Калин Сърменов: Борисов е успешен, Доган – поливалентен, Нинова с елементарни ходове

Интервю с Калин Сърменов, директор на Сатиричния театър, излъчено в предаването "Беновска пита" по Канал 3 Илиана Беновска: Правим това интервю на 18 септември, в Камерна зала на Сатиричния театър, ще разговаряме с директора на театъра Калин Сърменов.

-          Добър ден, г-н Сърменов!

-          Добър ден, много ми е приятно, че сте наши гости, много ми е приятно! Между другото аз обичам гостите, наистина обичам гостите! Обичам гостите и в театъра ми, и в къщи! Смятам, че хората трябва да общуват! Това, което в последните десетилетия е в Европа, тази дума алиенация, започна много да ме дразни, защото ние тук, в България, някак си се харесваме, ние си ходим на гости! Нали моите родители живяха в чужбина дълги години, и като им разказвам как се събираме тук, в България, и всички така ни казаха: „Добре де, ама това не е ли малко неудобно, не Ви ли натоварва?”. Викам: „Не ни натоварва, напротив, ние се събираме, за да се разтоварим!”. Така че добре дошли!

 

-           Благодарим! Защо тогава, щом сте толкова гостоприемен и сърдечен, един от най-големите български хитове, изпети от Вас, съдържат текста: „И ето идва най-щастливият ден, когато ти ще си далече от мен”, защо гоните тази красива жена, вероятно, която е обект на тази песен? 

-           Тази песен, това парче, беше програма, то е от програмните песни на "Контрол" навремето! Тя беше всъщност една любовна песен, която ние разработихме, и така сменихме текста с Владо Попчев, той обърна всичко наопаки и се получи тази шега. Тоест това е пароди-рокът, ние се занимавахме с пароди-рок. Контрол, за мен, продължава да бъде най-великата българска група, която на онова време ъндърграундът роди, и за съжаление до ден днешен няма по-добра, мое лично мнение, не ангажирам никой с това!

 

-          Това е много скромен израз!

-           Да, скромността..., какво е скромност? Ние сме малко тук излъгани в България! Години наред ни обясняваха как трябва да бъдем скромни, тихи, ама не може! Ти като си направил нещо – то е факт! Нали ти я знаеш тази песен, а тя е писана 1988 година, а досега всички я знаят! И сега да кажа: „Не, недей сега, защо..., тя не е чак толкова...”.  Не, тя наистина е много добра!          

 

-           Аз ще се съглася с теб и ще ти кажа, че излишната скромност, която понякога се демонстрира лицемерно, не е работеща! Ти не работиш за миманса, ти работиш за звезда!

-           Разбира се! Ако ти нямаш достатъчно реална оценка за себе си, особено когато си минал 50-те, ами то е малко психиатрия!

 

-          Ама минал ли си 50-те?

-           Не ми личи, но ги минах.

 

-           Огледайте го, ако не се срамувате!

-          Това е човек, който е минал 50-те.

 

-           Добре, и една песен за мъжа на 60 години.

-           Да, Стефан Данаилов навремето изпя: „Колко е страшно да бъдеш влюбен на 40 години”, така че всяка възраст носи проблемите в себе си!

 

-           Като каза Стефан Данаилов ме подсещаш – защо каза, че Стефан Данаилов е въздух под налягане?

-           Това е една история преди много години. Да, ние тогава говорехме за голямата тема за финансирането на киното. Разбира се, Вие, медиите и журналистите, много обичате да има сензация. От контекста, като се извадят някакви неща, накрая става... Както Вежди, той все викаше: „Ти ми викаш на мене, че съм смешник”, а той не беше смешник, а карикатура, а карикатурата беше извадена от друг контекст. Тогава беше големият проблем за финансирането на киното. Аз сега продължавам – Вежди между другото...

 

-           Тоест той е бил министър тогава, Стефан Данаилов?

