Когато Радев пикае газ

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg  

Как можем да определим дали едно политическо действие е правилно или не? Този въпрос мъчи националния интелект особено напоследък, когато трябваше да одобрим или да не одобрим създаването на едно твърде спорно от идеологическа, политическа и морална гледна точка редовно правителство. И за да не се лутаме в сложни анализи и противоречива аргументация, предлагам следния прост и поради което изключително надежден формален признак за определяне на това дали дадено политическо решение е правилно. Можем да го формулираме така:

Ако президентът Румен Радев кенза кокали (пикае газ), то решението със сигурност е правилно.

И наистина, още когато се видя, че ГЕРБ и „Промяната“ ще скалъпят някакво Франкенщайново творение, президентът неконтролируемо се вкисна. Потънаха му гемиите и то така, че не успяваше да го скрие. Даже допусна нещо според мнозина недопустимо – връчвайки мандата, той се опита да внуши на Денков и чрез него на „Промяната“, че не бива да го изпълняват, защото 1.) „българският суверенитет е торпилиран“ и 2.) на всички е станало ясно, че се планира „чистка в службите и държавната администрация, заявката за вмешателство на изборите чрез овладяване на МВР и дискредитиране на лидерите на европейски институции и името на България“. Радев си присвоява правото да каже тези неща от висотата си на „президент и върховен главнокомандващ, пряко ангажиран с нашата сигурност и призван да брани българската държава“.

Във вторник пък допусна нещо още по-недопустимо. След като парламентът гласува ротационното правителство, Радев стана и напусна залата преди депутатите да положат клетва и да прозвучи националният химн. Замислете се. Това е обида към националните символи, особено когато е извършено от президент и български офицер. Това ли ни е офицерството? Това ли ни е генералитетът? Да се отнесеш презрително към националния химн е все едно да изгориш националното знаме на някой площад. Какво се полага на цивилен гражданин за такова деяние? А какво се полага на офицер?

Толкова е ядосан Радев. Толкова е вбесен. Или може би уплашен? Какво губи президентът от съставянето на редовно правителство, с какво се променя животът му?

На първо място губи служебното Си правителство и горестните вопли, с които приема този факт, говорят, че изглежда загубата никак не е малка. Уж той няма нищо общо със служебния кабинет, уж изобщо не се бърка в работата му, пък виж сега колко боли! Кое за човек като Радев е по-важно – материалните облаги или властта? Доколкото мога да преценя като страничен наблюдател, за Радев властта е много по-изкусителна от парите, за него тя е мания. Откакто стана за първи път президент, не се е стремил към нищо друго. Стремеше се смръщен, сърдит, непоколебим, хокайки народ и държава в новогодишните си речи. Неговата обсесия е България да бъде президентска република, в която той по някакъв начин да е несменяем президент. Тревожно…

Но ако беше само това, то Радев щеше да е ядосан, но не уплашен. А той очевидно е и уплашен. От какво го е страх? Това ние, простите граждани, няма как да знаем, но можем да се досещаме. Възможно ли е човек като Радев сам по себе, със собствена тежест и собствени качества да направи подобна политическа кариера? Малко вероятно. Следователно зад успеха му стои някаква сила, която е инвестирала в този успех и очаква да получи дивидент. Докато управляват посочените от Радев (и от силата) служебни кабинети, всичко е окей. Когато обаче това се прекрати, все едно по-какъв начин, силата се фрустрира и започва да дири сметка от протежето си. Коя е тази сила и каква точно сметка дири, с каква строгост и в какви размери я дири – за това, разбира се, можем да се досещаме.

Така или иначе, състоянието на Радев в момента, което той не успява да скрие, говори, че е сложен край на някаква голяма далавера, на някаква нечиста схема, схема, пазена досега в тайна. А щом една схема е пазената в тайна, то тя надали е била в интерес на онзи, от когото я пазят. Затова казваме, че ако даден политически акт докарва президента Румен Радев до състояние да пикае газ, то този акт поне за момента е правилен. И това е отговорът на въпроса: добре ли беше да се състави това уродливо ротационно правителство? Да, на този етап и с оглед на текущите необходимости беше добре.

Какво правим оттук нататък? Очевидно няма да е леко, защото идиотията започна от първия ден – вижте как първата работа на Асен Василев беше да върне своя културист начело на данъчните! Ама бива ли такива работи, бива ли такъв зор, бива ли такова нетърпение?! Бива ли такава глупост сам да си повярваш, че наистина си спечелил властта и ще я упражняваш оттук до края на света! Дотам да си повярваш, че още преди да реабилитираш културиста, да произведеш лого на правителството и да го лепнеш на сайта на Министерски съвет. Ако така се бяха сложили нещата, че „Промяната“ да излъчи не министър-председател, а президент, тогава нейните шизофренични пиари герба на държавата ли щяха да сменят с детинските си кръгчета и квадратчета? Щяха да напишат нов химн и да го дадат на Ицо Хазарта да го изпее: „във главата имаш àко и за кинти духаш яко...“? Да, няма да е леко, но ще свърши бързо. А дотогава…

А дотогава да се насладим пълноценно на вкисната физиономия на Румен Радев. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.