Луцифер заминава за кратко

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg  

Веднага казвам, че текстът, в който понечвате да се гмурнете, не е политически анализ, нито пък злободневна публицистика, въпреки че бъка от алюзии. Как да го оприличим жанрово? Може би най-близо е семантична или пък защо не и семиотична студия? Мисля, че такъв подход се налага, след ожесточените спорове около етимологията на думата „инаугурация“ и как е цивилизовано да се произнася тя, както и след ожесточените спорове какво казва поздравът на Мъск, ако не „Хайл Хитлер!“, и има ли този поздрав корени в римската античност – все важни въпроси от международно значение.

Например „инаугурация“ (Inauguratio) или в груб дословен превод от латински „вавгуряване“, означава едно твърде конкретно нещо – церемония по встъпване на авгур в длъжност. Авгурът пък е птицегадател – важна фигура в античния Рим. Той е свещеник, който взима важни за обществото решения въз основа наблюденията си върху полета на птиците. Думата авгур (augur) пък идва от птица (avis) и нося (gero). Има и други теории, но да ги оставим засега настрана.

„Промоция“ пък буквално значи придвижване. Първоначално така наричаха дипломирането на студентите. Сега разбират кампанийно намаление на цените в магазин.

Казвам тези неща, за да се настроим за света на знаците и символите от който надничат и инаугурацията на Тръмп, и римският (фашистки, нацистки) жест на Мъск.

Да минем сега към моя скромен принос в областта семиотиката, на символите, древните значения, днешния им прочит и всичко останало.

Поводът е поредното остроумно и технически добре изпълнено МЕМЕ. То изобразява Статуята на Свободата, слязла от пиедестала си и потеглила нанякъде с два куфара. Няма думи, нищо не пише. Но от коментарите става ясно, че Свободата, потресена от избирането на Тръмп, напуска Америка за следващите четири години. Тоест през започналия тази седмица президентски мандат не се очаква в Щатите да има свобода (и демокрация). Затова по-добре прогресивните сили да емигрират – процес, който засега не се наблюдава въпреки тежките закани. Това вижда в картинката умният и красив, прогресивен наблюдаващ. Какво обаче виждам аз?

Да започнем оттам, че истинското име на монумента, популярен като Статуята на свободата, е „Свободата просветлява света“ (Liberty Enlightening the World или в оригинал на френски La Liberté éclairant le monde). Коя е тази свобода? Защото, както е казал „бащата на консерватизма“, макар и самият той член на партията на вигите (наречени либерали от 1839 насетне) и техен говорител в Парламента Едмънд Бърк: „Абстрактната свобода, както и другите абстракции, не съществува“. Свободата винаги е конкретна – свобода от нещо, свобода да вършиш нещо, да мислиш, да говориш и т.н. Каква точно е тая свобода на входа на Ню Йорк? Била римската богиня Libertas – не особено популярна в римския пантеон, първоначално покровителка на освободените роби. Външният вид на статуята обаче възпроизвежда по-скоро Хеката – братовчедката на Аполон и Артемида, отговорничката за луната, мрака, магиите и т.н. Но според мен и Хеката не е, макар че прилича. Направена е като нея, защото все пак трябва да има някаква форма, нали?

Макар че дава заявка за връзка с тъмнината, Статуята на свободата носи факел и пръска светлина, включително и от главата си под формата на специфични шипове, характерни и за изобразяването на Хеката. От друга страна на латински светлоносец, „този, който носи светлина“, е Луцифер (Lucifer), на старогръцки вероятно трябва да е Фосфор, знам ли… Пък и строгото хермафродитско лице на монумента повече напомня паднал ангел, отколкото третостепенна антична богиня.

Статуята е подарък по случай 100 години от независимостта на Америка. Тази дата е написана и на книгата в лявата ѝ ръка. Подарък от Франция за Америка или, както е прието да се смята, от френския за американския народ, а по-точно – от френските за американските масони. Масоните, като истински наследници на гностиците, особено държат на свободата. На този вид свобода, при който човешката воля отхвърля, освобождава се от Божията воля.

Има нещо символично (нещо ли?! Че то крещи от символика!) – Франция, където се роди новото време и новия световен ред, където бяха срутени аристокрацията и духовенството, където религията отстъпи на гордия рационализъм, подарява на Новия свят тази свобода, факелът, който Новият свят ще понесе към бъдещето, където няма да има рай, ад, държави, религии, собственост и прочее гадости, както пее Джон Ленън, застрелян в същия този град – градът на Статуята.

А кой е този Луцифер? Кой е този, който „просветлява“ с факела си? Кой е този, който носи светлината на новия свят и на гордото човечество? Кой е този, който възвеличава свободния човешки дух и всепобеждаващия разум?

Когато Бог създал ангелите като важна част от цялостното творение, начело сред тях бил Денница (някъде наричат планетата Венера или звездата Денница – Луцифер) – могъщ и сияен ангел. Но за жалост неговото могъщество го извратило и той решил, че е не по-малко велик от Бог и че може да властва над творението и без него, неговия Творец. Така се появило богоборството – грехът на гордостта, грехът на греховете, от който произлизат всички останали грехове. Богоборството било наказано с падение. Падение от небето на земята, но не в смисъл от звездното небе на планетата Земя, а от чисто духовното в материалното. Пророк Исаия казва за това падение така:

„Как падна ти от небето, деннице, сине на зората! Разби се о земята ти, който тъпчеше народите. А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди и ще седна на планината в събора на боговете, накрай север; ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния. Но ти си свален в ада, вдън преизподнята“ (Исаия, 14:12-15).

Същият, който искаше да е подобен на Бога, взел формата на змия, изкушаваше и човека да бъде подобен на Бога. „Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло“ (Бит., 3:4,5). Така е. Не умряхме, знаем добро и зло, но като богове не сме. Обаче все още много искаме да бъдем и затова, като гледаме Статуята на свободата, очите ни се навлажняват от умиление.

Преди няколко години, през 2020, при едно гостуване в БНТ казах, че либерализмът е най-дълговечната идеология, защото първият либерал е бил Луцифер, а последният ще бъде антихристът. Тогава, помня, либералните интелектуалци ми скочиха на кръв. Ето, днес казвам същото – първият либерал е бил Луцифер, а последният ще бъде антихристът, защото тази свобода, както я разбират съвременните глобалисти, е богоборческото своеволие, нищо повече. Грехът на всички грехове, първият грях, който все още плащаме и процесът на неговото плащане наричаме „човешка история“. Да видим дали днес ще ми скочат. Съмнявам се, защото времената са други и вятърът духа от другаде. А този вид интелектуалци са особено чувствителни към въздушните течения.

И ето я сега Статуята на свободата, ето го Светлоносецът Денница – стегнал куфарите, слязъл от пиедестала, запътил се е нанякъде и вероятно известно време ще отсъства. Но ще се върне, не бързайте да се радвате чак толкова или се радвайте, обаче само на сегашния момент на днешния ден, на деня, в който Луцифер си заминава. Защото Картаген, въпреки че на всяка цена трябва да бъде разрушен, все още не е.

* * *  

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.