-           Не, не беше, Вежди беше. Ние тогава обсъждахме надълго и нашироко начина, по който трябва да се финансира българското кино. Аз продължавам да твърдя, че българското кино трябва да бъде финансирано чрез някой, който да контролира! Тоест Министерството на културата да не дава парите на „кинаджиите”, така наречени, в кавички, а да контролира процеса, защото сега в момента киното получава субсидията или парите от Министерството на културата и оттук нататък няма контрол! Според мен трябва да има бенефициент и този бенефициент да държи контрола.

 

-           Какъв да е този контрол, като тоталитаризъм?

-           Не, не става въпрос за тоталитаризъм. Ти харчиш бюджетни пари, държавни пари! Ако харчиш своите собствени пари...

 

-           Да де, ама не по съдържание, по това кой ще го прави, кой ще играе, кой ще е режисьорът, кой ще е композиторът!

-           Изисквания, качества, ти кандидатстваш за проект.

 

-           Тематична рамка?

-           Не, ти кандидатстваш за проект, както е по цял свят! Този проект има изисквания и резултат, разбира се. Когато ти не постигнеш този резултат, носиш някакви последици, последствия. В България те правят кино, никой не го гледа, навсякъде разказват колко е страхотно киното и викат: „Ние сме страшни, отидохме и взехме награди на едни фестивали, които също никой не ги знае, и изведнъж... Това са милиони, извинявай! Държавата дава милиони за нищо!

 

-           Така, с риск да изразя нещо друго...

-           Извинявай! Според мен, ние, с Вежди, тогава водихме един дълъг разговор и аз го помолих той да напише на един лист колко струва един български филм и аз да напиша на един лист, и да си разменим листчетата. Оказа се, че 100 000 лева е разликата. Аз бях написал 500 000, той беше написал 600 000.

 

-           Един български филм струва 500 000?

-           Да, то е там, към 600-650 000 струва един български филм, ама субсидиите са милион и кусур! Нискобюджетният филм е толкова! „Лили Рибката”, на Ясен Григоров, беше нискобюджетен, с 450 000 лева финансиране. Той е направен така, че ти не можеш да разбереш, че е нискобюджетен. Тоест парите са изхарчени така, както трябва!

 

-           Добре де, но тук няма да се съглася с теб, аз съм и режисьор по първо образование! Ще ти кажа, че според мен това са много малко пари!

-          Е как ще са малко пари, как ще са малко пари? Аз също съм кинорежисьор!

 

-           Колко пари получи ти за Милото (персонаж от сериала „Седем часа разлика” – бел. авт.)?

-           Е, сега, това не е сериозен разговор!

 

-           Стотици?

-           Това не е сериозен разговор! Този филм, „Седем часа разлика”, не е субсидиран от държавата!

 

-           Знам, че не е!

-           Тоест тук можеш да вземеш и два милиона, но това е частен проект! Този частен проект отговаря на съвсем различни...

 

-           Да, но този частен проект беше много успешен!

-          Разбира се, да, ама защото е частен и защото е частен продуцентът! Частният продуцент има много точно дефинирани и подредени приоритети! Първо, второ, трето и няма творчески изблици: „Ама не ни разбраха!” – като не те разбира публиката, проектът се спира, нали? Има много проекти, знаеш, които започнаха, и почнаха да се спират! В частния бизнес, да харчиш така – няма такъв филм! Между другото една серия от „Седем часа...” не минава 50-55-56 000 лева за една серия!

 

-           Едночасова, колко беше тя?

-          Да го сложим един час.

 

-           С рекламите.

-           Първият беше два часа, но един час да ги сложим.

 

-           Ти ли си Милото? Милото влезе ли в тебе като психология, или ти придаде своята психология на Милото?

-           Там има един казус, много интересен от гледна точка на чистата професия! Когато правиш един такъв образ, той в себе си носи необходимости, с които трябва да се съобразиш! Публиката има изградена в главата си представа. Тази представа в 99,9 на 100 е клише, по простата причина, че ние така мислим, защото ни е по-лесно! Ние слагаме клишето в главата и продължаваме да се занимаваме с другите неща. Тоест, когато ти тръгнеш да правиш такава роля, трябва да се съобразиш, че не може да не задоволиш изискванията на публиката откъм формата „клише”. Тоест – лош, костюм, не знам си какъв..., държи се така и така...

