Кризата в Черно море: „Европейският съюз е икономически гигант, политически джудже и военно плужек“

Черно море се превръща в изпитателно поле за сигурността на морските маршрути, а Ормузкият проток продължава да бъде критичната артерия за световните енергийни доставки. И на двата фронта Европа се сблъсква с фундаменталния въпрос за своята икономическа и стратегическа устойчивост.

Докато брюкселските дипломати прекарват месеци в изглаждане на формулировки за декларации, световната търговия и енергийните артерии се преначертават с огън и желязо. Двата ключови морски възела, от които пряко зависи икономическата стабилност на европейския континент — Черно море и Ормузкият проток — се превърнаха в символи на една и съща диагноза - пълно европейско стратегическо безсилие.

Черно море вече не е просто търговски кръстопът, а фронтова линия, в която корабоплаването се осъществява под постоянен риск. Морски мини, ракетни удари по търговски плавателни съдове и системно блокиране на изключителни икономически зони превърнаха логистиката в логистичен хаос.

Първо идва икономическият удар, а именно застрахователните премии. За корабособствениците те скочиха до небето, превръщайки всеки курс на зърновози и танкери в скъпоструващ хазарт.

ЕС реално отсъства от тази „игра“. Вместо да бъде гарант за сигурността в собствения си двор, Европейският съюз разчита на спорадични патрули и турска дипломация. Отсъствието на единна, решителна европейска военноморска доктрина за Черно море оставя източните държави-членки и целия европейски аграрен пазар изложени на непредвидими шокове.

Ако Черно море е критично за хранителната сигурност и суровините, Ормузкият проток е мястото, откъдето зависи дали европейската индустрия изобщо ще работи. Тясната ивица вода между Оман и Иран пропуска над 20% от световния втечнен природен газ (LNG) и петрол.

Всяко повишаване на напрежението в Близкия изток веднага води до поскъпване на горивата в Европа.

След като ЕС реши да прекъсне пряката си зависимост от руския тръбопроводен газ, той реално не изгради суверенитет, а просто замени един риск с друг — пренасочвайки се към морски доставки на LNG през критични точки като Ормузкия проток и Червено море. При най-малкото прекъсване на тези маршрути, Европейският съюз изпада в енергийна депресия.

Европа продължава да се държи като търговски съюз от 90-те години на миналия век, вярвайки, че "меката сила", пазарният размер и регулациите могат да спрат противокорабни ракети или военни дрон-ята.

„Европейският съюз е икономически гигант, политически джудже и военно плужек“  - Марк Ейскенс, Белгия.

Тази стара максима днес звучи не просто като критика, а като икономическа присъда.

Когато даден кораб под европейски флаг или с европейски товари е застрашен в Черно море или край Близкия изток, ЕС няма собствена единна военна сила, която да изпрати. Той разчита на Военноморските сили на САЩ да охраняват глобалните търговски пътища. Но когато американският фокус се измества към Пасифика, Европа остава напълно оголена.

Безсилното наблюдение на кризите в Черно море и Ормузкия проток носи преки последици за всеки европейски гражданин като:

-        Спираловидната инфлация - по-скъпият транспорт и скъпите горива се калкулират директно в крайната цена на стоките по рафтовете;

-        Загубата на конкурентоспособност - европейските производители плащат неколкократно по-високи цени за енергия спрямо конкурентите си в САЩ и Азия;

-        Геополитическото изнудване - всяка регионална сила с няколко ракетни катера край Ормуз или Черно море може да държи в шах брюкселската икономика.

Ако Европейският съюз не преосмисли спешно отбранителния си капацитет и не спре да третира морската сигурност като чуждо задължение, той е осъден да остане просто зрител на собствения си икономически упадък.