Някои особености на българското национално опозоряване

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Защо слагаш един човек до друг човек, при положение че те в действителност не са се снимали заедно? Безспорно мотивът в случая е да бъдат опозорени, да бъдат разобличени: „Вижте го Копейкин как хубаво седи  до #КОЙ!“. А логото е лъвът на „Възраждане“ в турски полумесец. Но кой кого опозорява? Дали е позор за Нинова, че е прегърнала Борисов, или за Борисов, че е прегърнал Нинова? Какво е търсеното внушение?

Очевидно всеки злодей по един или друг начин е свързан с БСП. Това е позор! Това е резил! А защо, защо при положение че България не е била никога толкова лява, колкото е в момента? За левия българин позор би трябвало да бъде, ако свържат някого с недвусмислената десница (която у нас е трудно забележима с невъоръжено око), нежели с левицата. Но пък БСП не е цялата левица. БСП е старата левица, а новата иска да ѝ седна на мястото и неуморно я атакува с хитроумни мемета. Може би е това.

А може би се търси внушението, че българските политици се делят на „статукво“ и „промяна“ (разбирай иманентно лоши и иманентно добри), като статукво са старите партии на прехода. И кои са те? Ами, разбира се, че това е „хартиената коалиция“ ГЕРБ, ДПС и БСП!

 

В момента „хартиената коалиция“ е лоша, защото се обявява за гласуване както с венецуелски машини, така и с добрите стари хартиени бюлетини, което по някакви причини вбесява техните опоненти – сторонниците на изключително машинното гласуване. И меметата ни внушават това – смесеното гласуване е старо, отживелица, порок от един отминал и мъртъв свят, докато новото, прогресивното – това е чисто машинното гласуване. Хартия – старо! Машини – ново! Хартия – лошо! Машини – добро! ¡Trabajo, sí; fiesta, no! – както беше в онзи виц за Фидел Кастро.

Обаче ако „хартиената коалиция“ трябва да е статуквото, то сметката не излиза, защото ГЕРБ е партия от следващо поколение в сравнение с БСП и ДПС. Ако статуквото – това са партиите на Прехода, – то съставът му следва да е БСП, ДПС, ОДС. ГЕРБ дойде на мястото на ОДС, след като то се разпадна на СДС и ДСБ и продължи да мъждука единствено с отблясъците на старата си слава.

Следователно ГЕРБ, БСП и ДПС са пришити една за друга не по рационален, а по ирационален признак. Ирационален, защото ако няколко субекта са на едно и също мнение по даден въпрос (а това често се случва, когато мнението е правилно), то това все още не означава, че тези субекти са в коалиция. Ако Иван, Стоян и Драган, когато завали дъжд, излязат на улицата с чадъри, това не ги прави „чадърена коалиция“. Коалицията е правна конструкция, която в случая с „хартиената коалиция“ не е налице.

Имаше и едно друго меме. На фона на голям червен партиен дом (понастоящем сграда на Народното събрание) с блоков шрифт е изписано нещо от рода на това, че децата на БКП – БСП, ГЕРБ и ДПС – най-сетне са се събрали. Тук дамгата е още по-ясна – БКП. Идеята е, че щом нещо произлиза от старите комунисти, срещу които (уж) се борим вече 34 години, то е лошо по подразбиране, престъпно и подлежащо на изчегъртване. Смешното е, че май ГЕРБ е единствената партия, която всъщност никога не е била в коалиция с БСП (ДПС бяха в Тройната коалиция). Също така смешно е и че този колажи и мемета се разпространяват от привърженици на сили, които съвсем доскоро бяха в коалиция с БСП и чиито лидери са, както се казва, от сой – деца и внуци на знойни комунисти. Хайде да не ги споменаваме поименно, че писъците им ще раздерат небесата!

Разбира се, има графични опозорявания и в обратната посока. Например напоследък шества снимка на Бабикян и Кирил Петков с голям пакет рула тоалетна хартия. Или пък (това е доста по-старо, но го споменавам заради социалистическата връзка) – „синият шаман“ Дайнов и доскорошният розов председател на ПЕС Станишев, клекнали един до друг. Но това нито са мемета, нито са колажи, а документални снимки като онези на Вежди Рашидов с мултаците, дето се скъсаха да ги разпространяват, когато го избраха за председател на Парламента.

От стотици снимки на един човек винаги можеш да извадиш няколко, на които човекът изглежда като изрод. Бойко Борисов има грозновата външност, но пък бившият му министър Христо Иванов не е много по-красив. Кирил Петков и Асен Василев имат много изразителни лица и не е трудно да ги хванеш в момент, когато изглеждат карикатурно. Горкият генерал Атанасов пък е нисък и го скъсват от подигравки заради това. А да се подиграваш на жена, че е грозна, и на мъж, че е нисък – това е безобразие. Или пък че са дебели. Като Делян Пеевски и Иво Мирчев, макар че вторият напоследък се е вталил, както неотдавна се беше вталил и първият. И никой не се свени да обижда ближния за външния му вид или други негови вродени белези. А иначе е ужас да се изпуснеш и да кажеш думата „негър“! Тогава всички, които досега са разправяли по най-духовит начин кой е грозен, кой е дебел, кой е нисък, на кого носът му е голям и прочие, веднага се превръщат в доблестни рицари и се вдигат на сетна бран срещу „езика на омразата“.

Главно средство на политическата риторика е да опозоряваш опонента за нещо, което няма нищо общо с политиката. Хартиеното и машинното гласуване ще си заминат като много други дъвки преди тях и ще ги забравим, както сме забравили и по-скандални неща. Но страстта към национално опозоряване ще си остане. То вече е достигнало такива висоти, че надали е останал човек, който да не е сигурен, че абсолютно всички политици, без изключение, са боклуци, тъпаци, селяни и престъпници.

Докато изповядваме, че не сме народ, а мърша (по Петко Славейков), няма как да сме нещо друго. А всъщност не сме. Светът познава и много по-големи мърши от нас. Ние сме хубава страна с хубави хора, само че имаме интелигенция (или по-точно – част от интелигенцията), която мрази да сме прилична страна и търси собствената си стойност във фалшиви глобални идеали, надвишаващи и засенчващи „местния провинциализъм“. Вместо да сме благодарни за всичко, което имаме, ние клокочим в хронично възмущение и окайваме жестоката си съдба. Просто не знам как Бог все още ни търпи. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.