 

-           Пура, скъпата кола...

-           Да, тука сложното беше – как ти, в клишето, да намериш други изненадващи неща, така че публиката да каже: „Абе той е такъв..., но е единствен и неповторим!”. Всъщност това ни забавляваше – мен и Любо Дилов.

 

-           Ти познаваше ли преди това мутри?

-          Не, това са неща, които се разказваха – кой на кого приличал. Те разказваха, че е Маджо, ама аз Маджо съм го виждал един път, преди сто години, съвсем случайно. Нямам никаква представа. Това беше една измислена история.

 

-          А отиде ли малко на „наблюдение”, ако мога да кажа, в кавички, да погледнеш?

-           Това няма да ти помогне!

 

-           Защо?

-           Няма да ти помогне, защото те, особено в България, те имитират, на моменти доста лошо, това, което гледат по телевизията! Да са живи и здрави, разбира се, но тук това е професия! Ти можеш да видиш някакви неща, но ако ме питаш откъде съм крал някакви неща, мога да ти кажа после, когато спре камерата.

 

-           Откровен, съвсем скромен и откровен!

-          Алмадовар точно така казва на своите студенти: „Крадете, недейте да плагиатствате, но крадете”.

 

-          Съгласна съм!

-           Нали? На много места има бисери, които никой не ги забелязва, те седят там, в цялото, и когато ти ги събереш и ги подредиш, в друг контекст ги сложиш – те изглеждат съвсем различно.

 

-           Кажи кое най-много цениш в своята бисерна огърлица, в образа на Милото?

-           Това, че успяхме! Разбира се, казвам в множествено число, защото това не става само с мен. Има си хора, които трябва да ти разрешат, да работят с теб. Да го направим изключителен, да намерим обратната страна – той всъщност беше сблъсък между две противоположности. Един човек, който е израснал в сиропиталище, без всякаква представа за етика, без всякаква представа за възпитание, да не говорим за чистота!

 

-           В прекия и преносния смисъл – в мръсотия!

-           Да, и от другата страна – стремежът му към приятелство, чисти взаимоотношения. В целия филм той не предаде никой! Всички него го предадоха, включително и синът му! Синът му даже скочи да го бие, а той никой! Да, отнесе се лошо с едни проститутки, но те го предадоха! Включително и неговата най-близка приятелка от детинство, неговият учител! Тоест на мен ми беше точно това интересно – да сблъскаме двете противоположности. Той чете Шекспир, Байрон цитира, знае, опитва се, а в същото време сърба! Малко недодялан във финеса, но иначе в себе си... В сцената със съпругата му той се опитваше наистина да обясни на сина си, че тя не е добра и той е направил всичко възможно, но тя не го разбира, защото мислят в клише. Това беше много хубаво, мисля, че това е постижението!

 

-          Липсва ли ти Милото сега?

-           Липсва ми снимачният процес, защото ние тогава снимахме много!

 

-           Защото ти тогава създаде впечатление, че толкова се въплъти в него, че аз съм повече от сигурна, че много от хората, които те срещат, те идентифицират, в много голяма степен, с тази роля, да не кажа единствено!

-           Да, така е! Нищо, това е много хубаво! В крайна сметка съм си свършил работата, не се обиждам! Напротив, даже ми е приятно, когато хората кажат: „Ето го Милото, Милото!”. Може би най-големият комплимент получих от една жена, която беше написала в интернет: „Търся да му намеря колата”. Защо? Защото на времето, когато Черкелов изигра Велински, те му одраскаха колата. До такава степен не го харесваха!

 

-           Тя какво иска, също да ти надраска колата?

-           Това беше хипербола: „Искам да му намеря колата”!

