Карло Луканов: Целта ни е и двамата родители да останат в живота на децата си и след раздяла

„От доста време предлагаме и в България да се въведе презумпцията за споделено родителство“, споделя един от учредителите на „Бащи за отговорно родителство“

Карло Луканов е медиатор в Центъра за спогодби и медиация при Софийски районен съд и Софийски градски съд (ЦСМ), както и учредител и председател на Фондация „Бащи за отговорно родителство“, син е на бившия министър-председател на България - Андрей Луканов. В специално интервю за Tribune.bg той разкри своите възгледи за това в каква посока трябва да се промени българското законодателство, за да има справедливост и за двамата родители в случай на раздяла, какви са неговите лични победи в това отношение и какво трябва да знаят родителите, които изпаднат в такава ситуация.

Какви са правата на бащите в България в случаите на раздяла към днешна дата?

На теория правата на бащите и на майките са равни. Реално, обаче, съдебната практика е въвела още от 70-те години едни дискриминационни практики, основани на постановление на тогавашния Върховен съд, което като цяло е много добро и за времето си е било много прогресивно, но в което има части, които са остарели и дискриминират и двата пола. Там се казва, че майката е по-подходяща да отглежда малки деца и момичета, а бащата е по-подходящ да отглежда момчета тийнейджъри, като се намеква, че момчетата тийнейджъри имат нужда от здрава бащина ръка (Тогава боят си е бил легитимно възпитателно средство). Това положение на пръв поглед дискриминира само бащите, но реално дискриминира и майките, защото от една страна им дава всички права, в т.ч. правото да взимат важни решения, децата живеят с тях, от друга страна ги натоварва непропорционално. Заедно с правата, върху тях ляга цялата тежест по отглеждане на децата, което им пречи да се развиват кариерно и ги обрича на бедност. Много работодатели не искат да взимат разведени жени с деца. Въобще и на тях животът им не става много розов от това, че са спечелили родителските права.

Тази практика тръгва от Викторианска Англия, когато  жените започват да получават малко по-малко някакви граждански права. Във всички традиционни общества правата са били изцяло на бащата. По простата причина, че жената не е имала никакви граждански права. В Арабския свят и досега е така. Що се отнася до европейската цивилизация и развитите страни това започва да се променя някъде в началото на по-миналия век и постепенно жените започват да придобиват все повече и повече права. Междувременно се разпада патриархалното семейство. Мъжете отиват по фабриките и работят по 15-16 часа на ден. Имат един почивен ден. Връщат се, носят пари и пак изчезват! Така майката поема и функциите, които преди това е имал бащата в нормалното, патриархално семейство. И когато жените се сдобиват с граждански права, ситуацията  е следната – бащите по цял ден работят и носят пари, а майките отглеждат изцяло децата. Разводите по онова време са рядкост. Постепенно между двете световни войни, особено след Втората, те започват да се увеличават и се счита, че след като майката полага всички грижи за децата, отглежда ги и ги възпитава, най-нормално е децата да останат при нея. Хубаво, обаче, като се развива повече обществото и икономиката, започват и едните, и другите да работят наравно. В много страни по света участието в работната сила на мъжете и жените вече е на практика изравнено, дори жените са повече в много сфери. Поради това правната наука стига до извода, че е време детето да бъде поставено в центъра, че досегашните практики дискриминират и двата пола. Работейки, получавайки свобода, жените започват да проявяват същите пороци като мъжете – и да пият, и да пушат, и по мъже да ходят. В един момент се оказва, че никой от половете не е по-добър, а всеки случай е индивидуален и че в центъра трябва да бъде поставено детето. Оттам, през 80-те години в САЩ, в някои от щатите най-напред, се стига до тази идея за споделените родителски права - детето трябва да е в центъра и родителите трябва да се нагодят спрямо него. Постепенно се избистря тази концепция. Започва да се прилага. За да бъде туширан конфликта между родителите, в САЩ е създадена цяла система от мерки. Има услуги като медиация, всякакви семейни консултации, които родителите могат да ползват още преди да са отишли в съда. Ако отидат първо в съда, съдът е задължен да ги прати на нещо като училище за родители. Там им разясняват последиците от развода. Първо - икономически какви тежести ще започнат да понасят, юридическите последици и най-важната част е психологически – какво се случва с тях, и най-вече с децата. Когато продължат нататък, те вече са запознати с плюсовете и минусите на това, което могат да направят. Друго - там е сменена терминологията. В Западна Европа също от много време насам, въобще не се говори за родителски права, а се говори за родителска отговорност. За да няма някой илюзията, че детето е вещ, с която той разполага и при развод все едно, че делят хладилник или телевизор. Второ – там вече няма съдебно решение като при нас, а се говори за родителски план, който е много подробен. В САЩ са по десетина страници тези планове, където са засегнати всички аспекти на отношенията след развода, свързани с детето – при кого ще живее, другият как ще го взима, как се разпределят празниците и т.н.. Там не казват  - „Осъждаме те да плащаш издръжка“, а разпределят разходите по отглеждането на детето след развода. Те са разписани много подробно, за да няма съмнение, че майките харчат издръжката не за децата, а за себе си. Това е една от причините бащите да не искат да дават издръжка. При нас се стига до абсурди. Издръжката, от една страна е много малко, но и стандартът ни е по-нисък. Приема се, че издръжката е абсолютно задължение на родителя и трябва да бъде не по-малко от една-четвърт от минималната работна заплата. Но какво става, ако човек е инвалид и няма имущество. Не върви да го осъждаш, защото пък неплащането на издръжка е престъпление.

