Една от причините за скептицизма е традиционното недоверие на българина към институциите, в комбинация със сегашната остра политическа криза. След като официалната власт (и „Борисов 3“, и сегашното служебно правителство) е „за“ ваксините, някак си инстинктивно немалко сънародници стават „против“.

Не е за пренебрегване и фактът, че здравният министър Стойчо Кацаров до неотдавна беше на антиваксърски позиции и е твърде възможно мнозина сега да го подозират в неискреност. Друг съществен момент е, че някои безспорни авторитети в медицината всяваха недоверие спрямо ваксините (и спрямо опасността от самия вирус). Разбира се, мнозинството авторитети се държаха и се държат на ниво, но съвременният българин (а и съвременният човек изобщо) обича да вярва само на онези авторитети, които му казват това, което иска да чуе.

Общественият дебат по темата пък се води по такъв начин, че застъпниците на ваксинирането често проявяват надменност към опонентите си, което кара последните още повече да втвърдяват позицията си.

И така, какво трябва да се направи, за да се увеличи делът на ваксинираното население, при това несимволично, а до приемливи стойности?

Може би е добре първо да стане ясно какво не трябва да се прави.

В никакъв случай не трябва затварянията и ограниченията да се превърнат в алтернатива на ваксинирането. Тези мерки имаха смисъл, когато трябваше да „спечелим време“ в битката с вируса. Сега, когато ваксините са налични и леснодостъпни, бизнесът не трябва да страда заради безхаберието на държавата и/или самоубийствената безотговорност на част от нейните граждани. Особено, ако всички работещи в съответния бизнес са вече ваксинирани.

Налагане на ограничения тип „сядаш в заведение, само ако си ваксиниран“ не ни вършат работа. Просто защото това ще изхвърли от пазара мнозинството потребители и ще обрече бизнесите на сигурна смърт.

За медийно ембарго върху антиваксърите сме закъснели. „Кутията на Пандора“ отдавна беше отворена.

Разумно би било антиваксърството да се превърне в скъпо, дори луксозно удоволствие. Например, при отказ от ваксинация да се плаща допълнителен данък, като приходите от него да отиват само за здравеопазване, приоритетно за работещите „на първа линия“ срещу коронавируса. Лошото е, че това изисква политически консенсус, който към момента е непостижим, видно от случващото се в парламента през последните седмици.

Може да се мисли за обвързване на ваксинирането с упражняването на определени професии, при които работещият е в чест досег с други хора. Това обаче няма как да бъде въведено от работодателите, които от месеци (дори години) вият на умряло заради недостига на (квалифициран) персонал и не биха искали още повече да ограничат опциите си. Така че, трябва да бъде наложено централно (като изискване от РЗИ). Но има ли смелчаци във властта, които да го направят при тези обществени настроения?

Провалът (засега) на ваксинационната кампания е национален позор и имиджова катастрофа  – последното място в ЕС по ваксинация е много по-страшно от последните места по доходи и борба с корупцията. В очите на външния свят най-вероятно изглеждаме като аборигени, а страната ни се превръща в „черна овца“, каквато беше покрай скандалите с „българския чадър“, изравянето на костите на Чарли Чаплин и „българската следа“ в атентата срещу папа Йоан-Павел II. Едва ли е нужно да се напомня, че последствията от това (като икономически и културни връзки) ще са силно негативни. Следователно – ако си патриот, ваксинирай се.

Нужна е стройна и организирана кампания за повишаване на нивото на ваксинация. Но тази кампания не трябва да разчита основно на логически аргументи, а да играе върху чувствата, емоциите и страховете на нежелаещите да се ваксинират.

Ключова роля в една такава кампания биха могли да изиграят медиците, които се борят с вируса „на първа линия“. Да се направи поредица от репортажи, в които всеки един от тях да бъде представен не само като отдаден професионалист, а и от чисто човешката му страна – хора със семейства, деца, родители, мечти и стремежи. Рационалният довод „ваксинацията намалява в пъти риска от хоспитализация“ да се трансформира в емоционалното „ваксинирай се, за да не умрем от изтощение“ (когато здравната система колабира). Или нещо подобно.

Политиците също трябва да дадат пример. Всички партийни лидери да призоват своите членове да се ваксинират (който не го направи, реално работи срещу международния престиж на България). И не само политиците – спортисти, музиканти, всички популярни личности следва да бъдат съпричастни. „Ваксиниран/а = секси“.

Призиви за ваксиниране да се направят от Св. Синод, Главното мюфтийство, от всички духовни лидери.

Медиите да разясняват до какви поражения за здравето може да доведе заразяването с COVID-19, без да спестяват и най-страшните истини. Да показват реални случаи на дотогава здрави хора, тежко засегнати от усложненията на коронавируса. Да изпълват с човешко съдържание анонимната статистика за смъртността.

В момента най-опасният ни противник са страховете на хората. За мнозина страхът от ваксината е по-голям от страха от вируса. А трябва да е обратното.

Ще бъде ли направено всичко това?

Дано. Ако не, нещата ще продължат така, докато обществото ни се сблъска челно с „четвъртата вълна“. И тогава за едни от нас ще бъде късно. Другите може би ще осъзнаят, че правилното решение е ваксинацията. Но защо трябва да става по болезнения начин?

***

Димитър Петров е магистър по Социология от СУ „Св. Климент Охридски“ и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия.

Член на Контролния съвет на Младежки консервативен клуб. Секретар е на „Един завет“ – клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.