Либералната лява дебелащина на „Шарли ебдо“

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg  

Френските прогресивни вестникари пак опитаха да се направят на интересни и успяха, доколкото влязоха в международния обмен. По случай ужасяващите земетресения в Турция те блеснаха с поредно остроумие, представляващо, както винаги, не особено сръчна рисунка на разрушени сгради и обърнати автомобили с надпис: „Дори няма нужда да се изпращат танкове“. А защо, между другото, в Турция трябва да се изпращат танкове, защо? Аз ли пак нещо не успях да разбера шегата?

Масовият човек се услажда от гнусотии. Той обича да гледа гадости. Обича да му разказват за бедствия, стига да не участва в тях. Обича да натриват нечия мутра, стига да не е неговата. Такъв е той, масовият човек.

Има различни видове смешно. Смешни са невинните закачки, смешни са ситуационните комедии (ситкомите) като „Двама мъже и половина“ или „Всички обичат Реймънд“, смешен е закачливият британски nonsense, смешен е изтънченият хумор на Оскар Уайлд, смешни са усмивките от старите ленти, смешно е и да бутнеш бабичка по стълбите.

Има също и различни видове свобода. Те се простират от свободата до слободията, от свободата по своя воля да отхвърлиш собствената си воля (credo quia absurdum, казал бил Тертулиан) до свободата да бутнеш бабичка по стълбите.

Земетръсната рисунка на „Шарли ебдо“ дори не е смешна, въпреки че вестникът претендира да произвежда смешки. Кое му е смешното? Не мога да разбера. Природна стихия за секунди прекършва живота на хиляди невинни хора. Е, може и да не са били невинни, може да плащат за някакви свои грехове, но това не е работа на „Шарли ебдо“, нито по някакъв начин е смешно.

У нас също има такива рисувачи на карикатури, че даже нашумели в някои умни и красиви среди. Хуморът им е дебелашки, на нивото на Commedia dell’arte, където се бият с дебели тояги по главите за радост на площадното простолюдие. Некадърни рисувачи, лишени от елементарна интелигентност, те притежават едно общо качество и то е драматичната липса на каквото и да било чувство за хумор, на каквато и да било изтънчена игра на ума, каквато в крайна сметка е и дефиницията за смешно на философите, включително и на Исак Паси.

Рисунката на „Шарли ебдо“ много прилича на фаталистичната реакция на нашенския Максим Генчев – онзи режисьор с изцъкления Ботев. Помните, че по повод земетресението в Турция той обясни на по-малко чувствителните от себе си и не така културни люде, че става дума за възмездие свише по повод годишнина от обесването на Левски. За такива идиоти става дума. Обаче има хора, дето им се радват и им викат: бравос!

Покрай поредната полюция на „Шарли ебдо“ се надигнаха гласове: „свободата на словото няма граници!“. Това ми напомня за вица „той няма рамене!“, но ако се наложи, ще ви го разкажа друг път, защото е мръсноват. Разбира се, че „свободата на словото няма граници“! Разбира се, че можеш (и трябва да можеш) да издумаш всичко, което ти дойде на езика. Обаче още св. апостол Павел го е казал: „Всичко е позволено, ала не всичко е полезно“ (1 Кор. 6:12). Всичко можеш да кажеш и според това какво кажеш, ние ще те разберем кой си, какъв си.

Сега сигурно потриват ръце в парижката си редакция, мислят се за страшни пичове заради това че са скандализирали някакви закостенели консерви, заради това че са ги докарали до възмущение в тесногръдието им. Всъщност не потрес и възмущение, а погнуса и презрение предизвикват всякакви такива болшевики със своята изпъчена арогантност.

Накрая само да попитам. Ако когато на 7 януари 2015 терористи с калашници и базука влязоха в редакцията на “Шарли ебдо“ и убиха редактора Стефан Шарбоние, девет служители, двама полицаи, когато раниха още 11 души, ако тогава някой си беше упражнил остроумието и чувството за хумор върху тази случка, какъв ли щеше да е либералният вой, до кои ли небеса щеше да стигне? Щеше ли да е приятно на целия „свободен и демократичен свят“, който тогава скандираше: „Je suis Charlie!“, щяха ли да кажат: „Браво! Свободата на словото няма граници!“?. Или може би не?

Има време за всичко. „Време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото; време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш; време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш; време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки; време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш; време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш; време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир“ (Еклисиаст 3:1-8). Забележете: време да говориш и време да мълчиш… Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.