Овчият блян по президентска република

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Чакай, чакай! - чувам да казвате. Защо пък този блян да е овчи? И дали изобщо е блян? Бленува ли някой президентска република или това са поредните рафинирани медийни провокации? Според мен може и да бленува, няма да се учудя.

Според мен народ, който успя макар и за съвсем кратко да направи Станислав Трифонов с всичките му там комедианти първа политическа сила, такъв народ може да бленува всичко! Такъв народ може да направи президент когото и да е. Да, после ще го псува със знойни псувни, ко както е казал Дядо Славейков: „Късно е либе за китка!“. Ето защо не е добра идея страната на такъв народ да бъде президентска република – защото не знаеш кой образец от нашия богат и причудлив генотип утре ще бъде издигнат за държавна глава. Историята ни учи, че всичко е възможно. И то не за по един, а за по два мандата.

Разбира се, идеята за президентска република не е съвсем без основание. Ако беше, нямаше да ѝ обръщаме внимание. В постполитическата епоха (взимам термина от една забележителна книга, чиято премиера ще бъде в началото на другата седмица и за която ще говорим отделно), в постполитическата епоха партиите са се превърнали в отрицание на самите себе си. Самата дума „партия“ означава част от някакво цяло, която е различна от другите части и е в конкуренция с тях по въпроса кое е най-полезно за обществото.

Обаче вместо да се конкурират, партиите все по-често търсят картелни споразумения в името на пресметливото разпределение на властта и нейното максимално изгодно упражняване. Така в политическо отношение обществото вече не се дели на различни партии със свои оригинални идеологии, а на управляващи и управлявани, на професионални политици и гласоподаватели – аматьори. Точно както според жаргона в пандиза затворниците се делят на „шматки“ и „тарикати“. Тарикатът идеологически, нравствено и естетически може да е всякакъв, но все си е тарикат. Шматката интелектуално, професионално и социално може да е всякаква, но все си е шматка. Нещо подобно представлява и съвременната политическа картина.

Но след като партиите са се превърнали в отрицание на самите себе си, то останал ли е някакъв смисъл в системата на многопартийна парламентарна демокрация? Не е ли дошло време тя да бъде заменена с нещо друго?

– Дошло е! - бодро се провиква Станислав Трифонов, възхитен от тази логика. – Дошло е време за президентска република и за президент, който ще натика партиите там, където им е мястото.

Дюшеш му е на Станислав Трифонов. Тъкмо са го позабравили медиите (с изключение може би на неговата собствена), тъкмо не е бил скоро в лъча на прожектора и го гризе остър пристъп на ексхибиционистична абстиненция. Тази болест мъчи всички, пристрастени към бравурните публични изяви, които скоро не са си взимали дозата.

– Не, бе! – ще ме прекъсне някой тънък фейсбук познавач на политическите процеси. – Не е така. Путин му плаща!

– Че какво пречи едното на другото? – невинно ще свия рамене аз.

На пръв поглед президентската република може да изглежда като изход от тупика на многопартийната изчерпаност. Може, защото по нещо прилича на монархията (истинския изход), но прилича само външно, само по привидната централизация и йерархичност, но природата й е съвсем различна, няма нищо общо с природата на монархията. Точно както антихристът лицемерно се преструва на Христос и се представя за него, така и президентската република се преструва на монархия, обаче не е и не може, няма как да бъде, защото при нея посоката на произхода на властта е обърната и вместо отгоре надолу, идва отдолу нагоре или някъде отстрани, от сенчестото задкулисие. Изглежда днес ситуацията по отношение на партиите не е много по-различна от онази през 1934, но тогава България беше царство. Има обаче наивни хора, които си въобразяват, че онзи сполучлив резултат ще се повтори, ако стане „президентство“.

Днес има една огромна причина никога да не допускаме България да е президентска република и тази причина е по-скоро субективна, отколкото обективна. Президентската република сама по себе си може да е хубава и полезна система, но ако предположиш,  че за президенти се избират компетентни и състоятелни хора, цветчета от съцветието на нацията. В България на теория (а и на практика, както показва най-новата история) президент може да стане всеки. И то не просто всеки, а в надпревара между една достойна кандидатура и една недостойна, шансовете обикновено са на страната на недостойната. Не знам защо се получава така. Вероятно защото светът „цял лежи в злото“ (1 Иоан 5:19).

Вижте как беше избран Румен Радев. Нима изборът му не беше рафинирана партийна машинация? Нима в него имаше нещо мажоритарно, нещо пряко? Точно както селските деребеи са несменяеми кметове с подкрепата на различни партии и локални коалиции. Ако деребеят не успее да си осигури подкрепата на силните в парламентарно отношение, то и в местно няма никакви шансове. Това нима не е партийно? И щом е така, защо да сменяме партийната система с нещо друго, при положение че пак тя ще избира другото, само дето няма да носи отговорност за него?

Тези, които днес го наричат „потник“ и „чорап“ и въпият за импийчмънт, неотдавна коленичиха пред Радев и гласуваха за него. Два пъти. Такава президентска република ли искате?

Пък и какво точно си представят тези, които днес искат президентска република? Дори и да стане България такава, то няма да е Радев президентът, колкото и да им се иска на феновете му, освен ако не намери начин да се окопае като Путин. Кой ще бъде тогава? Както вече казахме, всеки може да е и това е тревожното. Може да е например Слави Трифонов. Нима изключвате тази възможност? Има един специфичен електорат, който няма да гласува за Слави Трифонов, единствено и само ако се кандидатира Азис.

Може президент да стане Костя™ Копейкин®, Черепа или онзи там от "Спаси София", дето наскоро и той стана партиец. Може да е някой от NEXO, може да е Христо Грозев (нали така се казваше разследващият журналист, дето нашумя за кратко преди няколко седмици?) или пък онзи катаджия, дето отказал рушвета, или пък пребитият в Македония младеж. Или пък Джон Малкович. Всичко може. Всеки може да стане президент. Актьорите казват, че в Холивуд ставаш звезда след 30 близки плана на големия екран. Тук можеш да станеш президент след една седмица медийно внимание, особено в социалните мрежи. Такава президентска република ли искате? Не, не мисля, че искате. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.