Манипулацията

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg 

От една страна манипулацията е сред най-популярните дейности в модерното информационно общество, но от друга страна „манипулация“ е една от думите, които от доста време се използват едно към гьотере. За това са виновни и учените, които предлагат на нас, простите граждани, своите недоизпипани дефиниции и по този начин ни вкарват в различни заблуждения. Ето например, според Кеймбриджкия речник манипулация е всяко „контролиране на някого или нещо в своя полза , често нечестно“. Сами виждате, че това е една твърде незадоволителна дефиниция. Има и други. Според Мериам-Уебстър манипулация е:

1. Да се оперира сякаш с ръце по особено умел начин;
2. Да управляваш или да се възползваш умело;
3. Да контролираш в своя полза чрез хитри, нечестни и коварни средства;
4. Да се променят фактите с хитри или нечестни средства в името на постигането на определена цел.

Всички тези определения сякаш пасват по-добре на лъжата и измамата, отколкото на манипулацията. Но не е задължително винаги употребата на „манипулация“ да е пейоративна. Агитацията в името на благородна цел често съдържа и похвати на манипулацията. Манипулацията и лъжата не са едно и също. Често на манипулацията дори не ѝ се налага да прибягва до лъжа. (освен когато не се използва не по отношение на публиката, а на фактите – например когато документите (данните) са манипулирани. Нас обаче ни интересува манипулацията, която си играе с мисълта на публиката и я мотивира в интерес на манипулиращия. Затова ми позволете да предложа една своя дефиниция, пък дори и само за нуждите на този конкретен текст:

Манипулацията е да накараш човек или група хора да съставят мнение, да вземат решение и да извършат действие по твое внушение, но убедени, че са стигнали до решението сами.

Групата може да е от най-малката (учебен клас) до най-голямата (народ, нация и т.н.). Например идеята да не се отнасяме агресивно към хомосексуалистите е обект на глобална и тотална пропаганда. Пропаганда, която пращи от манипулации, но не непременно всяка от тях води до вреда за онзи, който е взел търсеното решение под внушение. Много често, да речем, личната и обществената хигиена се възпитава у децата чрез манипулации. Това не са лоши, не са зли манипулации.

Но откъде, ще попитате, този порив у теб към манипулацията? Ще ви кажа. Преди няколко дни попълних своята колекция „Крилати тъпизми“ с нов експонат – едно меме, на което пишеше: „Четящият човек не може да бъде манипулиран“. Неадекватността на това съждение бие на очи, дори без да се взираш. То е все едно да кажеш: „Пиещият човек не може да се напие“. А кой друг може да се напие, ако не пиещият? И кой друг може да попадне под въздействието на манипулация, ако не онзи, който се излага на онези комуникационни потоци, по които манипулацията тече? Напротив, най-трудно ще манипулираш човек, който не чете нито книги, нито периодични издания, не гледа телевизия, не ходи на кино и не ровичка в интернет. Него наистина няма как да го манипулираш, освен ако не го дръпнеш в някоя кръчма, не седнете на една маса и не започнеш да го работиш персонално. А онзи, който жадно търси и попива всевъзможна информация, с него можеш да правиш каквото си щеш.

Мисълта принадлежала на писателката Здравка Евтимова. Възможно е, не споря. Мен ме заинтересува само конкретният текст, без да отдавам значение на авторството му. Греши всеки, който ме обвинява, че нападам Здравка Евтимова – та аз не познавам нито нея, нито творчеството ѝ. Всъщност, излъгах. Вчера, за да съм на твоето ниво, взискателна публико,  прочетох „Кръв от къртица“ – разказът на Евтимова, който бил включен в някаква американска читанка. Жената пише съвсем прилично. Разказът е близо шест хиляди знака (по-малко от стандартна страница във вестник) и е първолично повествование от името на съдържателка на магазин за животни, но не на домашни любимци, а по-скоро на такива, предназначени за научни и учебни експерименти. Един ден в магазинчето влиза клиентка и търси къртица. Отговаря ѝ се, че тук никога не са се предлагали къртици. Клиентката обаче е настоятелна и разбираме, че тя вярва в чудодейната лечебна сила на къртичата кръв. Продавачката, след като веднъж отпраща клиентката, размисля и я връща: „ще ви дам кръв от къртица“. Скрива се отзад в склада и източва три капки от собствената си кръв. На другия ден клиентка се връща и казва, че лекарството е подействало. Новината се разчува и скоро пред магазина има тълпа от хора с ножове и стъкленици, дошли да точат кръв от къртица за болните си близки. Така се оказва, че всъщност къртицата е самата героиня и че няма да я бъде дълго, защото желаещите да получат част от кръвта ѝ са много. Филантропия, саможертва, съдба. Нещо като „Сърцето на Данко“, което и ние учихме на същата възраст като днешните американчета и при подобни обстоятелства. С две думи: съвсем подходящ училищен текст – лесен за осмисляне, ясно подреден, без излишен психологизъм и многозначни тропи. Възпитателен. Поучителен. Педагогичен… Но, дами и господа, нима именно дидактичните текстове в училище не са първата форма на манипулация, с която се сблъскват децата? И как четящото дете да не може да бъде манипулирано! Та то е манипулирано, именно защото е четящо.

