Когато Темида е избирателно сляпа

Убиецът от ул. „Гурко“ е на свобода. Насилникът от Перник – прокурорският син - и той. Убиецът на българско момче Джок Полфрийман отдавна се рее волен някъде по света. Убиецът от бул. „Сливница“ и той си е у тях. Съдът умува как Дебора, нарязана 400 пъти, е получила черепно-мозъчна травма (да видим дали пловдивските съдии ще имат смелост отново да направят опит да шиканират делото).

Мога да продължа още и още, но това са само последните, определени от обществото, като „скандални“ случаи на насилие – на пътя, у дома, на улицата…

А помните ли Сотиря? Онова село, което осъмна с изнасилено и брутално убито 7-годишно момиченце? Насилникът се оказа пуснат предсрочно от затвора рецидивист. Сигурно отново ще го пуснат след година-две „за добро поведение“.

Или Пловдив – детето с липсващ скалп, малтретирано от пастрока и биологичната си майка, която  и до ден днешен е на свобода, защото отново съдът решава, че тя няма нужда да е зад решетките.

Много примери още ми минават като на филмова лента пред очите, но няма да ви ги припомням. Това бреме на информационен садизъм нека остане в главата ми.

Искам обаче да споделя гневните си мисли за престъплението и наказанието. Лично аз съм възмутена до дъното на душата си от грозната спекула с термини като „съдебна реформа“, „борба с корупцията“ и „нов морал“. Грозни политически мантри, които изпразват от съдържание и дехуманизират съдебната система, законите, съдебните зали, използвайки човешката трагедия за параван на пошли задкулисни игри.

Помня, когато се появи идеята за връщане на смъртното наказание при особено тежки престъпления и доказан рецидив с невъзможност за превъзпитание на извършителя в затвор или психиатрична клиника. Или идеята за химическа кастрация на педофилите.

Същите тези морализатори, натикващи ни шаблоните „съдебна реформа“ и „законодателни промени“, които направиха аварийно за един ден, промени за домашното насилие, погазвайки Правилника на НС и оставяйки след себе си по – големи щети от тези, които завариха в клетото ни законодателство, първи скочиха и се развикаха, че това било „нехуманно“ и „не кореспондирало с тежестта на извършените деяния“.

Говорим за жестоки, брутални убийства, за гавра и изнасилване на малки деца, за стотици, за хиляди погубени души и завинаги живи погребани семейства.

И доживотен затвор дори не бил хуманен, видите ли, за подобни изверги. Те си имали права.

Едни „правозащитници“ и техните избушени проксита в политиката (умишлено не ги казвам поименно), доведоха до там българското правосъдие с долните си игрички, че днес подобни изроди се разхождат на свобода. Ето това е тъжното и жалкото.

Ще използвам цитат от настоящия министър на правосъдието Петър Славов: “Трябва от промяна в закони и процедури да преминем към осъдителни присъди”.

Добре казано “де юре”, но на светлинни години от реализиране “де факто”.

И докато политици, съдии, прокурори, адвокати и “правозащитни” НПО не свалят финансово-лобистките си мантии, правосъдие за обикновения човек в България никога няма да има.

И ще ходим като бледи сенки по улиците, разчитайки на милостта на извергите децата ни, майките и бащите ни, близките ни, ние самите да не сме поредния “случай”, поредното име в черната криминална хроника.

Номер на дело, в което единствено важно за съдебния състав ще е живият извършител “с права”. А жертвата – поредното име от снимка – вече безправно.

И аз няма да спра да повтарям, че не, не е крайно и нехуманно да искаш пропорционално възмездие за убиец, изнасилвач или насилник. Крайно и нехуманно е да реабилитираш в обществото подобни оскотели ментално и физически индивиди и да се прибереш да целунеш жена си/ мъжа си, детето си и да легнеш спокойно “на завет”.

Ако това не се промени, няма да е далеч денят, в който ще се върнат законите на улицата – “око за око”…