Политиката като битка между доброто и злото

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Как така! Нима в нашия модерен, глобален и толерантен свят политиката не е благородно съревнование между различни носители на доброто, съревнование между един вид добро и друг вид добро? Нима в политиката е останало някакво място за зло при цялата тази нормативна регулация, разделение на властите, ефективни механизми за контрол и пр.? И изобщо имат ли нещо общо доброто и злото, когато става дума за политика, не се ли отнасят те само за героите в детско-юношеската литература?

Нашият модерен, глобален и толерантен свят се е отказал да мисли доброто и злото като нещо реално и ги е свел до хартиени етикети, до условни обществени договорки, при все че доброто и злото са се приемали за абсолютни категории през всичките хилядолетия преди последните 2-3 века. Ами ако грешим? Ако доброто и злото са не само обективни, но и личностни проявления и не зависят от културните ни особености? Ами ако тънем в заблуда, заслепени от собствената си грандомания, мислейки, че ние сме тези, които определят какво е добро и после го следват за всеобщо възхищение? Но ако все пак ние сме мерилото с цялата си ограниченост и заблуденост, как може да сме сигурни, че преценката ни за обществените процеси, за всичко, което се случва между хората, включително и политиката, е адекватна? Ние, които се съмняваме във всичко, всичко проверяваме, за всичко допускаме всевъзможни варианти и смятаме това за висша интелектуална добродетел, защо отказваме да допуснем, че около нас и най-вече вътре в нас денонощно се води Армагедонска битка между силите на сътворението и реда и силите на разрушението и хаоса? И че тази битка определя резултата на всяко наше начинание? Защо гневно отказваме да допуснем това, а допускаме всичко останало, колкото и невероятно да изглежда? Може би защото злото не иска да вярваме, че съществува. Мнозина не биха вършили зло, ако знаят че е зло, обаче ако се заблуждават, че е добро и – още по-добре – че не е нито добро, нито зло, защото те не съществуват извън нашите условности, тогава съвестта им е чиста. Политиката не прави изключение. Надали са много политиците, които се изправят пред огледалото, когато никой не ги гледа, и с Мефистофелев смях казват: „Ето сега ще сторя зло, защото съм истински злодей!“. Напротив, повечето си мислят, че вършат добро (и за награда им се полага да топнат пръстче в меда).

Осмислянето на доброто и злото като личностни сили в непрекъснат конфликт прави християнския мироглед уникален и ревизира погледа към политиката. И изглежда този ревизиран поглед е адекватен, защото позволява да се достигнат ненадминати политически върхове в историята на държавите. Наистина, имало е велики езически държави, но най-великата от тях – Римската империя – достига своя предел и е възможно да продължи единствено като православна. Константин го е разбрал за щастие на всички през следващите хиляда и петстотин години, през които християнските държави завладяват света и го формират такъв какъвто го познаваме днес. И какъвто полагаме неимоверни усилия да го разрушим. Империята при Юстиниан – идеологът на симфонията между държава и църква в т. нар. „теократична диархия“ – се простира от Персия до Испания и е може би най-могъщото и съвършено политическо образувание, познато на човешката история. Защо се отрекохме от тази идеология? Може би защото злото не иска да вярваме, че съществува.

Нещо повече: злото иска да вярваме, че не съществува. Което съвсем не е като да не вярваме, че съществува, замислете се. Все по-рядко гледаме на политическите борби като на сблъсък между добро и зло, а този поглед е правилен и полезен, той може да ни доведе до изненадващи заключения. Всяка политическа борба може да се сведе до сблъсък между добро и зло, но има една тънкост. Вижте колко е интересно! Въпреки че е сблъсък между добро и зло, политиката не е война между ангели и демони, между добри и зли политици. Всеки носи добро и зло, старателно разбъркани и размесени. Големият въпрос е кое от тях ще прояви в един или друг важен момент. Вярно, има хора, у които доброто е повече или по-често го проявяват. Има и такива, у които повече и по-проявено е злото. Затова казваме, че едни хора са добри, а други - лоши. Но всеки носи и двете начала, дори когато е политик, дори когато с властта, която е придобил, решава важни обществени въпроси. Всеки човек е образ Божи, но този образ може да е затрупан с толкова кал, че от него вече да не се вижда нищо. И все пак можеш да изстържеш калта и отдолу да се покаже Образът, но не можеш да „изчегърташ“ Образа и да остане само калта. Ако унищожиш Образа, калта ще се превърне в нищо, няма да има свое самостоятелно битие след това. Защото, както и друг път е ставало дума, доброто е същност, а злото – само временно състояние.

