Невъзможният проект за възможния закон за разследване на главния прокурор

15-годишен труд на екипи от експерти в правосъдното министерство и държавата (по думите на министър Крум Зарков) се оказа безсмислен. 48-ият парламент отиде в историята без да приеме проектозакона за разследване на главния прокурор и промени в съдебния закон.

В парламента няма достатъчно депутати, които желаят да бъде въведен такъв механизъм, коментира вносителят на проекта Зарков след фиаското. Иначе, приемането му не било въпрос на време – той бил внесен за обсъждане на 30 декември м.г. в първия възможен момент след получаване на становището на Венецианската комисия.

Ако преглътнем нервния изблик на Зарков за 15-годишния експертен труд, обзел го след продължилите три и половина часа правни критики на проекта в парламентарната комисия, той по принцип е прав.

Вярно е, че повечето депутати в последния парламент нямаха желание да гласуват внесения от него законопроект. Но не защото са против въвеждането на механизъм за контрол над обвинител № 1, а защото основните текстове на предложения от него закон са противозаконни – противоречат на действащата Конституция. От незнание и глупост ли? Не, просто идеолозите, авторите и поддръжниците на проекта решиха покрай  съобразяването на законодателството ни с препоръките на Европейския съд по правата на човека за въвеждане на механизма да постигнат и друга цел – установяване на политическо влияние над прокуратурата и съдебната власт от изпълнителната власт чрез закон.

Истина бе и казаното от Зарков, че за приемането на този закон е имало „цялото време на света“. Да, той можеше да бъде гласуван в правната комисия и на две четения в пленарната зала точно за три дни. Можеше, ако не бе писан от политически кръжок по интереси, а от хора на правната мисъл – магистрати, учени юристи, работещи в сферата на правото. Или поне да бе потърсено мнението на конституционалисти.

Странно прозвучаха думите на Зарков, че Министерството на правосъдието чакало да получи становището на Венецианската комисия, за да внесе проекта си в Народното събрание. Защо е чакало, след като никой в екипа му не е направил и опит да се съобрази с написаното в това становище – че проблемът в проекта е да се намери баланс между изискването на ЕСПЧ и българската Конституция?

Ако се върнем година-две назад, ще видим, че приемането на важни закони набързо, в последния момент и под натиск над парламента, вече е парламентарна практика. „Реформаторската“ политиката на принципа „Бързата кучка планина повдига, а сговорна дружина слепи ги ражда“ се прояви в пълния си блясък още при ликвидирането на специализираното правосъдие. Два пъти то бе закривано скоростно и в последния момент без същинско обществено обсъждане, без да се отчете мнението на правната общност, без да бъде направен анализ на очакваните ползи и вреди. И два пъти то оцеляваше, защото парламентът се разпадаше. Закриването се случи при третия опит, пак на скорост и под натиск – то бе поставено като условие за участие на политическите сили в бъдещото правителство.

Трескаво бързане видяхме и при обсъждането на предложените промени в съдебния и процесуалния закон. Този път натискът бе подсилен с „хитроумното“ обвързване на приемането на механизъм за разследване на главния прокурор (разбирай Гешев)  с получаването на европейските парите по Плана за възстановяване и устойчивост. Без Европа да иска това от България! Като вид стимул заради евромилиардите депутатите да преглътнат газенето на Конституцията. Заговори се, че идеята била законът да бъде приет, средствата по Плана да потекат, пък после Конституционният съд да отменя каквото иска. С други думи - да излъжем Европа. Съмнително е, а би било и глуповато, след като Европа е тук, ние сме в Европа, тя знае и кътните зъби.

Идеята на реформатори и променкаджии очевидно е била друга. Да бъде излъган българският народ, че премахвайки безконтролността на главния прокурор и поставяйки между другото под контрол прокуратурата и съдебната власт, законът ще защитава интересите на българските граждани. А реално - би осигурил безконтролност на политическата власт от съдебната.

Ако имаше нещо абсурдно в думите на министър Зарков, то бе заявеното, че „този закон ще бъде приет“. Ало, Сорбоната, това е мечтата на харвардците, които Гешев разследва за съмнителни връзки с руския капитал. Мечтите, сънищата, кариерните цели са различно нещо. Защо и за какво заставаш като Матросов пред амбразурата?

За всички е ясно, вероятно и за самия Зарков, че точно този проектозакон няма как да бъде приет. Закон ще има, но не този. Поне докато не бъде променена Конституцията - някъде в необозримото бъдеще от Велико народно събрание, което до момента никоя парламентарна сила не иска. Гласуването на проекта в правната комисия и на първо четене в зала (за да се покаже консенсус за приемане на механизъм за контрол над главния прокурор) бе по-скоро подигравка, отколкото знак за одобрение.

Въпросът е защо трябваше да бъдат блокирани европейските пари по Плана за възстановяване и стабилност в труден за държавата момент, ако не с цел „по неизбежност“ да бъдат пробутани абсурдни по Конституция текстове, засягащи държавната власт? Защо служебен министър – назначен, неизбран и неносещ отговорност за държавната политика, си позволява да упражнява натиск над парламента за приемане на внесения от него проектозакон. И се хвали с това. А сега обвинява депутатите за собствения си провал, при положение, че мнозинството от тях потвърдиха необходимостта от въвеждане на въпросния механизъм. Дори Гешев го подкрепи, с условието да бъде съобразен с конституционната уредба.

Най-неприятният въпрос за идеолозите,  авторите, вносителя и поддръжниците на мъртво родения законопроект е защо не разчетоха посланието на Венецианската комисия за намиране на баланс между препоръките на ЕСПЧ и българската Конституция? Защо не направиха минимално усилие да изпълнят препоръката на комисията? Дали не си въобразиха, че техният час е ударил и не си струва да ѝ се обръща внимание?

За Зарков приемането на проекта му е въпрос на политическо решение. Дали това бе лапсус, дали искаше да каже „с политически консенсус“ или по комунистически – чрез налагане волята на шепа политици, не се разбра. А това е важно, след като става дума за съдебен закон, в който намесата на политиците би трябвало да е най-нищожна – да се обединят около тестовете му и да го гласуват.

Показателно за самия законопроект е, че неговият вносител на практика остана единственият, който продължава да го защитава. Дори отявленият привърженик на революционните текстове Христо Иванов призна преди две седмици пред конституционната парламентарна комисия за проблем на текстове с Конституцията. Нито дума по темата не произнесе Съюзът на съдиите в България, доказал близостта си с реформаторите и променкаджиите. Тук там се чу за статукво, процедурни хватки, нежелание. Дали замълчалите не се стреснаха от последствията, ако точно този закон бъде приет, а „другите“ получат властта през април?

За противоконституционното в проекта „Зарков“ вече бе изговорено и изписано почти всичко. Не могат да се подминат обаче иновативните идеи главният прокурор да бъде разследван от разследващи полицаи (т.е. от изпълнителната власт при действащото конституционно разделение на властите), да бъде отстраняван от длъжност с 13 гласа от Пленума на  Висшия съдебен съвет, вместо със 17 гласа, както предвижда действащото законодателство, и то при положение, че членовете на ВСС  от квотата на Народното събрание занапред не включват прокурори и пр. правни шедьоври.

Горчивата истина е, че Европейският съд по правата на човека ще продължи да произнася осъдителни присъди на България заради липсата на механизъм за контрол над главния прокурор. И виновни за това са не „нежелаещите“, а тези които сътвориха невъзможен проект за възможен закон. От това всички ще страдаме.