Осмомартенски ексхибиционизъм

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Ден единайсети от Великия пост. Един от основните проблеми на политическия дискурс (позволете временно да си послужим с този нe особено красив левичарски термин) е неискреността. Стар системен проблем. И вместо да се възползват от всеки случай да го смекчават, те сякаш нарочно и ненужно го задълбочават.

Отново е в ход предизборна кампания. Отново водачите на листите (и самите листи) бавно се разхождат по стъгди и по мегдани, по плочници и пешеходни зони. Водят дечица за ръка, прегръщат огромни букети, гледат човеколюбиво и всеотдайно на всички страни, като се стараят да не излязат от кадър, да не отреже фотографът я някоя ръка, я някой крак, я някоя изкуствена усмивка. Правят си несръчни селфита с всякакви хорица – активисти и фенове на партиите им по места, – хорица, положили трогателно неуспешни усилия да изглеждат официални в непривичните си евтини костюми. А от лидерите блика благодат в бъдеще време.

На Обесването на Левски и 3 март се разцепиха от патриотизъм, снимаха се на връх „Св. Никола“ (Шипка) с клакьори, бутафорно докарани като прабългари; на Тодоровден отново яздиха коне; снимаха се с начумерени лица пред паметници, заливаха социалните мрежи с трикольори, вайкаха се, че не са достойни за завета на героите, но подтекста беше, че недостойни са само опонентите им и всички, които ще гласуват за тях, а пък те и техните гласоподаватели – напротив! – те са си съвсем достойни, даже повече, отколкото е нужно.

И така стигнахме до 8 март – международния ден на, хайде да не казваме на работничката или пък на майката (защото, когато с влажен поглед подаряваш зюмбюл на колежката, едва ли го правиш точно в качеството ѝ на майка), а на жената въобще и като такава.

Видяхме видео с наскоро отслабнал политик (не Пеевски), който пресреща жени по главната улица на забравих вече кой град и с предразполагаща усмивка им подарява по една роза от букета, закупен от бюджета на кампанията (обръщам внимание на поетите, които желаят да възпеят в стихове любимата си партия, че „букета“ се римува не лошо с „бюджета“). Видяхме и снимка на друг политик, този път на закрито в някакво заведение, как с лице на алчен гризач обикаля масите и раздава лалета на непознати жени, докато мустакат и очилат активист с фотоапарат го увековечава отзад.

Защо? Защо им е да се снимат как раздават цветя на непознати жени по случай 8 март? Какво искат да кажат? Че са много галантни? Че са солидарни с тежненията на феминизма? Или може би че на този ден правят жертва – не мислят за политика, а за нещо човешко; тази акция не е в рамките на кампанията, цветята са купени с лични, а не с партийни средства. Те са преди всичко хора и чак после политици, защото са „добри“, от които следва, че всички останали са „зли“, дори и те също да са се сетили да раздават лалета и карамфили на минувачките.

Цветето, дори на този клет празник, е нещо интимно. То се подарява само на най-близки жени, не на непознати. Не се ли замислят, че по този начин обиждат съпругите, майките и гаджетата си, казвайки им, когато и на тях поднесат стрък, че на практика не са нищо повече от коя да е жена от улицата? Защо им беше да вървят и да раздават цветя на жените? Кой им вярва? Миналата година по това време раздаваха ли рози и лалета на минувачки или се скатаваха да си харчат субсидиите за по-приятни цели? Тогава жените – съпругите, майките и гаджетата – по-малко уважение ли заслужаваха? И изобщо, кой щабен кретен ги измисля тези хепънинги?

И се питам: вярва ли някой, че всичко това е искрено, че се прави от сърце, по убеждение! И ако не вярва, че е искрено, то логично ли е да приеме, че е неискрено? И ако приеме, че част от предизборната кампания е неискрена, ако приеме, че е лъжа, защо да не приеме същото и за останалата част?

Те дават ли си сметка как един лицемерен стрък цвете хвърля сянка на съмнение върху цялото им послание?

Но може пък и да не съм прав. Може електоратът да очаква точно такова отношение и специалистите по политически маркетинг прецизно да са го измерили и отчели. Не се знае. Ако утре озъбен в предизборна усмивка активист ме спре и ми даде голям шоколад, току-виж и аз съм гласувал за БСП, да речем. Шегувам се. Но не е излишно, когато четете опорките в предизборните програми на партиите, винаги да си представяте, че някой ви причаква зад кьошето с карамфил в ръка, за да ви навива колко сте му мил и драг…

Сега предстои да видим как ще се групират около интригата с МОЧА. Какви роли ще си изберат, какви маски, какъв грим… Но с това ще се занимаем в понеделник – нека мине малко време. А дотогава ви желая незабравим и наситен с всевъзможни ексхибиционистични спектакли уикенд. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен (като се започне от някои конкретни паметници).

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.