Нека приложим погрешното схващане, че хората са само добри или само зли, че човечеството се дели на добри и лоши човеци, без значение в каква пропорция. Нека го приложим в частност към хората, които се занимават с политика, и да видим какво ще се получи. Кои са добрите политици? Корнелия Нинова добра ли е или зла? Ами Мустафа Карадайъ? Според едни са добри, а според други са зли и то заради едни и същи свои прояви. Да не говорим за двамата Бойковци – Рашков и Борисов, – които издигнаха шоуто до непознати висоти. Кои са прави – тези, които казват, че са добри, или онези, които казват, че са зли? Възможно ли е да са прави и двете страни? Релативизмът учи, че е възможно, но не е. Всъщност и проявите не са едни и същи. Които казват, че Бойко Рашков е добър, имат предвид, че борбата за правда е добра и по това никой няма никакви съмнения. Които казват, че е лош, имат предвид, че е зле да се злоупотребява с публично говорене, за да се компрометират други хора, защото насаждането на омраза е зло. По това също никой няма никакви съмнения. Тоест с едно действие Рашков (даваме го като съвсем случаен пример, можем да илюстрираме тезата и с всекиго другиго) върши две съвсем различни неща: бори се за правда и буди омраза. Зависи кое ще избереш за по-важно и за определящо. Тук вече релативизмът може да заповяда и да се развихри. Това е само съвсем груб пример за това как у един човек едновременно живеят и се проявяват и доброто и злото и то смесени толкова добре, че не можеш да ги отделиш едно от друго, както не можеш да отделиш млякото от кафето в капучиното. Някои се опитват да намерят изход, изследвайки намеренията. С какви намерения Рашков се е изказал пред медиите: с намерение да дири правда или с намерение да насажда омраза. Ако е първото, значи Рашков е добър; ако е второто, значи е зъл. Но и намерения невинаги са прости. Защо да не дириш правда, като същевременно удариш и опонента си под пояса, какво пречи едното на другото? И какъв си в такъв случай – добър или зъл? Мнозина вършат благотворителност, за да си направят реклама и да пожънат аплодисменти, което си е користолюбие и тщеславие. Но от това ползата от благотворителността става ли по-малка? Представете си гениален и всеотдаен хирург, който спасява по няколко живота дневно, обаче е пияница и пребива жена си. Какъв е той – добър или лош? Питайте пациентите. Питайте после жена му. И двете страни ще бъдат прави. Значи ли това, че всяка от двете страни има своя истина? Не, не значи. Истината е една. Доброто е добро, злото е зло, просто присъстват у човека заедно и размесени едно с друго. Жената вижда злото, пациентите виждат доброто, а истината все пак е една. Ето това е цялата драма на човешката история и невъзможната трудност пред човешкото спасение. Трудност, довела с отчаянието си до необходимостта от Боговъплъщение.

Виждаме, че е не само несъстоятелно, но и невъзможно да кажем кои политици и политически партии са „добрите“ и кои са „лошите“, за да можем след това с чиста съвест да гласуваме за „добрите“. Види се, трябва да постъпваме така, че да провокираме у всички хора, включително и най-вече у властниците, доброто; да се обръщаме към доброто с добро, за да може то да се прояви за всеобща полза и наслада. Възможно ли е това? На теория може би, но на практика не е. Тогава?

Разработил съм за себе си практическа система, с която не искам да ангажирам никого, но все пак ще я споделя. Моят мироглед е християнски (ама наистина християнски) и изхождам от него. Знам че адът не е нищо друго, освен отсъствие на Бог. Иначе казано, злото не е нищо повече от отсъствие на добро. И тъй като Истина, Красота и Добро са синоними на Бог, то злото е отсъствие на Бог. А Божията дефиниция за добро се пази от Църквата[1]. Усещате ли как започва да става по-лесно? Оттук нататък съм приел за себе си практическата формула, че никога не бих подкрепил политик или партия с безбожна идеология; никога не бих подкрепил атеист, защото при него Бог отсъства, следователно е в режим на зло. Отказвайки да подкрепям безбожни политически субекти при никакви обстоятелства, естествено няма да подкрепя и многобройните техни производни – комунисти (класически и нови марксисти); джендъри (казвам го по този стегнат начин, защото съм сигурен, че знаете какво съдържа това понятие), които се кланят на творението, изземайки обаче за себе си ролята на Твореца, и са превърнали свободната си воля в изпъчено своеволие; климатични алармисти, пандемични паникьори и други подобни, домогващи се да подменят естествения ред в света с някакви свои приумици. Така ми е по-лесно пред сергиите на политическия пазар, така, според идеологията на този или онзи, мога да предположа какви плодове ще даде, ако се добере до властта. Разбира се, вие ще си изработите свои алгоритми, с чиято помощ да се ориентирате.

Ето това са аспектите на доброто и злото в политиката. Гледайте политиката все едно че е Армагедон и няма да сбъркате. Бъдете сигурни, че става дума за реален сблъсък между добро и зло, дори да не сте се научили да ги разпознавате. И вероятно ще обидя интелигентността ви, ако напомня, че в крайна сметка обикновено от доброто произлиза добро, а от злото – зло. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.