Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
Меню
  1. Начало
  2. Мнения
  3. Консерватизъм с любов и со малце кьотек

Мнения

Консерватизъм с любов и со малце кьотек

Консерватизъм с любов и со малце кьотек - Tribune.bg
Снимка:

д-р Мартин Табаков, коментар специално за Tribune.bg

Френската революция е второто грехопадение на човека след онова, извършено от Адам. След въпросния метеж се появява електричеството, но се губи светлината.

От 1789-та година насам консерватизмът се опитва да съхрани пространства, свободни от философски „облеченото” насилничество на Максимилиан Робеспиер, изрязяващо се в добре познатия лозунг „свобода, равенство, братство”. Консерваторът, в своето животоописание, последователно се е боричкал със свободата, равенството и братството (и особено с техния рекламен и лъскав наглед, който търговците на идеология са предлагали на своите сергии).

Първоначално консерватизмът е основният опонент на класическия либерализъм от XIX-ти век, който тогава се въодушевява от и развява знамето на индивидуалистичната интерпретация на свободата. И ако днес консерваторът е най-видимият защитник на тази конотация на свободата, то преди два века това не е било баш така.

Постепенно обаче свободата в чист вид се оказва по-достоверна като философски конструкт, отколкото като обезателен и достъпен асортимент в битието на обикновения човек. Това ще направи така, че класическият либерализмът, свил своето гнездо около свободата, да отстъпи място на порива за равенство (в Европа най-вече, защото в САЩ нещата са другояче). Именно равенство се превръща вдвигателя на новия смутител на порядките: марксизмът и струпалите се върху него социалистически течения, намерили своите конкретни политически въплъщения по-късно през XX-ти век. Отново обаче консерватизмът е на нокти и в опозиция на работническия авангард и неговите идеологически спазми.

След рухването на империите, построили себе си на принципа на равенството и социализма, дойде времето на третата контракция на френската революция: тази на братството. В XXI-век прогресивизмът императивно задължава братство с другостта, дори и когато тази другост базира себе си на отричането на различността (какъвто, например, е ислямизмът). Мултикултурализмът е основната идеологическа еманация на прогресивизма, посаден върху почвата на братството. Мултикултурализмът съчетава етноси и етики, за да създаде смесената идентичност на неутралното общество. Облицовката на неутралния социум, в което всеки за всеки е брат (ако трябва да се подиграем с Томас Хобс), е универсализма, който се превръща в задължителна норма за всеки и се утвърждава на базата на отричането на досегашните обичай, култура и традиция. Прогресивизмът е толкова въвлечен в създаването на братството, че е готов да го направи дори и за сметка на изтриването на родителството (понеже в него има биографични кодове като общите спомени и памет, които стават пречка за инженерното братство). Консерваторите са в опозиция и на тази тенденция.

Когато казвам, че от френската революция насам консерватизмът е пълнил резервоарите на съпротивата срещу свободата, равенството и братството, дължа няколко уточнения.

На първо място, не става дума обезателно за консерватизъм, който е политически подреден и изразен на езика на идеологиите. Напротив, говорим по-скоро за консерватизма като артикулация на социалните рефлексии в културата, литературата, философията. Политическият консерватизъм е нещо по-модерно (и като всички модерни неща, трябва да бъде гледан със здравословно съмнение) и по-тясно.

На второ място, най-голямото достойнство на консерватизма в този дълъг период не се състои в някои негови значими победи (въпреки че Свещения съюз шамароса изцапаната от греха Франция, а Маргарет Тачър и Роналд Рейгън срутиха Съветския съюз), колкото в постоянството на опозицията му на духа на времето. Независимо дали този дух на времето е скандирало „свобода”, „равенство” или „братство”.

За да бъдат разбрани обаче успехите на консерватизма, не трябва да се пита „Какво постигна този консерватизъм”, а „Какво той възпрепятства да се случи”. Консерватизмът няма за цел да изгражда утопични общества, а да разрушава (иначе благородно формулираните) проекти за такива.

На трето място, в този период от време консерватизмът не е бил сам срещу идеологическото родословно дърво на френската революция. Така например, консерватизмът и класическият либерализъм са били партньори в противоборството срещу деспотичната държава на тоталитарните идеологии. Днес пък съществува сравнително доверие между консерватори и националисти срещу израженията на прогресивизма като мултикултурализма и политическата коректност. Това идва да покаже, че консерватизмът не е „застинал” във времето; в него има храмове, но самият той не е храм.

Не на последно място, консерватизмът не е по начални настройки против свободата, равенството и братството. Той е против тях, когато те се идеологизират (когато се превръщат в ценности на стероиди). Може би понеже сам консерватизмът не е идеология, а лексикон от сантименти, чрез който се прожектира житейска подредба на набор от порядки и обичаи; той е средство, а не цел (каквито са идеологиите).

Така например, за консерватора свободата има сянка: реда. Свобода без граници е като бутилка с концентрат без бандерол: който пие от нея, си е на негова отговорност. Затова и през XIX-ти век на жалона за свобода на либералите консерваторите не са допускали тя да бъде мислена като свобода без корен (т.е. свобода без контекст и традиция).

А равенството трябва да е стартова, а не финална позиция в живота на човека, понеже между началото и края стоят неща, които оразличават хората – от талантите до трудолюбивостта. Затова през XX-ти век на равенството на социалистите консерваторите противопоставят флуктуацията на естествения порядък.

Братството пък е братство, когато е доброволно. Затова на мултикултурализма и неговата претенция за универсално приложение в XXI-ви век консерваторите противопоставят местната духовно-културна община с нейните партикуларистични неудобства и, ако щете, ръбове. За разлика от прогресивизма, консерватизмът не мисли, че социално-културният кодекс е универсален като технологията.

А консерватизмът, за разлика от идеологиите, е такова ценностно настроение, което не си поставя за цел да екстраполира себе си върху другостта. Целта на консерватора не е да изгради консервативно общество, а да предпазва социума от идеологически изопачения, които го отклоняват от естественото му състояние.

И това консерватизмът прави официално вече от 232 години насам; откакто якобинците отъпкаха пътя на антихриста. Консерватизъм с вяра, надежда, любов. А когато това не са достатъчни стимули за приключенския дух на революционера, и со малце кьотек.

***

д-р Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.


Топ новини виж още
Актуална тема
Анкети
Искате ли връщане на хартиената бюлетина?
Покажи резултати Скрий резултати