 

-           А получавал ли си наистина агресия, по този повод?

-           Не, не, все пак ние живеем вече в един свят, в който хора могат да разделят образ от това, което срещат на улицата. За Велински – тогава нямаше телевизия. Те пускат нещо..., сега е по...

 

-          Велински, за младото поколение да поясня, става дума за „На всеки километър”, в който Стефан Данаилов изиграва една култова роля, а въпросният Черкелов – на лошия полицай. Сега ще те хвърля вече в една друга дълбока вода. Говорим през цялото време за образа на Милото в „Седем часа разлика”. Седем часа е разликата между София и Ню Йорк. Сега предстои министър-председателят Борисов да отиде на сесия на ООН в Ню Йорк и ще бъде на седем часа разлика от България. Хвърлям те в политиката. Следиш ли какъв дебат се получи между Министерството на външните работи и президента Радев – защо той не отиде, а отиде Борисов?

-           Ами да, днес даже, сутринта, слушах по новините нещо. Изпуснал съм конкретиката, но не се изненадвам от това, че президентът реагира по този начин.

 

-           Нека само да поясня, че той беше миналата година.  Радев беше там миналата година и направи две много странни срещи. Едната беше с един, от азиатските, забравих, на Иран или Ирак, а другата беше с Порошенко, на Украйна.

-           Така е! Сега, нали, за съжаление, аз казвам за съжаление, защото смятам, че президентската институция трябва да работи в абсолютен синхрон с правителството. Тогава една държава има усещането за стабилност! За съжаление това, което виждам, е, че президентската институция е застанала в една позиция, която е, меко казано, комфортна за някои хора и некомфортна за обществото. Казвам го съвсем честно!

 

-           Комфортна за някои хора?

-           Да, за някоя политическа сила, в случая за опозицията! Опозицията се чувства комфортно.

 

-           Ти мислиш, че президентът осигурява комфорт на опозицията, така ли?

-           Гледайки отстрани, нали, това е резултат от всички действия. Тоест това се налива непрекъснато в кофата на опозицията! Аз не знам в България защо ние не можем да се обединим около една идея. Да, загубил си изборите, окей, работи. Обаче има едни неща, които едни хора вършат, и те са видими! Тоест няма нужда да ги омаловажаваш, унищожаваш, подценяваш и какво ли не! Тоест аз не вярвам Борисов или неговият кабинет да са отишли в ООН и да кажат: „Моля, вземете ни нас, искаме ние да дойдем, не взимайте президента!”, това е нелепо.

 

-           В тази връзка да те попитам нещо, защото аз съм на твоето мнение – БСП атакуваха МВР, политиката и министъра, който е сега в оставка, Валентин Радев.

-           Изключително приятен, аз го уважавам много! За първи път имаме такъв министър на вътрешните работи!

 

-           Ти да не си гербаджийче?

-           Този човек не знам какъв е.

 

-           Ти?

-           Аз уважавам хората, които си вършат работата! Той си върши работата. Уважавам начина, по който говори, начина, по който мисли, това, което прави! Ние сме тук на една улица, срещаме се. Даже аз не се стърпях, спрях го и казах: „Да Ви стисна ръката, г-н министър!”, написах му после  в интернет, като станаха всичките тези неща, както и Нанков, написах му и на Нанков. Нанков е много свястно момче, изключителен професионалист!

 

-           Ивайло Московски също!

-           Не го познавам, аз говоря за тези двамата господа, с които се познавам лично, и имам лични наблюдения. Това е нелепо, обидно!

 

-           Добре, да се върна към МВР и критиките на БСП. Говорител по тази тема беше Кирил Добрев, който знаеш, че е организационен секретар на БСП, ако не знаеш – да знаеш. Баща му беше министър на вътрешните работи по времето на правителството на Жан Виденов. Аз казах, също ръководейки се от това, което говориш ти за обединението, че ако те наистина знаят какво трябва да се направи в МВР, ако той знае, Кирил Добрев, нека да го направят! Аз мисля, че ако се обърнат и предложат на Борисов една добра концепция, той, ако тя наистина е добра, ще я приеме. Те ми казаха, че било нонсенс да бъдеш в кабинет с ГЕРБ, те били опозиция! Къде е националната отговорност, кажи?

