Лумпенинтелигенцията

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Улавям се как на няколко пъти през последните дни употребявам думата „лумпенинтелигенция“ и ми се струва, че вече е време да дадем някаква дефиниция, независимо от красноречивия контекст.

Според Маркс, поради вродената несправедливост на капитализма и неравенството, което произлиза от нея, при този строй има низши слоеве, дотолкова изцедени и деформирани от алчността на експлоататорските класи, дотолкова оставени да тънат в мрак, неграмотност и духовна нищета, че за нищо не стават, освен за революция (пролетариат). Има и такива низши слоеве, които даже и за революция не стават (лумпенпролетариат). Така е според Маркс. У нас заедно с първите вълни на разочарование от демократизацията и либерализацията, когато стана ясно, че сутринта на 11 ноември 1989 г. от чешмата няма да потекат мед и масло, се появи и една такава дефиниция, която намерих случайно в някакъв реферат:

„Срутването на социализма у нас породи една твърде интересна класа ­– техническата лумпенинтелигенция. В нейните редици влизат обеднели, уволнени и/или декласирани кадри от бившите научни, технически и проектантски звена, прехранващи се с всякакви случайни дейности, но запазващи сравнително висок интелект и технически (включително компютърни) умения“.

Не, моята лумпенинтелигенция не е това. Тя е донякъде аналог на Марксовия лумпенпролетариат, който не става даже и за революция. Лумпенинтелигенцията също не става за това, което се очаква от нея, въпреки че формално продължава да се води интелигенция, да бъде даже хабилитирана и да минава за лидер на обществено мнение. Както се случва с много други думи, „лумпен“ вече не означава дрипльо (както и „страст“ не означава страдание, а по-скоро приятно увлечение), а се явява общо наименование на деградета, вулгарни и антисоциални типове, неадекватни, включително и в политическо отношение, индивиди; крайни релативисти, развили култ към всевъзможни лъжи, само и само да изглеждат оригинални. Ако интелигенцията е онази част от населението, която, упражнявайки умствен труд, прокарва пътя към истината, то лумпенинтелигенцията не прокарва път към нищо, дори и когато се занимава с умствен труд.

Лумпенинтелигентите биват два вида: класирани и декласирани. Класираните се радват на някаква кариера (често даже и блестяща) и признание сред себеподобните си, докато декласираните виреят само в социалните мрежи и се опияняват от фалшива популярност. Общото между двата вида е, че не постигат целта на своето съществуване, не изпълняват задачата си като социална прослойка. Ако лумпенпролетариатът е пролетариат, неспособен да осъществи революция, то лумпенинтелигенцията е интелигенция, неспособна да зададе нравствени стандарти и да посочи истината. Ако лумпенпролетариатът е компрометиран в социално и икономическо отношение, то лумпенинтелигенцията е компрометирана в интелектуално и нравствено. Ето това е нашата дефиниция.

Какъв е портретът на лумпенинтелигента? Той е образован, понякога дори в чужбина, и носи левичарския академичен дух. Специалността му е модерна – по-често е коуч, отколкото прост инженер; за него е по-достойно да е социален антрополог, отколкото някакъв си лекар. Често е хабилитиран, доктор е по история на някоя европейска комунистическа партия или по нещо още по-ненужно, нареждащо го в безполезния „научен“ авангард. Понякога успява да се настани около финансовите ручеи на някоя неправителствена организация и тогава животът му е охолен, изпълнен с презрение към останалото човечество, включително и към онези лумпенинтелигенти, за които не са се намерили ручеи. Независимо дали е финансиран или не, лумпенинтелигентът е твърдо убеден в собствената си правота, въпреки че по душа е релативист и уж воюва за правото всеки да си има своя лична правота, всеки да е прав за себе си и по този начин да заслужи признанието на другите. Всеки има право на собствено мнение, стига то да не противоречи на мнението на лумпенинтелигенцията.

Неотдавна един интелектуалец с възхищение сподели възхищението на друг интелектуалец от статията на трети интелектуалец, защитаваща тезата, че расата е социална измислица. Надявам се, че не сте учудени, защото след като биологичният пол може да бъде социална измислица, то защо да не бъде и расата? И защо, мама му стара, все още продължаваме да разглеждаме деня, нощта и годишните времена като нещо обективно? Може би заради собственото си буржоазно тесногръдие.

Та този, третият интелектуалец, който между другото се казвал Ед Саймън и си вадел хляба като „изследовател на ранната модерна религия и литература“, сътрудничейки на различни популярни издания, твърди, че расите са от значение за себеусещането на човечеството едва от 17 век, когато според него понятието „бял човек“ се е появило за първи път в творчеството на драматурга Томас Мидълтън. Преди това хората нямали понятия за раси, не на последно място и заради това, че не познавали други раси освен своята (което изобщо не е така). И цитира, напълно съгласявайки се с него, някой си Нел Ървин Пейнтър (историк), който твърдял, че „расата е идея, а не факт“.

Ето с такива дивотии се занимава лумпенинтелигенцията. Преди изобретяваше машини и лекарства, откриваше нови светове, а сега – това. И се мисли за невероятно умствено и нравствено извисена.

Лумпенинтелигенцията е пословично надменна. На всеки десетина-двайсет години променя коренно убежденията си, истините си, отрича се от едни, прегръща други, но това не я кара да се засрами, напротив – става още по-нагла. Лумпенинтелигентите се мислят за цвета на човечеството, за каймака на обществото. Мислят се за най-умни (макар че ако някой ги тества, ще покажат съвсем скромни резултати), за най-образовани, най-чувствителни, най-зрели естетически, най-оригинални и неповторими, най-справедливи и най-морални. Смешното е, че може да са всичко останало, но не и най-морални, защото упорито релативират представите си за добро и зло, докато накрая не ги превърнат в нещо съвсем непотребно.

Често се гордеят с някакъв свой „аристократизъм“. Те били градската интелигенция, генетичните носители на градската култура, макар цървулите на дядо им все още да се подмятат на тавана. Живеят здравословно и това ги кара да се чувстват като нов, по-съвършен и даже най-съвършен биологичен вид, с чието появяване любимата им еволюция е време да спре. Заблуждават се, че са не само достойни, но и призвани да бъдат лидери на простолюдието. Особено досадно е когато лумпенинтелигенти с такова самочувствие се случат активни политици. Тогава те са най-безобразни популисти, вманиачени „народни водачи“, борци за справедливост и свобода – състояния, които те ще извоюват, създадат и подарят, ще положат в нозете на безпросветната тълпа, която с абсолютно нищо не ги е заслужила, камо ли с признателност, която дължи на своя лумпенинтелигентнски елит.

Лумпенинтелигенцията е негодна, както е негоден и лумпенпролетариатът. Тя е прослойка, която е изгубила способността да изпълнява своята обществена и историческа функция. Интелигенцията е авангардът на човечеството, неговата най-умна част, но част неразделна и органична. Лумпенинтелигенцията се смята за нещо отделно и по-висше. Интелигенцията изучава света, назовава го и го осмисля. Лумпенинтелигенцията иска да го промени на всяка цена в съответствие със собствените си заблуди. Интелигенцията служи на истината, а лумпенинтелигенцията – съзнателно или несъзнателно – на лъжата. Затова интелигенцията е добро, а лумпенинтелигенцията – зло. Нещо като при играта на стражари и апаши. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. 

***

Иван Стамболов – Сула

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.