Не им зачитай, Отче, тоя мумурандум!

Прости им, Господи, защото не знаят какво вършат! Всеки може да си мисли каквото си иска, всеки може във фантазиите си да се услажда от своите страсти и мераци, може да си представя вълнуващи ситуации, в които играе централна роля; всеки може дори да обсъжда с близките си своите копнежи, но да пуснеш публично, пред всички, нещо такова като МУМУРАНДУМА на „Промяната“, това, дами и господа, моят светъл ум (както уж бил казал Атанас Буров) не може да го проумее!

Това че Кирил Петков е сбъркал думата, е най-малкото – той така си говори (друг е въпросът доколко политически лидер може да си позволи да не умее две изречения да свърже). Грешките му са комични, но едва ли са съзнателни и не си заслужава да бъдат превръщани в централна тема на обществения дебат. Затова аз няма да наричам документа „мумурандум“ – оставям това на безбройните онлайн зевзеци. Ще си го наричам „меморандум“, защото никак даже не е смешно.

Безумието на меморандума пролича в паническата реакция на другата страна. Мария Габриел светкавично и чудесно аргументирано го отхвърли. Борисов каза, че след първото изречение изобщо е отказал да го слуша. Пеевски го определи като нагъл опит за „делкане“ на държавата и потъпкване на конституцията. Едно е сигурно – тези хора вече трудно ще се оставят да бъдат споменавани в едно излечение с „Промяната“, когато става дума за бъдещото управление на страната.

Скандалното в меморандума е чистосърдечното предложение политическото влияние в редица ключови институции да бъде поделено по равно между „Промяната“ и ГЕРБ. Исканията за министри, включително и за такъв на външните работи, какъвто да стане техният (по думите на д-р Москов) изтерзан молец, са само екзотична подправка към основната наглост.

Нека припомним какво представлява демокрацията и как функционира. При нея субект на властта би трябвало да е „народът“ (каквото и да означава това), но тъй като народът е абстракция, то неговата овластяваща воля, изразена на принципа на вишегласието, се конкретизира посредством най-различни обществени институции. Тъй като човекът, каквото и да ви разправят поетите, е лош и склонен към злоупотреби, институциите са конструирани така, че да се дебнат една друга при минимизирана персонална намеса от когото и да било. Мъдрите хора са нарекли това „плурализъм“ и „разделение на властите“, за да обрисуват една постигната чрез конкуренция обективна справедливост.

Какво означава да предложиш двете парламентарни сили, достатъчни да формират мнозинство, нищо че агитират една срещу друга, да си поделят поравно влиянието върху уж независимите институции? Това означава, че нямаш никаква представа от демокрация, никаква представа от политика, никаква представа от елементарни човешки взаимоотношения в рамките на голяма общност, каквато е нацията. Това ли са възпитаниците на най-славните световни университети, жертвали звездните си кариери, за да се върнат тук и да ни отърват от тъмните балкански субекти, които ни яхат кръвожадно? Тези ли, дето не само че не знаят как функционира една елементарна парламентарна демокрация, ами даже не ги е и еня, втренчени в лакомията и далаверата си?

Наскоро се срещнах с приятел, с когото през 2020 бяхме охладили отношенията. По-точно той ги беше охладил към мен, защото по принцип съм над тези неща. А конкретните поводи за охлаждането му бяха тези, че приятелят ми се оказа ревностен протестър, „мутри вън“ и прочее, докато моето отношение към тези дирижирани от Радев, от Черепа и кой знае още от кого събития, нееднократно го бях споделял публично и всички го знаеха. Онзи ден, когато седнахме на кафе с бившия протестър, той честно си призна (и това му прави огромна чест, затова не зачерквам с лекота такива хора от списъка на приятелите си!), че е сбъркал, че в момента положението в страната е ужасно, че е много по-зле отпреди и че той съжалява, задето е допринесъл макар и малко за установяването на тази власт и изобщо на това невиждано положение н сглобки, некоалиции и ротации в страната. Само да допълня, че приятелят ми работи със статистически данни…

Романтиката е лош съветник. Време е окончателно да се отърсим от заблудата, че по силата да прогресивизма всяко следващо е по-добро от предишното. Напротив, най-новата ни история учи, че всеки следващ идиот е по-голям идиот от предишния. Но идиотията не може винаги да бъде извинение.

Когато през 33 година войниците под Кръста хвърляха жребий, за да си поделят дрехите на разпнатия Христос, Той говореше: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лука 23:34). Авторите на меморандума също не знаят какво правят, но е опасно да им се прощава, защото си играят със съдбата на България. Има безобидна некомпетентност, но има и опасна некомпетентност. Ако Бог реши, нека им прости, обаче ние сме слаби и грешни човеци, които се притесняват за окаяния си живот. Не искайте от нас да прощаваме всичко. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.