-           Именно, точно така! Това е страшна нелепица! Ти твърдиш, че си национално отговорен, че седиш зад хората, и в същото време – ровиш и копаеш, за да съсипеш. Ние, чисто икономически, това е статистика, ние сме в добро състояние! И няма какво да се лъжем! Да, сигурно не цъфтим, нормално е! Една държава, която беше години наред съсипвана от същите тези комунисти, която беше окрадена, защото ние нямахме революция, да не забравяме! Те си останаха същите. Петър Младенов, който гордо застана и каза: „Ние сменяме системата”, глупости на търкалета! Бяхме излъгани всичките! Застанахме тука на площада, след което СДС го напълниха с ченгета. Тези ченгета подровиха отдолу основите и сега в момента няма и СДС. Аз също бях от тези хора, които наивно вярваха, че вече всичко е свършило, а то всъщност нищо не свърши! Те просто смениха модела! Това са хора, които през годините са обучавани в Съветския съюз, на други места, това са професионалисти. Демокрацията беше непрофесионална, демокрацията нямаше защитни средства!

 

-          Сега харесваш ли демокрацията, която ни внася Сорос?

-           Не, не, разбира се! Аз смятам, че демокрацията...

 

-          Знаеш ли, само за секунда да те прекъсна, днес, казвам пак на 18 септември, имаше среща на Американската търговска камара, посланик Ерик Рубин, министър-председателя Борисов и част от кабинета, това са регулярни срещи, годишни, в която Рубин се похвали, че „Америка за България” била дала толкова много пари за България! Аз исках Борисов да отговори на въпроса – това ли е демокрация по американски, свободата на словото да я купуваш с подставени медии, които пишат против правителството, но той не успя? Ти какво ще кажеш?

-           То е видно, че медиите в България са зависими!

 

-           Говоря специално за грантовете, които „Америка за България” отпуска на медиите на "Капитал".

-           Именно, то е видно!

 

-           Всичките тези медии пишат против правителството, против министрите, разпространяват fake news в повечето случаи!

-           Така е, и то в много крайна форма!

 

-           Да. С това ли Америка ни помага?

-           Да, ние сме много малки! Непрекъснато сме зависими от някой, непрекъснато някой иска и ни размахва пръст! Някои успяват, както знаеш в историята на България. В случая пак, по същия начин, чрез такива средства ни се обяснява – аз ще ти дам да хапнеш нещо, ама ти ще слушаш! Но това пак работи срещу системата, срещу правителството и равновесието, което имаме ние! Разбирам, че ако човек влез с бутонките напред и на бургия във взаимоотношения с тях – нещата няма да бъдат по-розови. Затова смятам, че опитите за някакво равновесие са във вярната посока. Разбира се, не трябва да се прекалява, но трябва да се скръцне със зъби! Съжалявам, аз не съм там, тоест не съм експерт, гледам отстрани, това е мое лично мнение! Скоро си говорихме с министъра на културата Боил Банов на подобни теми. В крайна сметка и двамата видяхме, че има политическа окраска всяко едно нещо. Ти трябва да я знаеш. Аз, в случая, не я знам и може би не съм експерт, не мога да кажа.

 

-           Според мен всеки човек трябва да се интересува от политика.

-           Аз се интересувам, но има неща, които аз не знам, защото има неща, които те знаят!

 

-           Но не се виждат.

-           Да, те са тези, които може би обръщат нещата!

 

-           Добре, а Бойко Борисов какъв типаж е според тебе?