При нас как е – на практика законът е този, който вкарва родителите във война, защото  в Семейния кодекс е казано, че родителите по взаимно съгласие определят как ще отглеждат детето след развода. Но ако не могат да се споразумеят, тогава съдът решава вместо тях. В ситуацията, при която съдът е оставен да реши, за да получи един от родителите родителските права, той трябва да воюва с другия и да доказва, че е по-добър, и да доказва за другия съответно, че е по-лош. Това влошава и без това лошите им отношения.

Какво според Вас трябва да се промени в законодателството, за да има по-голяма справедливост за бащите?

Ние от доста време предлагаме да се въведе тази презумпция „за споделено родителство“, която е въведена вече в много страни по света и която ще промени тежестта на доказване. Сега образно казано всеки един от родителите трябва да доказва, че не е камила. Ако се въведе презумпцията „за споделено родителство“, тя казва – „И двамата не сте камили“. Ако някой смята, че другият е камила, ще трябва да го докаже. Което изкарва автоматично  повечето родители от тази безумна надпревара – кой е по-добър! Законът им казва – вие сте еднакво добри, разберете се. Тогава практиката по света показва, че остават едни 10-15%, които, каквото и да ги правиш, все ще воюват. Но съдебната система е разтоварена от тази лавина дела, която има в момента и може да им обърне много по-голямо внимание. В САЩ има и услуги след развода. На тези, които са проблемни родители, които продължават да воюват и да се карат, им назначават „надзорник“, който е нещо средно между медиатор и съветник. Той може да реши дребни спорове между тях. Което не може да реши, го връща обратно в съда. В съда един и същи състав гледа всички дела между съответните родители. Всичко се трупа в една папка и дори да се смени съдията, следващият може да види това, което се е случило между тези родители по повод тези деца, да види цялата история на спора и да реши спрямо нея. При нас какво се получава. Често недобросъвестни адвокати съветват най-вече жените да започнат с дело за домашно насилие, като в повечето случаи това домашно насилие е инсценирано, не е реално, а се използва за получаване на преимущество в последващото бракоразводно дело. Съответно от другата страна също се завежда дело за насилие по някакъв повод. На мен ми се е случвало като медиатор към съда да идват родители, които имат по две-три висящи дела един срещу друг. Това са хиляди загубени левове. Освен нерви и време, това много зле се отразява на финансите на тези хора, защото вече минималните адвокатски хонорари по тези дела започват от 400 лева нагоре в зависимост от вида дело. Добрите адвокати взимат хиляда и над хиляда лева. Така на всеки от родителите тази война струва хиляди левове, които вместо да отидат за детето, отиват за водене на дела. Факт е обаче, че адвокатите могат и да им помогнат да постигнат едно добро споразумение, което да бъде в интерес на всички.

Вие сте един от учредителите на неправителствената организация „Бащи за отговорно родителство“, с какво се сблъскахте през тези години и какво успяхте да промените?

Ние се сблъскахме с това постановление, за което говорих в началото, тази дискриминация на бащите и започнахме да се борим с нея. Успяхме да вземем участие при приемането на новия Семеен кодекс. Бяхме тогава единствена организация на бащите. Поканиха ни да участваме в обсъжданията. Това, което предлагахме, се стори на депутатите прекалено революционно, но една част от нашите предложения успяха да влязат в Семейния кодекс. Тогава адвокат Иглика Иванова, която беше депутат, ни подкрепи. Някои неща сами успяхме да постигнем. Примерно това, че правото на лични отношения е право на детето, както и участието на психолог във всички производства, при които има съмнения за родителско отчуждаване. Благодарение на психолог Галина Кубратова, която дойде с нас в парламента на изслушванията на работната ни група за Семейния кодекс, успяхме да вкараме това предложение, свързано с родителското отчуждение, което е един изключително сериозен проблем. Това да бъде по-мотивирано съдебното решение. Дотогава „стандартният“ режим беше две съботи и недели, и между 14 и 20 дни през лятото. Успяхме да вкараме текст, който да включи ваканции, лични празници на детето и на родителите. „Стандартният“ режим започна да включва половината ваканции, рождени дни на детето и на родителите, официални празници. Все по-често съдът присъжда от петък до неделя. Което дори и да изглежда малко на пръв поглед, човек, който не го е преживял, не може да разбере като усещане колко повече е.

