Непокорният цар: Защо Самуил продължава да воюва 1000 години след смъртта си?

Последната победа на царя, чиито кости още плашат Балканите

Има владетели, чиято смърт не слага край на тяхната битка. Цар* Самуил е точно такъв символ - трагичният титан на Средновековна България, чийто живот, смърт и дори физически останки продължават да бъдат бойно поле повече от хилядолетие след падането на Първото българско царство.

Следващите редове са наистина много кратък очерк на неговия живот, дело и наследство в историко-политически план, без претенция за изчерпателност на тази необятна личност – Цар Самуил.

В края на X век Византия тържествува — цариградските хроники бързат да обявят края на България след падането на Преслав. В този критичен момент Самуил и неговите братя Комитопулите не просто организират съпротива, те съхраняват самата идея за българската държавност.

Пренасяйки държавния и религиозен център на югозапад (Кюстендил, Средец, Преспа, Охрид), Самуил води четири десетилетия непрестанна война срещу Василий II. В продължение на 40 години той е живата преграда пред византийската експанзия на Балканите. Неговото управление не е просто епизод от войните на Средновековието, то е дипломатически и военен феномен. Той възстановява Българската патриаршия с център Охрид и принуждава Източната римска империя да впрегне целия си ресурс, за да оцелее.

Около личността на Цар Самуил се пораждат десетки предания. Народната памет го превръща в библейски защитник на сиротите и непревземаем войн. Но най-разтърсващият момент в българската история остава битката при Беласица (1014 г.) и последвалата ослепяване на 15 000 български войници по заповед на Василий II.

Според хрониката на Йоан Скилица, виждайки своите ослепени войници, предвождани от един едноок на всеки сто, сърцето на царя не издържа и той получава инфаркт. Тази драматична сцена превръща Цар Самуил в образец на владетел, който не умира от чужда кама или старческа слабост, а от болка по своя народ. Той е не само велик водач на народа си, той истински обича българите и България.

През 1969 г. гръцкият археолог проф. Николаос Муцопулос прави съдбовно разкритие на малкия остров Свети Ахил в Малото Преспанско езеро. При разкопки в базиликата „Св. Ахил“ той попада на четири каменни саркофага.

Автентичността на останките е потвърдена чрез съпоставка на антропологичните данни с историческите извори, а именно зарасналата счупена лакътна кост. Антропологичният анализ показва, че лявата лакътна кост на погребания е била счупена под ъгъл и е зараснала погрешно. Това напълно съвпада с историческите сведения на византийския хронист Яхъя Антиохийски за раняването на Цар Самуил в битката при река Сперхей (996 г.), където той едва спасява живота си. Изследванията определят възрастта на мъжа на около 70 години - точно на колкото е бил Самуил през 1014 г.

Базиликата „Св. Ахил“ е издигната лично от Самуил, за да съхранява мощите на светеца Ахил Лариски, и е била дворцовият храм на българския владетел.

Музеят на византийската култура в Солун е последният дом на тленните останки на великия български цар до днес. Вече над пет десетилетия въпросът за връщането им в България остава блокиран от дипломатически и геополитически скандали, интриги и противоречия на историческа и геополитическа основа.

Причините са много, но сред основните е позицията на Гърция, която дълго време третира останките като национално археологическо съкровище, намерено на нейна територия. В гръцкия исторически наратив съществува опасение, че предаването на костите на България или РС Македония може да бъде използвано за териториални или исторически претенции.

В началото на XXI век се водеха неофициални преговори за размяна -  България да върне на Гърция ценни византийски ръкописи, изнесени по време на Първата световна война от манастирите „Косиница“ и „Св. Йоан Предтеча“, срещу костите на Самуил. Преговорите обаче не постигнаха краен резултат, поради правни и политически спънки.

Комунистическият режим у нас в по-минали години също може да се счита като сериозна спънка в постигането на двустранна договорка. Геополитическото противопоставяне между Гърция, като член на НАТО, и Народна Република България, като част от Варшавския договор, изключваше подобен хуманитарен или исторически жест.

