Когато спориш в нета, как ехото заглъхва

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg   

Ще ви разкажа абсолютно действителен случай, ужасно показателен за технологията на целия обществено-политически дебат у нас. Но да започнем по-отдалеч.

Как е озаглавил св. Паисий Хилендарски своя труд – „История слаВЯнобългарска“ или „История слаВнобългарска“? Не се смейте, в публичното пространство има и такава интрига. Тя не е от вчера и ако искате, потърсете и се запознайте по-детайлно с нея. Тук няма да го правим, защото не е тема на настоящия опус. Ще кажем само, че това е пореден патриотарски опит (казвам „патриотарски“, защото патриотичен е нещо съвсем друго) за национална хиперидентичност, срамно съизмерима с тази на т. нар. „македонци“. Тезата е, че зли сили (дали не и самият Путин!) са фалшифицирали заглавието на „историйцата“, за да го турят в услуга на панславянската идея и същевременно да му отнемат автентичното величие, заложено от самия автор. Не съм чул в старобългарския, черковнославянския или възрожденския (Паисиев) език да съществува дума „славнобългарски“ или нещо от този род, просто такава дума не е логична, не се вписва в езика. Но както и да е. Сега не говорим за това, а за нещо съвсем друго

Попаднах на забележителна публикация във фейсбук, споделена с гордост и с мутронатривателно чувство от десетки хора: „Виждате ли, а!!! Имате ли да кажете нещо?!?!?...“. Публикацията представлява снимка на титула на известното академично издание на Паисиевата история (1914) под вещата редакция на проф. Йордан Иванов и се разпространява с цел да ни разяри от поредното посегателство върху българското историческо величие, а именно заменянето на „славнобългарска“ със „славянобългарска“. Намерих и първоизточника – достолепен господин с костюм, вратовръзка, очила и съвсем разумен вид. Заглавието на факсимилето е „ИСТОРIЯ СЛАВѢНОБОЛГАРСКАЯ“, а коментарът на разумно изглеждащият господин с вратовръзката е следният:

„Нека българите знаят, че Паисиевата история е "Славьнобългарска" ,а не "славяно - българска"...“.

„Нека българите знаят!“, а? Какво ще кажете? Звучи като обръщението на Фердинанд при обявяване на манифеста за независимостта: „Българи!!!...“. Информацията, която следва и двата случая е от съдбоносна важност!

Думата „славьнобългарска“ е още по-нелепа и от „славнобългарска“, няма никакво лингвистично основание на онова място да има голям или малък ер. Абе, проверявайте си каквото там пишете, бе! Помня как едно докрай обзето от патриотарска възбуда момиченце беше написало нещо от рода на „Богъ, Царъ, Отечество“. Пратих ѝ лично съобщения (да не я излагам публично), че „цар“ се пише с „ь“, а не с „ъ“, а тя ме заля с „доказателства“ от сайтовете, където се подвизава и където навсякъде пишеше „царъ“. Трябваше да ѝ намеря копие от документ на Борис III, който започва с „Ние, царь…“ и т.н. „Ама защо така?“, изуми се младата патриотка. Ами просто защото, моето момиче, „Р“-то в тази дума е палатално и затова я членуваме „царят“, а не „царът“, и друг път можеш да си проверяваш по този начин.

Но откъде се появи думата „славьнобългарска“ у господина с костюма? Признавам, че не се сетих веднага. После прозрях: човекът не прави разлика между „ѣ“ и „ь“. Но иначе „нека българите да знаят“!

Но и за този случай няма да говорим. Споменах го, само за да илюстрирам нивото на компетентност на най-разпалените назидатели в социалните мрежи. Всъщност ще говорим за един коментиращ под въпросната публикация, защото стилът му е показателен за целия наш обществено-политически дебат, протичащ на ниво граждански активисти и партийни клакьори.

И така, дискусията с непознатия познавач както на конспиративните заговори така и на българската древност, протече горе-долу по следния начин. Немàх си работа, та да отговоря на публикацията. Направих най-простото, ама най-унизително простото – отворих Уикипедия и намерих снимка на първата страница на ръкописа на Паисий, който се пази на Атон. Пуснах я вместо отговор. Там ясно пише „Исторїѧ славѣноболгарскаѧ“. И веднага ме заяде дежурният фейсбук блюстител:

– Кой ред, коя по ред дума? Текстът е практически невидим. Спокойно може да се твърди с такова "доказателство", че Ленин е измислил руските писмена.

