Патриотизмът

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg 

Ето че вече и „патриотизъм“ е мръсна дума. Знаем какво е евфемизъм и знаем, че е до време, защото знакът (думата) трудно може да промени качеството на означаваното. Така например се реши, че „педераст“ е кофти дума и я замениха с „гей“. Сега вече и „гей“ е станала кофти, защото означава същото. „Циганин“ беше сменено с „ром“ и май вече търсят с какво да сменят „ром“. При „патриотизъм“ е малко по-различно, защото не се сменя думат с друга, тъй като е станала обидна, а чрез целенасочена промяна в значението на думата се цели, ако не промяна на означаваното, то промяна на отношението към него.

Голяма драма през седмицата беше, че знамето на Рожен се скъсало. Излязъл вятър и го разкъсал – нещо, което със сигурност може да се случи и в най-либералните демокрации. Обаче рицарите на словото надянаха сияйните си доспехи. „Националният флаг на Рожен вече е само избелял къс – написа „Сега“. – Това остана от знамето на Рожен!“. А пък Емилия Милчева от „Дойче веле“ подходи към проблема с чувство за хумор: „Пасе ли още някоя овца край пилона на Рожен или някой е развял бялото знаме“. А после за доказателство привежда още по-изящната карикатура на Христо Комарницки (защо някои хора не се погледнат какви са гащници, а наричат наляво и надясно другите „Ганя“!):

 

И както винаги, след фактите излязоха и афоризмите, защото (за никого не е тайна) социалните мрежи са средище на мъдреци. Масово започна да се публикува това:

 

Замислете се. Дори и Азимов да е казал това (а тук няма значение дали го е казал или не), то в никакъв случай не означава, че не можеш да бъдеш интелигентен и патриот едновременно, както го разбраха или както им се щеше да го разберат.

– Когато глупостта се счита за патриотизъм, е опасно да бъдеш интелигентен – написаха.

– Но пък липсата на патриотизъм, за голямо съжаление на мнозина, не те прави автоматично интелигентен – включих се с небрежен коментар.

На което потребител на име Росен Стефанов ми отговори:

– Все пак те изкарва една категория нагоре. В света на нормалните.

С известно закъснение разпознах, че този потребител е популярният отец Рафаил Росен. Той вървеше с Кръста пред ковчега, който разнасяше Отровното трио (Бабикян, Минеков и Хаджигенов) по време на протестите, докарали „Промяната“ на власт. След като разбрах, че онези, които обичат родината си, са поне една категория надолу и в света на ненормалните, реших плахо да продължа:

– Как бихте коментирали интелекта и културата на Иван Вазов в контекста на патриотизма му?

– Като писател и особено поет е посредствен до трогателност ­– не се забави с отговора си отецът от по-горната категория. – Като цялата българска култура, впрочем (с много малки изключения.)

– А може би просто Вашето ниво е прекалено високо? – потърсих обяснение, на което отговорът беше:

– Старая се. Във всеки случай българщинАта, и всякакви патриотизми, "традиционности", консерваторщина и пр. дебилности, за щастие са под него. Вазов, също. Довиждане!

Позволих си да ви занимая с този кратък диалог, не само защото е забавен, но и защото е показателен за самочувствието и „смирението“, за безмълвието и покаянието на българското прогресивно и либерално монашество. Винаги съм се гневил на хора, които ругаят духовенството, но в такива случаи се питам дали нямат все пак някакво основание…

Какво е патриотизмът и защо го мразят толкова пишман космополитите? Патриотизмът е преди всичко любов и то не толкова към нещо конкретно, колкото към общоприет идеал. Ще се съгласите, че „отечество“ е абстракция. Но тази абстракция е много подходяща, когато се търси нещо, обединяващо всички. Политиката отдавна не е това. Беше такава, докато заменим тоталитарната държава с либерална демокрация. После стана поле на конфронтации и развъдник на омраза.

Любовта е характерна с това, че кара обичащия да постави нещо – обекта на своята любов – над собствената си личност. Любовта е себеотрицание и жертва. Но хората изпитват любов към различни неща и колкото по-различни са тези неща, толкова повече любовта към тях се превръща в омраза между хората. Родината е (или поне до скоро беше) безспорен обект на любов, признат от всички, които считат себе си за произхождащи по един или друг начин от нея. Патриотизмът няма нищо общо с интелигентността. Така презреният от отец Росен поет Вазов с цялата си ниска култура и неинтелигентност описва патриотизма само в няколко стиха:

„И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът…“

(„Епопея на забравените“, „Левски“)

Днес си татуират Левски по гърбовете и коремите, но хората, които го правят, не са патриоти или ако са патриоти, не са такива заради това. Патриотите не са простаци, защото има простаци, които парадират, че са патриоти. Както и левскарите не са простаци, защото има простаци в агитката. Но както виждате от обществения дебат, вече са успели да превърнат „патриотизъм“ в синоним на „простащина“. И то не е случайно. На модерното общество не са му нужни идеалисти, а дребни, озлобени и самотни егоисти-консуматори. В Европейския парламент не са нужни депутати, които водят битки за интересите на страната си, а такива, които пишат доноси срещу нея и се молят да ѝ бъдат налагани наказания, за да изглеждат „в крак с времето“ с облия си и политкоректен вид.

Патриотизмът е като любовта към семейството – прави хората чувствителни към справедливостта, борбени и безкомпромисни. Не случайно походът срещу семейството е толкова яростен, колкото и походът срещу патриотизма.

Не бойте се! Никой няма да ви сметне за глупави, ако обичате народа, езика и културата си. Никой няма да ви сметне за прости, ако държите на семейството си. Това са истински общности, а „целокупното човечество“ е илюзия. И ако някой все пак се отнесе с презрение към вас заради това че сте добри и честни хора, то за презрение е достоен той, защото се е оставил да го водят за носа като последен глупак. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.