Как работи манипулацията? През системата от общоутвърдени ценности. Например: демокрацията е безусловно добро, следователно всичко, което поставя на проверка демокрацията, е безусловно зло. Ако успеете да убедите някого, че Иван Петров поставя на проверка демокрацията, то този човек ще реагира негативно срещу всяко действие от страна на Иван Петров, убеден, че то вреди на демокрацията. Не е нужно да обсъждате конкретните действия на Иван Петров, просто оставете вашия човек – убеден демократ – да си направи извода сам.

Ето и друг пример. Когато клиент ми беше най-голямата българска фирма за бутилирана вода, проведохме широкообхватна кампания за ползите от хидратацията. Наблегнахме, разбира се, на факта, че бутилираната вода е направо девствена в сравнение с всяка друга, природна като самата природа, чиста като самата идея за чистота. Обострихме вниманието върху факта, че за интелигентния и цивилизован човек здравето не е само лична грижа, но и социална отговорност и че цивилизованият човек в съдействие с цивилизованата и обществено отговорна компания за бутилирана вода, създават и ще оставят след себе си един по-добър свят, по-зелен и по-екологичен. За капак създадохме и качихме в интернет специално приложение – воден калкулатор, – с чиято помощ всеки можеше да изчисли от какво количество вода се нуждае ежедневно, за да не се поболее. Обикновено се получаваше от три до пет литра вода и то само вода, без да броим другите течности, макар че трябва да ги броим и тях.

Привлякохме известни личности, направихме фондация, организирахме събития и като резултат получихме голяма група лоялни клиенти, които от свое име поведоха борбата за хидратация, убедени че спасяват планетата, че се грижат за здравето на хората, а оттам – за социалните системи, и, разбира се, показват се пред одобрителните погледи на обществото като най-загрижените и активни негови членове. За тях пиенето на вода се превърна в съзнателно избран начин на живот, а ние отчетохме скок в продажбите. И всички новоизпечени активисти бяха готови да се закълнат, че действат по лично убеждение, че следват съвестта и принципите си. Ето ви една класическа манипулация.

Още по-нагли бяхме с един друг клиент – най-голямата тютюнева компания в България по онова време. Решихме да го играем social responsibility и подехме кампания против… тютюнопушенето. Проста сметка – компанията си създава имиджа на социално отговорна и този положителен имидж интуитивно се прехвърля върху марките ѝ. Подкрепя спорта, подкрепя ученическото творчество – върви да кажеш, че няма да е добро всичко, което ще произлезе от една такава компания, включително и цигарите. За моя радост обаче хората се оказаха здравомислещи. Едно социологическо проучване показа, че гледат на кампанията против цигарите като на висша форма на лицемерие и кампанията се провали. Оттогава вярвам в менталното здраве на българския народ.

Абе, с две думи – манипулацията е вид художествена агитация. Агитацията излага някаква визия и аргументирано доказва, че придържането към тази визия е несъмнено добро за публиката – избирателни права за жените, 8-часов работен ден, профсъюзи, социално осигуряване и т.н. До манипулация пропагандаторите прибягват при някои по-фини случаи, когато аргументите в полза на облъчваните не са особено силни или пък не засягат толкова съдбоносно облъчваните. Например по отношение на Сахел (Мавритания, Мали, Нигер, Нигерия, Чад, Судан и Еритрея) как публиката да застане на правилната страна, на страната, на която искат да я видят манипулаторите? След смъртта на Кадафи, либийските туарегски милиции отиват в Мали и вече се представят не като борци за национална независимост, а като въоръжени ислямисти с по-универсална цел. Разбира се, туарегите веднага влизат в конфронтация с властите в Мали. И ето го въпросът пред нас, простите граждани на далечна страна: кои са добрите и кои са лошите? На чия страна да застанем, кому да дадем сърцето си? В Украйна и Грузия е лесно, там злодеите отдавна са очертани. Обаче в Сахел…

В такива случаи – на по-малко познати ситуации – манипулацията търси да изкара напред авторитетите. Създава симпатични образи на борци за правда, като по този начин прехвърля проблема от полето на етиката в полето на естетиката. Има два големи вида медийна манипулация:

1. Насочена към възприемащия;

2. Насочена към събитието.