Историята на Самуил се превърна и в една от най-горещите точки в отношенията между София и Скопие.

След 1945 г. в Скопие бе изградена концепция за „Самуиловото царство“ като първа македонска славянска държава, изолирана от българската история. Всички средновековни документи обаче - византийски, латински, арабски и български (като Битолския надпис на Самуиловия племенник Иван Владислав) определят държавата като Българско царство, а владетелите и поданиците ѝ - като българи.

В последните години личността на Цар Самуил се превърна в централна тема в работата на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси между България и Република Северна Македония**. Споделеното честване на царя се превърна в незаобиколимо  условие за европейската интеграция на Скопие, превръщайки средновековната история в реален фактор от днешната европейска политика.

Чак след дълги дипломатически преговори и съгласуване на взаимни отстъпки за ценни културни артефакти между Гърция и България, едва преди дни, беше постигнато историческото споразумение за пренасянето на тленните останки на великия български владетел в София.

Предаването на мощите на царя на София обаче отвори нова, изключително остра страница в отношенията между България и РС Македония. Личността на цар Самуил отново се превърна в централна арена за сблъсък между българските и македонските политически среди.

Повод за най-новия дипломатически скандал стана официалната покана от страна на лидера на ВМРО-БНД Красимир Каракачанов към премиера на РС Македония Християн Мицкоски да присъства в София на тържественото полагане на костите.

Официалната позиция от Скопие и управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ не закъсня и бе изключително нахална - предлагат България да покани вътрешните им политически противници. Премиерът Християн Мицкоски категорично отказа да посети София, като от Скопие обявиха събитието за „политическа провокация“ и обвиниха България и Гърция, че действат в съюз срещу РСМ.

ВМРО-ДПМНЕ стига до крайности в своята атака към предложението на Каракачанов с аналогия, че „английският крал Ричард I е погребан във Франция, но това не го прави французин“. Те припомниха предаването на мощите на Гоце Делчев в миналото от страна на София като пример за „мъдрост“, която според тях днес липсвала на българската държава.

Уви, за управляващите в Скопие Самуил остава крайъгълен камък в македонския национален наратив. Те обвиняват опозицията в лицето на СДСМ в „предателство“ и категорично отказват да приемат българския характер на Средновековната държава.

От страна на българското ВМРО-БНД и българските историци отговорът бе мигновен - беше припомнено, че всички средновековни извори (включително известният Битолски надпис на Самуиловия племенник цар Иван Владислав) изрично определят владетеля и народа му като българи. За българската дипломация реакцията на Скопие е поредното доказателство за блокирания процес на добросъседство и пренебрегване на заключенията на Съвместната историческа комисия.

Лидерът на ВМРО-БНД Красимир Каракачанов написа:

„Видно е, че от управляващата в Северна Македония ДПМНЕ не само не уважават Договора за приятелство и добросъседство, както и общото решение на съвместната комисия по историческите въпроси, която е изяснила какъв е Цар Самуил.  В отговора им е ясно също така, че управляващите в РСМ няма да се откажат от откровения си антибългаризъм, който от една страна вреди на междусъседските отношения, но от друга е и главната пречка за започване на преговорите им за членство в Европейския съюз“.

Тъжният факт около това историческо събитие, което ще сложа край на една десетилетна неправда, обаче, доведе и до остра вълна от роден нихилизъм.

Връщането на костите на Цар Самуил в София извади на повърхността един особен феномен - оспорването на тяхната автентичност вътре в самата България. Докато за историческата общност това е дипломатически и научен пробив, у нас се появиха гласове на дълбоко съмнение.

