Какво му има на този свят?

Не ви ли се е струвало, че светът, в който живеем, не е наред? Уж всичко е както трябва, както го искаме, поне по нашите земи няма войни или някакво кой знае какво насилие, хората стават все по-богати (колкото и да врещят, че са ударили дъното, че няма държава и че мрат от глад), живеят все по-дълго и имат на разположение достъп до култура, до каквато  не са имали всички живели до този момент хора, взети заедно. Друг е въпросът доколко се възползват. И въпреки това мнозина не са щастливи, усещат, че „има нещо“…

Решенията, убежденията и дори чувствата на човека зависят от неговия мироглед. Така е и с човечеството. И макар да сме свикнали да приемаме някои свои убеждения като единствено възможни, то те могат да бъдат едни или други според мирогледа. Знаем, че земята е топка, която се върти около слънцето,  пък то се върти около центъра на Млечния път, който от своя страна бясно се отдалечава от сингулярността на Големия взрив. И едва ли си даваме сметка колко наши представи зависят от това убеждение. А то е такова само напоследък.

Френският философ от Бордо Жак Елюл – светски теолог, известен като „християнски анархист“, – се спира на този въпрос в изследването си за пропагандата. Той не коментира общочовешките убеждения, не казва дали са верни или не, а само ги изброява, за да се знае, че е обречена на неуспех всяка пропаганда, която прави внушенията си в разрез с тях. Нарича ги „фундаментални течения в обществото“ и според него те са четири: 1.) Целта на човешкия живот е щастието; 2.) Човекът е добър по природа; 3.) Историята се развива с непрестанен прогрес; 4. ) Всичко е материя.

Какво ще кажете? На първо четене звучат съвсем нормално и действително съвременният човек взима всички решения за личния и колективния си живот, приел априори за истина тези четири фундаментални течения в обществото. А всъщност истината е съвсем друга. Тези убеждения не само че не са верни, но и са точно противоположни на истината. Да ги разгледаме набързо едно по едно.

Целта на човешкия живот е щастието

Що е щастие? За един това е да загине в бой за родината, за друг – да му кажат, че няма рак, за трети – да умре баба му и да я наследи, за четвърти – децата му да „станат хора“ и да го гледат на старини и т.н. Ако трябва обаче да обобщим що е щастие за целокупното човечество, то сигурно ще кажем нещо от рода на: абсолютно отсъствие на всякакво страдание, включително и на несигурност за бъдещето, съпроводено от силни положителни емоции.

Това не е и не може да бъде цел на живота. Цел на живота е постигането на съвършенство, което е свързано с усилия, страдания, съмнения, падения и разкаяния. Нещастието е мъчително, но облагородява. Страданието е естествено състояние на човека тук, на този свят. Щастието не е право, а привилегия. Тези, вярват, че е право, в крайна сметка са нещастни, защото си мислят, че това право им е отнето, а то никога не им е принадлежало. И се превръщат в капризни потребители, и гневно тропат с краче за правото си на щастие.

Човекът е добър по природа

Не, не е. Това са бълнуванията на левите детерминисти, които вярват, че човекът се ражда tabula rasa и в каквото и да се превърне сред това, виновни са единствено условията и средата, в която е попаднал. По случайност, разбира се! Материалистите и атеистите много обичат мотива за случайността. Оттам и религиозният им култ към хазарта.

Истината е, че човекът в този си вид, в тези „кожени дрехи“, в които е облечен (падналата материя) се ражда лош, увреден от първородния грях, и животът му до края е усилие това да се поправи. Вярвате ли, че децата са „ангели“? От момента, в който проходят, до момента, в който проговорят (когато се включи „втората сигнална система“) те са малки деструктивни демончета, изпитващи удоволствие както от самото разрушение, така и от скръбта, която причиняват на родителите си. Впрочем що за ангелчета са децата много добре е показано в „Повелителят на мухите“ от Уилям Голдинг.

Да внушиш на човека, че се ражда добър, води до две неща: 1.) Спираш го от всякакъв стремеж към усъвършенстване; 2.) Фрустрираш го, карайки го да се чувства вечно онеправдан и с ограбени права. Човекът е създаден по добър образ, но този образ е помрачен от греха и трябва да бъде възстановен с усилие и покаяние.

Историята се развива с непрестанен прогрес

Това може да е вярно, единствено ако приемем, че „прогрес“, както сочи и името му, означава вървене напред. И действително в мистичен план историята е прав и изпънат като стрела път от Рая и грехопадението към Страшния съд и пресътворяването на света. Но в исторически, светски план, историята е нещо съвсем друго. Тя сякаш е описана най-добре от Шпенглер и Хънтингтън, които я разглеждат като съвкупност от цивилизации, всяка от които има своя младост, разцвет и упадък. Теза, антитеза, синтеза; несъвършенство, съвършенство, ново несъвършенство.

По-лошото е друго – че масово разглеждат прогреса не просто като движение от начало към край, от минало към бъдеще, а като неспирно движение от нещо по-лошо към нещо по-добро, от нещо по-примитивно към нещо по-съвършено. Така се ражда явлението „мода“ и увлечението по нея. Ражда се от логичното прогресистко схващане, че всяко ново е по-добро от всяко старо. И ако обърнете внимание, ще забележите, че вече навлизаме в етап от историята на нашата презряла цивилизация, в който новите неща вече не са по-добри от старите, дори да става дума за най-елементарни вещи.

Всичко е материя

Марксическите учени стигат дотам в това си настояване, че са принудени да развиват нелепи теории като тази, че умът е секрет, който се отделя от жлезата „мозък“. Очевидно не всичко е материя. Литературата не е, с изключение на хартията и мастилото за отпечатване на книгата. Музиката не е, с изключение на материалите, от които са изработени инструментите. Мисленето на човека не, въпросите, които си задаваме, не са, не са и сънищата ни. Да мислиш, че всичко е материя, значи доброволно да отсечеш половината от познавателния си инструментариум. Да останеш с разум без чувства, с логика без интуиция и с анализ без синтез. Ориген учи (пък и не само той), че човекът се състои от дух, душа и тяло, като първите две определено не са материя.

 

Виждате, че цялото светоусещане на съвременния човек е построено върху грешни предпоставки или поне такава е официалната версия, към която ни карат да се придържаме. Какъв тогава да бъде светът, нормален ли? Всяка риба, която си мисли, че е птица, ще бъде нещастна. И всяка птица, която си мисли, че е риба, ще бъде нещастна, с изключение може би само на онзи задник от вица, дето златната рибка го превърнала в птичка. Но това е друга история, която, ако ме подсетите, може някой път да ви разкажа. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.