Луфтханза и децата

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Няма да ви преразказвам случая, защото го знаете – „Луфтханза“ (и не просто някой заблуден изолиран неин служител, а целият сплотен екип на летище „Франкфурт“) отказал да осигури придружител на 12-годишо дете, за първи път в живота си пътуващо самò от Съединените щати за България, с мотива, че България била в състава на Руската федерация. Ето че ви го преразказах случая.

По случайност детето било син на българския посланик в Америка и вероятно паспортът му е бил дипломатически, но това не е поколебало солидарния чиновник. Това, че става дума за дете, също не го е поколебало, макар че нормалният човек не би оставил самичко дете да се лута между терминалите на огромното летище, та дори детето да е мъничкият Путин. Но това е, когато става дума за нормален човек, а на за такъв, който мечтае да му падне в ръцете бебето Хитлер, за да го убие.

Тази проста случка ни навява скръб и отчаяние. На пръв поглед не се е случило нищо кой знае какво, но като се замислиш, започваш да се питаш: какво стана с онази „Луфтханза“, която помнехме, какво стана с онези авиолинии, с онези корпорации? Само ковидът ли е виновен за тоталната им деградация или има и нещо друго? И какво стана с онези германци, които помнехме, какво стана с онези европейци, с онези хора? Само бълнуването за социална държава ли изпепели душите им или има и нещо друго?

За какво ни говори нашата случка: за злоба или за простотия? За съжаление, и за двете.

Простотия е да не знаеш кои държави в радиус от 2000 километра от теб са членки на НАТО и кои на Европейския съюз, особено когато си отговорен служител в мултинационална авиокомпания, стигаща до почти всички точки на света.

Злоба е нарочно да откажеш помощ на дете, все едно чие дете е то и кой е баща му. Между другото, ние научихме за този случай, защото баща му не е кой да е. Така че имаме пълното право да се запитаме дали това е единственият подобен случай в практиката на „Луфтханза“ и дали „Луфтханза“ е единствената корпорация, за която подобни случаи са практика.

Корпорациите много държат на имиджа си, те са „социално отговорни“, но случки като тази показват колко струва за тях конкретният човек, на кое място се намира той в екселската таблица за приходите и разходите. Но злобата не е в това, не е в екселската таблица. Злобата е в някой човек, който е видял поръчката, направена от бащата за предлаганата от компанията услуга (придружаване на самотно дете), видял е и думата „България“, вероятно някакъв импулс е пробягал по гръбначния му мозък и е добил формата на незнайно къде чутото име „Балкария“ (Кабардино-Балкария наистина е част от Русия), или пък, ако не е чувал за Кабардино-Балкария, си е спомнил за онази снимка върху нощното шкафче на дядо си от ГДР, на която Брежнев се целува в устата с Ерих Хонекер и, направил връзка с другата снимка, онази, на която по подобен начин се целуват Брежнев и Тодор Живков, знае ли човек… Направил е тези мисловни връзки и е решил да отмъсти на детето, защото е истински европеец!

А може и да не е било така. Може да не е било от злоба. Може отруденият човечец, треперещ пред денонощната заплаха да бъде съкратен от „Луфтханза“, да е решил да предугади корпоративната политика и да ѝ угоди с всички сили. Той няма нищо против дечицата, но ако политиката на компанията е такава… „Ах, дали началниците няма да ме вземат за путинофил, ако пратя човек да придружи това гадно източноевропейско детенце от точка А до точка В на франкфуртското летище?“ – си казва травмираният чиновник и не може да спре паническото треперене на крайниците си.

Да, може и така да е било. Но ако не е било от злоба, то моля да преместите дѣлото от папка „Злоба“ в папка „Простотия“.

През седмицата празнувахме игнажден. Медиите – тези факлоносици на знанието или поне на общата култура – ни обясниха колко важно е да внимаваме кой ще влезе пръв у дома и според това, респективно, да извършим съответните гадания по отношение на следващата година. На същия ден, заедно с всичко останало, почетохме и паметта на антиохийския епископ св. Игнатий Богоносец, завършил мъченически земния си път, хвърлен на лъвовете. Защо го споменавам?

Когато апостолите попитали Христос: „кой ли е по-голям в царството небесно?“, Той извикал едно дете при Себе Си и отговорил на учениците: „истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно; и тъй, който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно; и който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема“ (Мат. 18:3-5). Детето, което повикал Христос, било бъдещият антиохийски епископ св. Игнатий Богоносец. Затова го споменавам.

На друго място Христос казва и това: „Горко вам, преситените сега, защото ще изгладнеете. Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете. Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас. Защото тъй постъпваха техните бащи с лъжепророците. Но вам, които слушате, казвам: обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят, благославяйте ония, които ви проклинат, и молете се за ония, които ви пакостят“ (Лук. 6:25-28).

Какво стана с отношението на нашия свят към децата? Какво стана с отношението на нашия свят към враговете? По-добър ли стана той, след като замени нечовешката прошка с омразата? А иначе във Франкфурт, на летището, не се е случило нищо кой знае какво. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.