Както казах – Гешев скочи

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg   

Със злорадство ще напомня, че още преди да приключи онази пресконференция на 15 май 2023, на която Иван Гешев скъса оставката си, аз написах: роди се нов политически проект. „Стига глупости! – казваха ми тогава, пък и до онзи ден. – Гешев не може и няма да влезе в политиката“. Ама вчера влезе. Създаде Сдружение „Справедливост за България“ и го определи като „гражданско родолюбиво консервативно движение“. И, разбира се веднага му скочиха, напомняйки, че е спрял Луковмарш и е защитил ЛГБТ общността, внасяйки промени в НК, а пък сега щял да брани християнското семейство.

Всъщност заявката не звучи точно така. В нея се казва, че движението „ще се основава на принципите на националното достойнство, християнската етика и българските традиционни семейни ценности“, което е доста различно и не звучи така профански. Най-малкото въвеждането на християнската етика е доста сериозно, стига човек да се придържа наистина към нея. Християнската етика се основава на факта, че всичко добро е от Бога и в Бога, че извън Бога добро не съществува и че няма самоцелно добро, защото доброто винаги е насочено към Бога и извършено от любов към Него, а не просто така. Това положение е много важно, защото в неговата светлина не всичко, което се извършва под етикета на доброто и на пръв поглед изглежда добро, е добро в действителност.

Ето това е с две думи християнската етика и се надявам, че Гешев наистина това е имал предвид.

Всеки, който пожелае да влезе в политиката и да грабне парченце от властта, а защо не и цялата!, тръгва по този банален път – първо учредява някакво НПО (обикновено сдружение), кълнейки се, че то никога няма да бъде политическа партия, след което, когато сдружението набере сили, го трансформира в политическа партия и се явява на избори. На първите възможни, че до следващите може да го забравят. Толкова е банално, че вече е смешно. Преди години бях решил да си направя майтап – да регистрирам партия и на първата пресконференция да обещая, че тя никога няма да се превърне в сдружение. Ама ме домързя.

След като Гешев заяви политическата си амбиция, един човек каза:

„Излъчването на Гешев е такова, все едно изобщо не му се занимава с политика,

но някой го задължава на сила“.

Твърде интересно наблюдение. То може да означава както че Гешев е умен стратег и талантлив актьор, който се мъчи да създаде усещането, че се хвърля в люта битка независимо от личните си желания и интереси, а само „на полза роду“, така и че наистина някой, от когото се чувства зависим, го тика да се изявява и да мъти българските политически води. Така или иначе аз се сетих за истинския властелин на Вселената в „Галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс (Бог да го прости!). На една дъждовна планета, където винаги е облачно и вали, живее един единствен човек-аутист с котката си. Живее в малка къща на малък остров. Понякога при него идват важни господа и му задават въпроси, в които той не може да намери особен смисъл, но въпреки това добросъвестно им отговаря. Този аутист държи еднолично цялата власт във Всечената, обаче не го знае. Отговорите, които той дава на господата и на които не отдава особено значение, са вселенските управленски решения. Цялата тази художествена ситуация е създадена, за да се аргументира крилатата максима (цитирам по памет):

„Ако някой пожелае властта, това вече е достатъчно основание

тя да не му се дава“.

Дали пък Гешев не се прави, че не иска властта, че гледа на нея като на тежест, само за да отстрани всички пречки тя да му се даде? Фантазии…

Така или иначе проблемът с властта е интересен. Като се замислиш, на този свят властта е комай единствената истинска ценност, а всичко останало са нейни трансформации и нейни синоними. Никой не може да бъде упрекнат, че се стреми към единствената земна ценност, забравяйки заради нея всички небесни.

Има ли шанс новият политически проект на Иван Гешев? Разбира се, че има. Друг е въпросът дали този шанс ще успее да се осъществи. Зависи от много стратегически и тактически обстоятелства. На първо място е самият Иван Гешев. Толкова омраза се изля върху него от момента на встъпването му в длъжност главен прокурор до напускането му, че той вече се е превърнал в някаква фолклорна фигура на злодей като Торбалан. Дори и някой да го харесва, може да не посмее да си го признае, за да не кажат: я па тоя!

