Последвайте ни: Facebook Twitter Instagram RSS
Търсене
Меню
  1. Начало
  2. Мнения
  3. Литмусът не е най-важното

Мнения

Литмусът не е най-важното

Литмусът не е най-важното - Tribune.bg

Активният и буден гражданин има склонността да се възмущава, а оттам и да се забавлява, с маловажни неща, докато на важните не обръща особено внимание, защото са му скучни. Или пък защото не ги разбира. Или пък просто защото не достигат до него и не ги знае. Будният граждани квичи от възторг, когато някой каже „литмус“ или „куролация“ и направо изпада в еуфория, ако някой хване някого за гѫза в цъфналата ръж и услужлива камера го заснеме.

В такава еуфория изпада, че престава да мисли за каквото и да било друго. Дори престава да мисли за това, че „лакмус“ на английски е litmus. Колцина от най-духовитите подигравчии, които ни проглушиха ушите с проверката, че в българския речник нямало дума „литмус“, си направиха труда да отворят английския? Сигурно повечето от онези, които се подиграват на Кирил Петков, че е използвал английската дума вместо българската, ежедневно казват „даунлоудвам“, „шервам“, „лайквам“ и „ънфрендвам“.

Те сякаш са забравили евтиния газ, двата танкера, електромобилите, мостовете над Дунав, тунелите под Стара планина, авиолиниите до Македония, фантастичните влакове, края на бедността. Сякаш забравиха лъжите за държавния дълг, когато управляващите се похвалиха с поредния падеж, който щеше да настъпи и при всяко друго управление. Сякаш забравиха лъжите за икономическия растеж, когато управляващите избраха за сравнение най-дълбоката ковид стагнация и гордо се изпъчиха как показателите след това тръгнали нагоре. Сякаш забравиха най-сетне и грозната покупка на депутати в отчаянието да не се изпусне кокалът. Сякаш забравиха всичко това и се хванаха за куролацията и литмуса, за това какви били обувките на Петков, какви били обувките на жена му и колко дълги му били панталоните. Несериозно е.

Несериозно е, но ни навежда на сериозни размисли. Какво е възмущението? И такова ли е възмущението, каквото е било в едни по-морални и богобоязливи времена? Възмущението е вид индивидуален или групов потрес, от някого или от неколцина, които ни скандализират с действията си. Или накратко – възмущението е вид скандализираност. Първо се скандализираме, а после, като осмислим онова, което ни е скандализирало, се възмущаваме. И изливаме възмущението си по най-различни начини, някои от които съвсем причудливи.

Да се възмутим от някого означава да решим, че той върши нещо нередно. Първият начин да реагираме е да скърбим, защото обичаме хората и не искаме те да вършат нередни неща, защото това не е хубаво преди всичко за самите тях, а после и за общността, която споделяме.

Вторият начин е да се гневим. Да разобличаваме виновника, да го порицаваме, да му отмъщаваме за грешките, убедени, че злото трябва да се изкорени с огън и меч, за да не се повтори.

Третият начин е да хихикаме в шепа и да злорадстваме. В този случай, когато видим някоя злина или неправда, ние изпитваме неподправено удоволствие. Ситуацията е нещо като долнопробен вариант на историята с митаря и фарисея: благодаря Ти, Господи, че не съм като тоя боклук, дето на лакмуса вика литмус! Благодаря Ти, че не съм тъпак като всички останали във фейсбук, а съм умен, красив и което е най-важното – винаги прав по всички въпроси!

Има и един четвърти начин да реагираме на нещо грозно, скандално и възмутително – чрез добре обмислена манипулация. В този случай нас не ни интересуват нито качествата на провинилата се личност, нито действията ѝ. Интересува ни единствено, порицавайки ги от висотата на някакъв морал и активна гражданска позиция, да предизвикаме у публиката омраза към въпросната личност и по този начин да обслужим някой свой конкретен интерес, на чието осъществяване заклеймената личност пречи. Колко пъти съм бил свидетел как хора, които са се нападали по най-грозен начин, включително и от парламентарната трибуна, извън лъча на прожектора са най-сърдечни и любезни приятели, а когато имат общ интерес – и верни съратници! Моралните принципи са за пред хората. Важен е единствено интересът. И ако има някаква трудност, то тя не е друга, а само как да опаковаме в розовия целофан на моралните си принципи безпринципните актове по пътя към целта.

Затова не е хубаво публично да се развяват кусурите на хората, че и да се злорадства върху тях. Много е вредно за нравите. Не казвам, че грешките трябва да остават ненаказани, но за това си има институции, публичният линч никому не е донесъл нищо добро. В Евангелието, впрочем, е дадена рецептата: „Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брата си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар“ (Мат. 18:15-17).

Интересно как биха се почувствали всички, които дни наред със шеги и закачки обясняват наляво и надясно колко прост е Кирил Петков, как е сбъркал „лакмус“ с „литмус“ и как такава дума не съществува, как ли биха се почувствали, когато узнаят, че такава дума – litmus – съществува и на английски означава не друго, а лакмус. Вероятно ще се почувстват по подобен начин на този, по който се почувстваха всички онези, които месеци наред пускаха шеги, разпространяваха мемета, рисуваха карикатури, възмущаваха се, гневяха се, протестираха, забиваха морални жалони дълбоко в земята, бичуваха и зовяха за възмездие, когато от Европейския парламент им казаха, че снимките с пачките и кюлчетата в нощното шкафче на Борисов са манипулирани...

Да не словоблудстваме и да не злословим по хората, дори и когато има за какво, защото, както е казал братът на стареца Зосима в „Братя Карамазови“: всеки е виновен за всичко пред всички. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. Но дискретно и с печал.

* * *

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

 

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.

Литмусът не е най-важното

 


Топ новини виж още
Актуална тема
Анкети
Искате ли връщане на хартиената бюлетина?
Покажи резултати Скрий резултати