Този български скептицизъм обаче се дължи по-скоро на политически егоизъм, крайно изкривена представата за неолиберализъм и повърхностно познаване на фактите, отколкото на сериозни научни аргументи:

• Анатомичният подпис срещу „ДНК манията“: Скептиците настояват за ДНК анализ, но научната идентификация се прави от съвкупност от независими доказателства. Травмата на лявата лакътна кост - зараснала накриво под специфичен ъгъл - съвпада напълно с хрониките за раняването на Самуил в битката при Сперхей (996 г.). Вероятността друг 70-годишен мъж от X век, погребан в дворцов храм с царска коприна и златни орли, да има абсолютно същото бойно увреждане, е практически нулева.
• Абсурдът на „гръцката фалшификация“: Твърденията, че Атина ни пробутва „неизвестни кости“, противоречат на всякаква логика. За гръцката наука Цар Самуил е бил голям исторически противник - Атина няма никакъв интерес да потвърждава царския му произход, ако данните на проф. Николаос Муцопулос не бяха необорими.
• Политическият нихилизъм: Част от съмненията се подклаждат от страх от „неравностойна замяна“ на гръцки ръкописи или от навик България винаги да се възприема като жертва на дипломатически игри. Има и трети стълб – изкиревият краен неолиберализъм, който услужливо отрича всичко национално, всичко българско, за сметка на възхваляване и прокарване на чужди интереси.

Пренасянето на тленните останки на Цар Самуил у дома не е просто край на един над петдесетгодишен дипломатически казус - то е геополитически и исторически денатуратор, който нагледно оголи фалша и комплексите в днешните балкански реалности.

В Скопие завръщането на костите в София се преживява като паника, защото то руши изкуствено конструирания след 1945 г. македонистки мит. Сравнението с Ричард Лъвското сърце е псевдоисторически абсурд, тъй като Англия никога не е отричала френския произход на династията Плантагенети, но Самуил е хрониран, признат и титулуван от целия тогавашен свят  - от Цариград до Рим - изрично като „цар на българите“, а държавата му - като България. Да отхвърлиш тази истина днес означава доброволно да останеш затворник на тоталитарната пропаганда и сам да затвориш вратата си към Европейския съюз.

Още по-опустошителен обаче е вътрешнобългарският контекст. Докато съседите ни се борят със зъби и нокти да откраднат и присвоят великия българския цар, част от българското общество бърза само да разгради собствения си национален символ. Оспорването на автентичността на останките, поради политическо сляпо петно, евтин нихилизъм или псевдонаучни теории е проява на тежък интелектуален провинциализъм.

Костите на Цар Самуил са държавническа реликва - физическо доказателство за непоколебимостта на българския дух в най-тъмния му час. Неговото завръщане у дома е акт на закъсняла историческа справедливост. А фактът, че хиляда години след смъртта си Цар Самуил продължава да плаши политическите интриганти и да разделя истината от лъжата, е най-голямото доказателство за мащаба на неговото дело.

Държава не се гради върху откраднати митове, но се срива духовно тогава, когато сама пренебрегне реалните си исторически герои.

 

*В текста „Цар“, пред Самуил, има символно значение и по тази причина  е с главна буква

**На 1 август 2017 г. в Скопие Република България и тогавашната Република Македония подписаха Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество. Още в преамбюла на договора двете страни потвърдиха значението на:

 „...общата история, която свързва двете държави и техните народи...“

Тази формулировка не е просто дипломатически израз. Тя представлява поет от двете държави ангажимент да се отнасят отговорно към историческото наследство, което свързва народите от двете страни на днешната граница.

Особено значение в този контекст има работата на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси, създадена в изпълнение на Договора от 2017 г.

В рамките на нейната работа през 2019 г. беше постигнато съгласие цар Самуил да бъде сред историческите личности от общата история на България и Република Северна Македония, които да бъдат съвместно чествани.

В официално приетите препоръки на Комисията е посочено, че личността и делото на цар Самуил представляват част от общата история, свързваща двете съвременни държави, и че неговото съвместно честване следва да бъде израз на споделени ценности, добросъседство и приятелство.