– Първи ред, втора дума – отговорих и добавих, че текстът е съвсем видим, за всички, които имат очи, за да видят.

– Добре, всевиждащий – съгласи се с аргумента ми моят опонент и веднага премина в следваща атака: – но там няма ятова гласна!

Извадих част от снимката, увеличих я и с червено кръгче очертах въпросния Ѣ, дето се твърдеше, че го няма:

После си направих труда, намерих факсимилето с по-добро качество и отново очертах ята:

И добавих най-миролюбиво:

– Но продължавам да не разбирам какво доказва това в тъпия ви русофило-фобски спор.

– Да. Прав сте – за пореден път смени позицията опонентът ми. Направи го ловко, предизвикателно, с гордо вдигнато чело. – Вече ясно се вижда знакът за ятов преглас (това е т. нар. „променливо Я“ и не бях чувал да си има свой знак ­– б.м.) между "в" и "н" в "славянобългарская". Случайно ли пропускате факта, че това НЕ Е оригиналът (лъжата, че е черновата на оригинала, дори няма да коментирам), а Еленския препис на Дойно граматик?

Не намерих сили (и най-вече смисъл) да обяснявам, че показаното от мен е онова, което стои изложено във витрина и отворено точно на тази страница в Зографския манастир на Атон и че този документ не е напускал манастира, освен в периода когато Държавна сигурност го открадва, за да оправдае съществуването на някакъв свой безсмислен отдел – история, чудесно описана от Христо Христов в книгата „Операция МАРАТОН – Истината за кражбата на Паисиевата история от Държавна сигурност в „Зограф“. Вместо това казах просто:

– Ами, покажете „оригинала“. На мен ми е все едно.

И тук разговорът свърши. Мен наистина ми е все едно. Не че съм безразличен към Историята на св. Паисий, която сама по себе си е църковно, а не светско, камо ли патриотическо-историческо съчинение – тя изследва и доказва светостта на България, а не държавно-политическата ѝ слава. Не съм безразличен към нея, но към тези пориви на псевдомисълта – да. Както и към всички подобни русофило-фобски клизми. Не ви ли става страшно? Та това е нивото на обществения дебат, това е нивото на най-активните, най-гласовитите участници в него. И забележете технологията: първо текстът не се четеше и с него можеше да се докаже всичко, включително и някакви хумористични действия на Ленин. После, като се видя, че текстът се чете прекрасно, стана ясно, че е очевидно, че Ѣ-ът го няма, което с размазваща безпощадност доказва, е Историята е славно-, а не славяно-. После, като се видя, че Ѣ-ът си е там (и не е Ь), надлежно и старателно изписан лично от десницата на светия монах, вече документът престана да бъде оригинал, а фалшификат на великия фалшификатор Дойно Граматик (1760-1814), види се, пръв проводник на зловредното руско влияние, целящо да заличи националната ни идентичност. А пък аз, аз съм един долнопробен манипулатор, който съзнателно премълчава, че пуска факсимилета от фалшификати. Всъщност, за да приключим темата с Дойно Граматик, ето как изглежда неговият препис, на който с апломб се позовава онзи човек от фейсбук:

Нямаше да ви занимавам с всичко това, ако те не беше крещящо симптоматично. Точно по този начин се води политическият дебат в България и то не само на ниво фейсбук академици, но и до най-високите и заснежени върхове на властта. Нивото на компетентност е в обратна пропорция спрямо нивото на тщеславие и омраза. Вярвате ли, че по този начин едно общество може да стигне до някаква истина?

Свободата на словото е хубаво нещо. Обменът на идеи – също. Но нека го даваме малко по-скромно. И нека не мислим, че сме толкова умни, красиви и образовани, че всяко нещо, което ни дойде на устата, е неопровержима истина, която обаче другите не знаят и трябва час по-скоро да им се набие в главите. И да не забравяме, че „Ѣ“ няма нищо общо с „Ь“. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.