-           Според мен е успешният, най-успешният, няма какво да се лъжем! Този човек излезе, започна да говори с прости думи на хората, беше ясно какво прави. Изключително добре си беше подредил приоритетите. Дали е пиар, дали му идва отвътре, дали има някой, който работи с него, нямам представа, аз съм го срещал два-три пъти, не съм влизал навътре и нямам представа, но виждам отвън. Той има един медиен образ, който е прекрасен – седи, говори категорично. В същото време, когато тръгне да и изгражда някаква последователност от събития, действия и така нататък – той отива и ги обяснява. Например на мен много ми хареса, когато стана въпрос за Цецка Цачева, за президентските избори, той излезе и го обясни. Дали е бил прав, или не е друга тема, но той излезе, даде пресконференция, извади ги всичките евентуални кандидати и обясни. Никой не го направи, само той. Този човек има в себе си една харизма, която е допълнение към логиката, която работи, факт!

 

-           Добре, а Корнелия Нинова защо атакува така и успешна ли е тя, може ли да го пребори?

-           Ние, ако опрем до Корнелия Нинова, това ще е много тъжно, как ще пребори? Корнелия Нинова, с тези елементарни ходове, нали, „системата ни убива” – тя застанала там, това е срамота! Ти гледаш отстрани и виждаш как с нещастието на едни хора, някакви несъстоятелни политици злоупотребяват и използват! Срамота е, то е долно! Застанала в техните редици и да иска да покаже как нещата ще бъдат такива, каквито комунизмът е обещал, ще бъдем равни, ще имаме пари, ще се обичаме – това са глупости!

 

-           Хубаво е да имаш актьор за партньор, който веднага се включва, за да не съборя тука нещата!

-           Да, разбира се, това е реквизит.

 

-          Искам да ти подаря една книга, която подарявам на всичките си гости. Това е нещо, което сме правили с Ахмед Доган 1992 година. За зло или за добро още е валидно, представяш ли си?

-           О, с удоволствие!

 

-           Няколко пъти обсъждахме да направим продължение – втора, трета част, но можем да излезем от това съдържание. Много ще ми е любопитно да я прочетеш внимателно.

-           С огромно удоволствие, наистина ще ми е много интересно!

 

-           Да я коментираме, но понеже говорим за политици...

-           Тя е в диалог, браво!

 

-           Да, това не е хвалебствие, това е едно дълго интервю. Моето име е само на въпросите. Можеш ли да изиграеш Доган?

-           Не, не! Сигурно ти си се срещала с него повече от мен, след като сте написали заедно книгата, но аз имах една среща, съвсем случайна преди време и видях, че този човек има... Дълго мога да говоря за кратката среща, която беше, но бях впечатлен от хилядите неща, които... Примерно ние за политика въобще не сме говорили. Говорехме си за кино, говорехме за разни такива неща, и видях какъв задълбочен анализ и каква задълбочена подготовка и поглед има, каква картина рисува на това, което аз работя, бях изненадат, наистина искрено изненадан!

 

-           Даде ли някоя идея?

-           Говорихме как може „Антихрист” да бъда заснет, обсъждахме го това, но респектира ме!

 

-           Това е негова отдавнашна мечта, между другото!

-           Така ли, ти знаеш за това?

 

-           Отпреди десет години най-малко!

-           Аз се опитах да направя тогава една екранизация, един сценарий за кино, но това е много сложно, на всичкото отгоре и страшно скъпо се оказа! Изпратих го тогава, но сигурно не е стигнало до него. Не знам, може пък да не му е харесало, няма значение, оттогава мина много време.

 

-           Според мене този роман не може да е екранизира в българския мащаб и няма да бъде приет от българската психология, това е!

-           То всъщност няма много българско в него! Вътре има неща, като богомилите, нали? Както ние навремето не сме разбирали и продължаваме да не ги разбираме, но тогава ми направи  силно впечатление начина, по който... Така че аз трудно бих го..., аз съм малко по-простичък.

 

-           Как би го характеризирал с една дума?

-           Ами, поливалентен, тоест такова усещане имах за многост!

 

-          Защото каза за Борисов – успешен, за Доган – поливалентен!