Целта ни е там, където се прилага сегашният режим, при който единият родител да е отглеждащ, а другият неотглеждащ,  времето при неотглеждащия родител да стане минимум 30-35%. Защото психолозите са установили, че за поддържане на нормална връзка дете - родител, това е минималното необходимо време. Ако детето е по-малко от 30% от времето при отсъстващия родител, той започва постепенно да губи авторитет. Няма поглед върху това какво се случва с детето. Разбира се, голямо значение има и колко голямо е самото дете. Времето тече различно за децата. Колкото е по-малко, толкова по-бавно тече за него времето. И ако един родител е отстранен от живота на детето и трябва да вижда едно бебе два пъти в месеца, то все едно, че всеки път се запознава отново с него. Докато при един тийнейджър е обратното. Тийнейджърът има нужда главно да си общува с връстниците и те търси по-рядко, но за сметка на това общуването е по-интензивно. А съдебната практика е приела точно обратното. Когато са малки децата, режимът е по-ограничен. Колкото повече порастват, става по-широк. Според психолозите трябва да е обратното. Колкото е по-малко детето, толкова повече време да бъде с всеки от родителите си, а когато става по-голямо, общуването става по-интензивно. То има нужда от приятелите си и тогава срещите могат да бъдат по-редки, и самото дете да ги регулира. Най-важното е детето да има допир до родителя си, когато му потрябва. Много хора възприемат съдебното решение като закон, който казва, че това е времето с родителя и не може повече и един час да е с теб. Това не е така! Това е минимално гарантираното време, за да може да бъде изпълнявано принудително, ако няма съдействие. Когато родителите се разберат и договорят извън това, времето може да бъде неограничено. Следващият голям проблем е изпълнението на съдебните решения. Въпреки че законът има нужда от промени, ако се изпълняваше, половината проблеми нямаше да ги има. Съдебното изпълнение е предвидено главно за пари и вещи. Въпреки че се опитват да го донапишат за деца, то си е почти производство за предаване на вещ. Много емоционално натоварващо е, особено, когато детето е отчуждено. Ако детето не е отчуждено, няма проблем. Съдебният изпълнител ще дойде с полиция и ще застави родителя, който не иска да изпълнява, да изпълни. Това няма да травмира детето, защото то иска да отиде при другия родител. В повечето случаи обаче, когато не се изпълнява решението, този родител, който отглежда детето успява да настрои детето срещу другия и самото дете, за да избяга от конфликта заема изцяло неговата страна, започва да говори небивалици срещу другия родител и отказва да се вижда с него. Тогава изпълнението е изключително трудно. Западната практика показва, че въпреки това, трябва да има изпълнение. Детето трябва да бъде отделено от този, който на практика се явява насилник, който го отчуждава, за да може да бъде възстановена връзката с другия родител. При нас институциите се парализират, когато видят отчуждено дете и не знаят какво да правят. Тази система изцяло отказва да работи. Частният съдебен изпълнител няма право да ти откаже да образува изпълнително дело. Но, на практика не можеш да намериш частен съдебен изпълнител, единици са тези, които се съгласяват да образуват такива дела. Въпреки че по закон нямат право да ти откажат. Държавните изпълнители няма къде да ходят. Поемат ги. Обаче казват: „събота и неделя ние не работим, нищо не можем да направим“, а режимът е основно събота и неделя. Получава се така, че няма кой да изпълни решението. Дори когато са образували дело, казват: „няма да идваме на адреса. Ходи със свидетели, прави протоколи, ще глобяваме!“. Това не е проблем само на бащите. Не само майки не изпълняват съдебните решения, има и бащи, които са взели родителските права и също процедират така. Може би защото в 80-90% от случаите съдът присъжда родителските права на майките, те са тези, които най-често отчуждават децата от бащите.

Какъв съвет бихте дали на всички бащи, които са изпаднали в подобна ситуация и от друга страна на техните бивши половинки?

Първо – да не се отказват. Но най-доброто е да ползват услугите на семейна консултация, на психолози, медиация и да се стремят да постигнат споразумение. Едва сега има няколко пилотни услуги – „училище за развеждащи се родители“. Това тепърва ще навлиза в България. Доколкото има такива курсове, е хубаво родителите да ги посетят, за да бъдат информирани какво им предстои. Защото повечето хора въобще не си представят какво им предстои. Аз съм виждал много родители, които след пет-шест години ожесточени битки, накрая се изморяват да воюват, сключват мир и се питат – защо направихме всичко това. Акълът обаче им идва чак след като са воювали с години, потрошили са хиляди левове, увредили са децата и себе си. Затова е по-хубаво човек да не влиза в тази война, защото в нея няма победител. Всички са губещи. Дори победата е пирова в тази война. Ако могат да я избегнат, това е най-доброто, което могат да направят за децата си и за себе си!