Трудност е и оперативното поведение на Гешев от момента на скъсване на оставката досега. Той вдига прекалено много ненужен шум около себе си. Обещава неща, които после не се случват, а това са глупави неща – все едно дали ще ги обещаеш и дали ще се случат. Гешев щеше да е много по-медийно интересен, ако се държеше като господар на мълчанието. Какво е това „знам всичко за всички“! Абе, мълчи си, бе! Казвай: „нищо не знам“, обаче го казвай така, че другите да си помислят, че знаеш кой знае какво.

И Гешев като мнозина други реши да се легитимира политически като влезе в изтъркана роля на юнака, който ще отсече главата на змея a.k.a. Бойко Борисов. Всеки, който е решил да го играе народен спасител и народен закрилник скача на Борисов, с което не постига нищо друго, освен да затвърди инстинктивното усещане на електората, че Борисов е Съперник №1, незаобиколим фактор във властта, монарх в условията на парламентарна многопартийна република.

Грешка е и да залага на правосъдието, да претопля банални казуси, от които за всички е ясно, че няма да излезе нищо. Ако пък излезе нещо потресаващо, дето още не го знаем и даже не подозираме, че съществува, то още по-голяма грешка е, че досега не е излязло. Правосъдието е задължение на всяка власт, то се подразбира. Един нов лидер трябва да се появи на сцената не като спасител, не като отмъстител, а като съзидател. Да каже: „моите уважения към всички, които досега работиха за България, благодарим за постигнатото, но е време да продължим напред, да надграждаме“.

Това бяха недостатъците. Кои са предимствата? На първо място идеологическата заявка. Гешев недвусмислено казва, че проектът му ще бъде консервативен. В момента такава партия е единствено КОД на Петър Москов – може би единствената наистина дясна партия в България. КОД обаче изразява бутиковия интелектуален консерватизъм, който на теория е правилният консерватизъм, но кой днес се интересува от теория! България има нужда от по-грубоват, от по-народняшки консерватизъм а ла Тръмп или Орбан. Този консерватизъм е и по-масов, защото много повече хора са готови да скочат срещу глобализма в защита на патриархалното семейство от онези, които пърхат наоколо с цитати от Едмънд Бърк.

В България има много радикални реакционери, които гледат изпод вежди новия либерален световен ред. Някои от тях са русофили и те са намерили своето представителство. Но повечето не са и именно русофилството ще е пречката пред тяхното окончателно политическо позициониране. Един консервативен, националистически, радикално-реакционен, но не и русофилски проект, може да се окаже, че има твърде сериозен, макара и за момента мълчалив, електорален потенциал.

Най-сетне християнската заявка. Поне за мен тя е най-близо до сърцето. Стига обаче да е искрена, да е догматично издържана, защото иначе ще бъде просто част от умилителната фолклорна традиция. Секуларизацията е главният проблем на модерния свят. Властта има светско и духовно измерение, земна и небесна проекция и който отсече едното от двете, той ще произведе политически урод. Да кажеш, че партията ти е християнска, означава да работиш за възстановяването на симфонията между властите такава, каквато я е виждал Юстиниан. Тоест да върнеш Църквата ефективно в управлението на обществото според специфичните ѝ компетенции. Възможно ли е това? Не знаем, защото никой не е посмял, никой не е опитал. Приемаме установеното от комунистите положение като нещо нормално или в най-добрия случай като нещо не толкова важно.

Една автентична християнска заявка ще доведе до изненадващи електорални резултати, стига да предизвика нужното доверие – погледнете традиционно високия рейтинг на Църквата в социологическите проучвания. Нямаме представа от потенциала на тези избиратели, защото никой не го е измерил както трябва, никой не ги е попитал правилните въпроси, никой не е поставил мотива за увеличаване на ролята на Църквата в управлението на обществото. Но един кандидат, залагащ на това, трябва да е невероятно убедителен, а това, струва ми се, днес е много, много трудно.

Така виждам политическия проект на бившия главен прокурор Иван Гешев. Ще успее ли? Не знам. По-скоро не. Не виждам задкулисни сили с нужните възможности и желание. А щом няма, то по-вероятно е, както всеки „нов политически проект“, и този да остане като сценичен костюм на закачалката в гардероба на Комедия дел арте. Нека напомня, че Commedia dell’arte означава „професионална комедия“. Тоест вече го докарваме не само на комедия, но и на професионализъм. Което никак не е малко. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. 

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.