-          Ами така е. Срещнах се с него и това видях, докато Борисов е наистина..., ние такъв политик нямаме, нямаме такъв политик!

 

-          Сега ще те обвинят, че Бойко го възхваляваш, че сме седнали тук двамата...

-           Нека, нека, те и без това ме..., ако ги питаш, ако прочетеш в интернет – аз с него ставам, лягам, играя тенис, пия кафе и какво ли не! Няма значение, но човекът си свърши работата! Скочиха, че е правил магистрали, полудях тогава! Скочиха срещу министърката на туризма, не съм я виждал никога.

 

-           Николина Ангелкова.

-           Да, никога не съм я виждал. Тя направи един клип, със звездите. Щяха да я разпънат на площад Славейков! Абе, една стотинка не е дала! Това са хора, които влияят на милиарди по света, и те да дойдат, да кажат: „Елате в България!”, велико, и тя успя да го направи! Те почнаха да обясняват как тя, какво..., не ги е срам! Тоест ние сме много долно племе, не можем да уважаваме труда на другите!

 

-           Добре, а ти сам, като си директор на театър...

-          Да, за втори път. Имах един...

 

-          Един, как да го нарека..., превратен мандат, от преврат. Какво мислиш, че можеш да направиш? Говориш като човек с мисия. Каква е твоята мисия в театъра сега, в този мандат на директор?

-           Плюсът на това мое присъствие тук е, че аз съм в тази сграда и в тези 6000 квадратни метра вече 30 години. Тоест аз познавам абсолютно всичко. Нещото, което винаги е липсвало, е самочувствието на тези хора! Усещането, че ти работиш една достойна професия на едно достойно място и това, което правиш, има смисъл! Усилията ми, както миналия път започнах, са в тази посока – да има усмихнати лица. Даже като влезнах тук сега, като станах директор, казах на секретарката: „Искам всеки път да сме усмихнати!”. Ако не сме усмихнати, значи има проблем, да го споделим.

 

-           Аз ще ти кажа, че преди 10 ноември това беше държавна политика.

-           Да, така е!

 

-           Инвестираше се в културата. Може да казват, че сме правили не знам какви си – поръчкови пиеси, романи, филми и така нататъка, но тези хора бяха държавен капитал, творците, общо казано! Сега в момента ние сме малко в американския модел на „Тутси”, аз хем съм звезда вечерта, хем през деня ще работя в пица! Това не може да се съвместява, не може един човек, който вечерта ще играе Хамлет, през да ми разнася с колело или с мотор пици за пари!

-           Така е, съгласен съм, но ние малко сърбаме попарата от онова време, за което говориш ти. Тогава, когато имаше абсолютна безотчетност на средствата, се направиха страшно много театрални пространства. Сега обаче, когато нещата изглеждат по друг начин в съвременния свят, да бъдем честни – нямаме нужда от толкова много театри! Те трябва по някакъв начин да бъдат редуцирани, да се смени логиката на тези пространства. Тука става много трудно, защото се отнася до човешки съдби, до хора, които седят там, и с това започваме да закъсваме. Всъщност изкарваме пари, които потъват, те изчезват! Тогава е било много лесно – правят си големи сгради в центъра на градовете. Сега се бълват артисти непрекъснато – всяка година над 300 човека излизат, къде да отидат? Никой не иска да отиде в провинцията. Стига се до там, че млади артисти изпращат имейли до Сатиричния театър и разбира се, никой не им не им отговаря, което е логично. Ти нямаш опит и идваш незнаен – изиграй нещо, нали, така беше по наше време. И имаме отговор, тоест втори имейл: „Поне да ми бяхте отговорили, смятам, че заслужавам поне отговор”. Тоест изкриви се цялата призма! Какво да ти отговарям!? Отиди, играй, свърши нещо, обади се: „Елате да ме видите, аз съм свършил това”, ама: „Аз сега завършвам, много обичам Сатиричния театър!”. Ама моля Ви се, аз бях студент и не смеех тука да влезна. Имаше машина за кафе, не смеех да влезна, толкова респект имах към това място, към тези артисти, не ми минаваше през акъла да дойда. Години ходих, играх, правих, не знам си какво..., нали, роли...