По първия случай. Ако проповядваш идеология с логични аргументи, това си е пропаганда, агитация. Ако обаче създадеш литературен образ, който изповядва тази идеология, вече зависи дали ще е симпатичен или не, според което манипулираният ще създаде свое отношение (положително или отрицателно) към предлаганата идеология. Представете си филм за оня негър, дето полицаят го уби BLM се възпламени. Сега си представете, че снимат филм по случая и че ролята му се изпълнява от Дензъл Уошингтън или от Уил Смит – тези симпатяги.

 

За милиони зрители фактът, че ролята на Джордж Флойд се изпълнява от някого от тези двамата, ще е достатъчен да приемат всичко казано от него за истина и ако ги попиташ защо, те ще отговорят, че в този образ виждат собствените си убеждения и собствената си ценностна система.

Гледах наскоро филм със сцена в негърски ресторант в Алабама. Някъде в края на 19 век. Всички негри бяха изтупани, интелигентни и възпитани; добри и емоционални. Изведнъж в заведението влезе кметът на градчето - бял, пиян и арогантен; нечистоплътен и дрипав като клошар; груб и жесток. Ето началото на отношението, което се очаква публиката да си създаде за годините след Гражданската война в Юга.

Един от най-популярните похвати на манипулацията е култивирането на чувство за вина у манипулирания. Това става толкова по-лесно, колкото човекът отсреща е по-свестен и по-морален. Моралният човек винаги е склонен да търси вината първо у себе си. Кажете му, че неговото жалко биологично съществувание застрашава с гибел природата, че е в състояние да предизвика космически катаклизъм, който да затрие планетата, и човекът ще е готов на всичко, само и само да свали това тежко бреме от плещите си. Нещо повече – оттук нататък ще проектира тази своя гузнота върху всяка ситуация и всяко свое действие.

Друг похват е авторитетът на внушаващия. Лесно е да се солидаризираш с мнението си към човек, когото уважаваш. Още по-лесно е да го направиш с човек, когато уважават всички, включително и онези, които вече уважаваш по друга причина. На този принцип в християнството е изградена цялата житийна литература – ето го: той постъпва така, същевременно е светец, а може ли светец д не постъпва и мисли в пълен синхрон с Божията воля. На същия принцип са и инфлуенсърите. Веднъж култивирали някакъв интерес към ежедневните си празни занимания, те започват да използват различни продукти от различни марки и така манипулират и зрителите си да ги купуват и използват. Принципът е един и същ, но пътищата са различни и водят на различни места.

Що се отнася до втория вид манипулация – тази, която манипулира самото събитие, а не ума на манипулирания, – тя е още по-лесна. Класическият пример е отразяването на протести според ориентацията на медията (манипулатора). Ако протестът е антиправителствен, а пък медията е проправителствена, то ще видим близки планове на няколко души, повечето лумпени като онези, които можем да видим на всеки протест. Ако обаче и медията е антиправителствена, тогава кадрите ще са от птичи поглед и ще изобразяват напращели от хора площади, а когато слязат на земята, ще ни показват млади и симпатични лица на хора, прегърнали вселенското добро за свое знаме. Ето я още веднъж разликата между манипулация и лъжа – хората, които виждаме на протеста, наистина са били там (манипулация), а не са привнесени и монтирани от другаде (лъжа), което се е случвало неведнъж. Фината манипулация е да излъжеш, казвайки истината или старателно подбрана част от нея. Това е за отразяването на протестите. Да не говорим как се отразява една война и как се представя на публика, отдалечена от театъра на събитията, защото разговорът съвсем ще излезе от контрол.

С две думи – важно е да се знае, че манипулациите съществуват и е важно да можем да ги разпознаваме. Защото манипулацията ни кара да взимаме уж свои решения, невинаги обаче в наш интерес. А самите ние да манипулираме ли? Хайде сега! Не сте ли карали дете да яде, като му обещавате, че така ще стане силно като Крали Марко? Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

* * * 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.