 

-           Веднага ще ти го обясня, най-малко две причини – едната е, че всичко изглежда достъпно. Всички в момента, благодарение на социалните мрежи, са автори, всеки може да напише. Тоест журналистиката вече не е уникална професия. Всеки може да заснеме клипче и да го качи, тоест операторът и режисьорът също не са уникални. Всеки може да изиграе, да се покаже и така нататъка, да се качи. Не на последно място, втората причина, това е, да ме прощават колегите, но такива едни шоута, да не си изкараме някое съдебно дело, само ще кажа – „брадърски”, разбираш ме за какво става дума, в които ни показвали ВИП персоните. Седят хората и ги гледат, и това им пълни стомасите, не душите!

-          Окей, абсолютно си права, но какво даваме ние от другата страна, тоест ние нямаме реконтра, те имат контра. Хубаво, гадно е, съгласен съм!

 

-           Ти говориш за държавна политика в киното, защо няма и държавна политика в...

-           Това са частни медии.

 

-           Няма значение.

-          Разбирам те, те имат ограничение.

 

-           Във Франция например има задължение 40% да е френска музика.

-           Така е, аз не споря, но ние, като хора, които използваме държавни пари, наша е отговорността да направим реконтрата на това нещо. Навремето, между другото, аз смятам, че вината за възхода и свободата на чалгата е в нас, тези, които навремето се занимавахме с рокендрол, защото ние не успяхме да го превърнем в индустрия. Тоест индустрията отговаря на някакви закони, а ние не знаем какви са, докато те знаят!

 

-           Аз ще ти пожелая да превърнеш в индустрия това!

-           Много ти благодаря! Аз също имам подарък за теб. Това е една книга.

 

-           „Плакатът”.

-           Да, за плакатите на Сатиричния театър и вътре има много интересни неща! Това са всичките постановки, хората, които са работили вътре. Това е една визуална, емоционална история на репертоара. Да видим начинът, по който са се развивали отделните проекти и отделните сезони, много е любопитно! Надписал съм ти я, даже с моя малка рисунка, за да знаеш кой съм, защото Калин Сърменов може да забравиш, но физиономията ми не!

 

-           Благодаря ти много! Аз също имам още един подарък – тениската на предаването „Беновска пита”.

-          Три пъти XL ли е?

 

-           Абе не е три, два е.

-           Ще стане.

 

-          На гърба й има въпрос „...Защо?”. Имаш ли въпрос със защо, на който не му знаеш още отговора?

-          Ами да, не знам защо системата, по която ние се раждаме, е такава? Този въпрос много ми е любопитен – ние се раждаме, ужким твърдим, че сме много мъдри, че сме много сложни, че се усмихваме, че мислим и така нататък, и изведнъж умираме! Тука малко ми се чупи нещо, но се надявам един ден да разбера!

 

-           Да, това е много философски разговор за края на предаването! Ще ти подхвърля ябълката, нали спортуваш?

-           Да, но друг вид спорт.

 

-           Заповядай, подарявам ти я наистина с увереност, че си здрава, българска ябълка в областта, в която работиш!

-           Много ти благодаря! Опитвам се да покажа, че всъщност тази среда може да бъде различна. Сега направихме един голям ремонт на театъра. Вътре да имаш усещането, че си дошъл на един празник. Леон Даниел казваше  навремето, че...

 

-           Съжалявам, бях решила да снимаме заедно, но имаше репетиция!

-           О, да, аз ще ти изпратя специално едно филмче, но Леон Даниел казваш, че театърът започва от улицата. Ние сега сменихме и фасадата. Иска ми се да имаме усещане за пространство.

 

-           Много ти благодаря, желая ти успехи, до нови срещи!